Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (26)

Епилог

„Мила ми Беки,

Стоя до прозореца и гледам навън към парка на Пембърли — милото, скъпо имение Пембърли; което беше мой дом в продължение на толкова много години — и ми е толкова трудно да си представя, че утре напускам това обично място. Първо ще посетя родителите си в Ламбтън, а после, в събота сутринта, ще се отправя към църквата в Кимптън, за да се омъжа за Джеймс Кортни. Знам, че всички ще бъдете там, за да ме видите как се венчавам и да ми пожелаете щастие.

Мила Беки, чувствам се така, сякаш това е краят на целия ми живот, а не просто на един период от него. Дните ми като част от това прекрасно семейство, с което съм споделяла толкова много, свършиха и аз продължавам напред. Макар като съпруга на свещеника в Кимптън да оставам част от тази община, вече няма да бъда част от сърцето й — защото Пембърли и хората му са всъщност голямото и силно сърце на нашата община.

Знам, че довечера, когато мистър Дарси и братовчедка ми Лизи ме откарат до Ламбтън, за да се сбогувам, ще плача. И въпреки това, колкото и да обичам семейството си, с тях съм преживяла много по-малко радости и болки, отколкото с Елизабет, мистър Дарси и Касандра; те са тези, които споделяха страданието и мъката ми така, както никой друг.

Мила Беки, оказах се голяма щастливка, тъй като имах привилегията и удоволствието да живея в Пембърли в обкръжението на това семейство, поверена на грижите на хората, които особено много обичам. Благодарение на това, че бях близо до тях, имах възможността да опиша и своя, и техните животи, и радостите, и болките им историите в хрониките на Пембърли са създадени от тях, не от мен. Не съм се опитвала да разкрасявам ти да оцветявам фактите. Просто наблюдавах хората и отразявах случилото се така, както го виждах. Както ще прочетеш в дневниците, които ти изпращам заедно с хрониките, наблюдавала съм, но не съм правила оценки. Събирала съм тези и останалите материали в течение на много години и сега ги поверявам на теб, за да ги съхраняваш. Защото реших, че като съпруга на свещеника в Кимптън, пред която ще се разкриват подробности от личния живот на много хора не би било достойно да продължавам с тези хроники. Подобни ограничения няма как да бъдат наложени върху теб, тъй като писането е твоя професия. Така че, ако някога в бъдеще пожелаеш да продължиш труда, който с любов съм започнала, трябва да се чувстваш свободна да използваш част или пък всичко от това, което ли събрала. Моля те само да не забравяш, че това са историите на реални хора, които съм обичала от цялото си сърце, и да разкажеш за тях с любов и разбиране. Надявах се да добавя ръкописа на завършените хроники към семейната колекция в Пембърли, за което получих позволението на мистър и мисис Дарси. След като говорихме миналата неделя, аз им писах, за да ги информирам за намерението си да предам всичките материали на теб.

Мила ми Беки, дължа ти огромна благодарност за помощта и приятелството, особено през онези тежки месеци след смъртта на Пол. Знам, че ще се виждаме по-често, след като се омъжа за Джеймс Кортни и се установя в Кимптън, тъй като в енорията има много неща, за които трябва да се погрижим. Но, мила Беки, тогава вече няма да бъда «малката Емили», която съм била за теб години наред, а мисис Кортни, съпругата на свещеника. И нищо няма да бъде както преди.

Твоя любяща приятелка,

Емили

Пембърли, октомври 1840 г.“