Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (19)

Глава шестнадесета
И време за ново начало

Мистър Дарси и Елизабет не очакваха да се върнат отново в Кент през лятото на 1830 г. Тъкмо се готвеха да пътуват заедно със семейство Бингли, чиито деца бяха много близки с Касандра и Уилям, до Котсуолдс^[1], когато две събития несвързани едно с друго и напълно непредвидени, наложиха промяна в плана.

В края на юли почина крал Джордж IV. Кончината му едва ли можеше да бъде повод за скръб, но налагаше присъствието на Фицуилям в Уестминстър, тъй като той възнамеряваше да се кандидатира за парламентарните избори, които със сигурност щяха да последват. Нямаше как и тримата съдружници в търговете дела на мистър Гарднър да отсъстват едновременно, затова плановете бяха пренаредени. Джейн и Елизабет, крито с нетърпение очакваха да прекарат почивката заедно, бяха разочаровани, но се надяваха отлагането да не бъде за повече от десет дена, когато най-неочаквано дойде новината за ненавременната смърт на мистър Колинс. Макар у Елизабет той винаги да беше извиквал единствено смътно презрение, тя беше дълбоко разстроена — заради последствията, които смърт му щеше да има върху скъпата й приятелка Шарлот. Дарси и съобщи новината рано сутринта. Пристигнало беше съобщение от Розингс, след като пратеникът беше яздил цяла нощ, и Дарси, със загриженост, изписана върху лицето му, внимателно събуди жена си:

— Миличка, дойде една тъжна новина.

И когато Елизабет седна в леглото, уплашена да не се е случило нещо с баща й, чието здраве беше причинило известни притеснения миналата зима, Дарси я прегърна и й съобщи, че съпругът на Шарлот е починал неочаквано предишната вечер. Реакцията на Елизабет беше светкавична:

— О, Господи! Милата Шарлот! Трябва веднага да отида при нея.

Дарси, който беше очаквал това й желание, вече беше изпратил съобщение до Ламбтън, за да информира семейство Гарднър и да помоли за помощта им по отношение на децата. Елизабет стана и незабавно започна да се приготвя за път.

През цялото дълго пътуване, което, с изключение на отклоняването до Оукли с децата, беше прекъснато единствено за смяна на конете и за малка почивка, Елизабет не пророни нито дума. В изражението й се четяха чувството на вина и тъгата, които я терзаеха. Страданието й идваше не от някакво усещане за голяма загуба поради смъртта на мистър Колинс, а от мисълта, че макар често и на всеослушание да беше осъждала доста сурово нелепото поведение на човека, за когото се беше омъжила приятелката й, сега, след като той беше мъртъв, Шарлот щеше да остане съвсем сама, лишена от сигурността, която й беше давал бракът с мистър Колинс. По едно време на лицето й се изписа такава мъка, че Дарси се пресегна и хвана ръката й с надежда да я утеши поне малко, но успя единствено да отприщи порой от сълзи.

— Бедната Шарлот! Какво ще прави сега? Какво ще стане с трите й момичета? — разрида се тя. — Как ще живеят, къде?

Разбрал тревогата й, Дарси се опита да я успокои:

— Не вярвам, че ще бъдат изоставени на произвола на съдбата. Без съмнение лейди Катрин има много добро отношение към мистър Колинс, а и ми се струва, че е особено привързана към малката Катрин. Все пак не е толкова коравосърдечна със сигурност няма да ги принуди да напуснат Хънсфорд, преди да им бъде намерен подходящ дом. Леля държи на този бенефиций и ще й е нужно време да намери подходящ заместник на мистър Колинс, който беше и нейно доверено духовно лице, а това със сигурност ще даде време на мисис Колинс да се погрижи за себе си и дъщерите си — обясни той.

Елизабет обаче не беше таткова уверена. Познаваше семейство Лукас по-отблизо и това й даваше не малко основания да се притеснява за бъдещето на приятелката си.

— Но къде ще живеят? Сър Уилям едва ли ще може да си позволи да ги прибере всички в Лукас Лодж. Откакто се разболя миналата година, делата му съвсем не вървят таткова добре, а и както е споделил с татко, очаква най-големият му син, който сега е в Индия, да се върне у дома. Ако след като се прибере, се и ожени, става напълно невъзможно Шарлот и децата й да останат в семейното имение.

Елизабет беше видимо толкова притеснена, че като нищо можеше да се поболее от тревога. Той отново опита да разсее вълнението й с още по-благ, но убедителен тон:

— Лизи, мила, напълно разбирам и споделям загрижеността ти, но не мога да приема, че Шарлот и дъщерите й ще бъдат изоставени така. Колкото и смешен да беше мистър Колинс с маниерниченето и надутите си приказки, все пак има достатъчно доказателства, че е бил напълно способен да осигури себе си и семейството си. Моля те, любима, нека изчакаме, докато всички подробности станат ясни, и тогава, обещавам ти, ако има нужда да се помага на мисис Колинс и дъщерите й, ще направя всичко, което е по силите ми. Ще говоря и с леля, ако е необходимо; имаш думата ми, Елизабет, приятелката ти няма да бъде изоставена в безизходица.

Думите му бяха толкова категорични и искрени, че Елизабет, знаейки, че може безрезервно да им вярва, успя да си възвърне самообладанието тъкмо когато влизаха в алеята, която вървеше по границата на Розингс Парк и водеше право към дома на енорийския свещеник в Хънсфорд. Още със слизането си от каретата можаха да се убедят в уважението на Нейно благородие към мисис Колинс. Веднага беше изпратен един прислужник, за да се погрижи за новодошлите. Елизабет избърза навътре в къщата, където една прислужница, също от Розингс, тъкмо сервираше чая.

Потънали в дълбока скръб, Шарлот и трите й дъщери станаха да ги посрещнат и когато двете приятелки се прегърнаха, лицата им се обляха в сълзи. И трите момичета бяха подпухнали от плач. Застанала редом до майка си, най-голямата — Катрин, вече шестнадесетгодишна, всячески се опитваше да овладее чувствата си, по-малката — Ребека, насмалко не се разплака, когато Елизабет я прегърна, а най-малката — Амелия-Джейн, която беше само на девет, скри лице в полата на майка си и се разрида. Дарси толкова се развълнува, че с мъка успя да изрече обичайните формалности за тези случаи и навеждайки се, притегли малкото момиченце в прегръдката си, за да го успокои. Макар и скърбяща, Шарлот се усмихна, а любящата Елизабет едва не се разплака отново — само тя знаеше колко дълбоко беше вълнението му и колко искрено можеше да съчувства.

Тя знаеше, че по-късно, когато щеше да има време да поговорят с Шарлот за практическата страна на нещата, той щеше безрезервно да й предложи помощта си. Не се съмняваше в загрижеността му към приятелката й и трите й деца, останали без съпруг и баща, който да се погрижи за бъдещето им. Когато започнаха да идват и други хора, за да поднесат съболезнованията си, Елизабет стана да помага с каквото може. Щедростта на лейди Катрин, безспорно израз на „благороднически дълг“, се беше разгърнала до там, че да предостави една от по-малките си карети, заедно с кочияш, на разположение на Шарлот, а заедно с това и кошници с храна и напитки, които бяха предадени в кухнята. Елизабет се зае да организира прислугата и да се погрижи за нуждите на децата, за да облекчи Шарлот.

Междувременно Дарси отиде до странноприемницата нагоре по пътя, където щяха да пренощуват и да се срещнат със семейство Бингли преди погребението, приготовленията за което вече бяха започнали в църквата. После се отби до къщата на лейди Катрин и поговори с управителя на Розингс, от когото научи, че мистър Колинс ще бъде удостоен с честта да бъде положен вън фамилното гробище на място, запазено за добри и уважавани дългогодишни прислужници. Дарси не се съмняваше, че мистър Колинс би бил истински благодарен за тази почит, оказана му от неговата покровителка.

Връщайки се към пасторския дом късно следобед през познатата гора, той срещна Елизабет, излязла да се поразходи сред дърветата — на почти същото място, където преди много години я беше чакал, за да й даде писмото, с което се беше надявал да снеме от себе си обвиненията, отправени му от Джордж Уикъм. Семейство Дарси бяха гостували в Розингс след сватбата на Джорджиана, която Нейно благородие беше одобрила дотолкова, че да възвърне благоразположението си към някога любимия й племенник и да приеме съпругата му. Така и не бяха имали случай обаче да се разходят в тази част на имението. При срещата им на това място сега ги завладя внезапен прилив на носталгия.

Те мълчаливо се хванаха за ръце — на фона на тъжните обстоятелства, довели ги на това място, нито един от двамата нямаше желание да говори за нахлулите спомени. Толкова чувствителни бяха станали през годините един към друг, към мислите и към чувствата си, че нямаха нужда от думи, докато вървяха назад към пасторския дом. Когато пътеката започна да се разширява, преди да се слее с пътя, Дарси заговори:

— Срещнах се с лейди Катрин. Не трябва да имаш притеснения, Лизи — така е, както си мислех. Мисис Колинс ще получи малка годишна рента, както и всички спестявания, които съпругът й е заделял. Може би най-доброто е, че лейди Катрин е определила за кръщелницата си — младата мис Колинс, издръжка на стойност, достатъчна да й осигури доста добро образование и скромен доход. Всъщност е проявила голяма щедрост. Леля е искрено разстроена от смъртта на мистър Колинс, особено като се има предвид, че се е случило, когато са проверявали заедно един реставриран прозорец в параклиса. Внезапно му прилошало и загубил съзнание и въпреки че нейният доктор бил повикан незабавно, мистър Колинс починал почти веднага. Разбрах, че лично лейди Катрин е дошла в пасторския дом да съобщи новината на мисис Колинс.

Впечатлена от разказа му, Елизабет остана безмълвна. Дарси продължи:

— Що се отнася до това къде ще живеят, могат да останат в пасторския дом, колкото е необходимо — докато станат готови да се преместят. Леля не бързи да определи заместник на мистър Колинс. Свещеникът от едно владение в южния край на имението ще идва в Розингс и ще обслужва параклиса. Въпреки това, ако ти искаш, може след погребението да поканим Шарлот и момичетата за известно време в Пембърли — така, в различно обкръжение, сигурно ще могат да приемат загубата по-безболезнено.

Въпреки че запази мълчание, докато слушаше за положението на Шарлот, Елизабет, разбира се, не остана равнодушна. Всичко казано беше явно потвърждение за благоразумието и загрижеността на съпруга й дори към онези, които не принадлежаха към близкия му кръг роднини и приятели. Разхождайки се из гората на Розингс, тя беше размишлявала върху несправедливостта на съдбата към Шарлот — без да е изпитала радостта от това да бъде обект на интерес от мъжка страна, тя се беше омъжила заради жалката сигурност, че няма да живее в бедност, за мъж, когото Елизабет беше презирала, но който беше дал на Шарлот уютен дом и любящи дъщери — това беше обрат на съдбата, който Елизабет не можеше да разбере. Дарси я беше успокоил поне за близкото бъдеще.

Когато достигнаха оградата към полето, той й помогна да премине от другата страна, а тя го прегърна топло и изрази благодарността си:

— Благодаря ти, о, толкова много ти благодаря, мили! Какво щях да правя без теб? — промълви тя и беше възнаградена с усмивка, която й напомни за реакцията му, когато по пътя от Розингс към Меритън за първи път му беше признала, че чувствата й към него са претърпели пълна промяна в сравнение с времето на първото му злополучно предложение в Хънсфорд.

До този момент вече бяха достигнали къщата, а там, пред каретата, с която беше пристигнал сър Уилям Лукас, видяха Марая и семейството й. Не желаейки да ги притесняват, те продължиха към странноприемницата, където заедно с Чарлс и Джейн щяха да останат за през нощта. Нямали бяха време да отидат при тях лично — изпратили бяха съобщение от Пембърли с тъжната новина и с подробности за погребението.

Когато пристигнаха, Джейн изглеждаше напълно изтерзана от неудобствата на пътуването и от притеснение за Шарлот и децата, Бингли, който я придружи до стаята на горния стаж, също имаше много уморен и изтощен вид. Болезнено преживял загубата на родителите си преди много години, той едва успяваше да се справи с шока от смъртта. Джейн притежаваше такава чувствителност, че можеше почти физически да усети скръбта, която беше сигурна, че приятелката й Шарлот изпитва.

Познавайки емоционалността на сестра си, Елизабет побърза да й предаде разказа на Дарси за срещата му с лейди Лукас. Това не намали дълбокото страдание на Джейн за Шарлот, но все пак се успокои, че тя няма да бъде оставена без средства.

— Оказва се, мила Джейн, че мистър Колинс е притежавал доста повече здрав разум, отколкото му приписвахме, или по-скоро, отколкото аз му приписвах, защото помня, че ти, за разлика от мен, никога не беше склонна да го заклеймиш с такава готовност — каза Елизабет.

Джейн отново прокара ръка по обляното си в сълзи лице.

— Лизи, мила, през целия път от Ашфорд до тук чувствах такава вина за всички лоши неща, които сме говорили за горкия мистър Колинс. Не можех да повярвам, че е мъртъв и че Шарлот и трите й дъщери са останали да се справят сам-самички.

Елизабет побърза да я успокои:

— Недей, Джейн, няма нужда да се тревожиш. Мистър Дарси ме увери, че Шарлот и момичетата няма да бъдат изоставени.

За разлика от Елизабет, Джейн никога не беше критикувала Шарлот за решението й да приеме предложението на мистър Колинс. Наясно беше че ако Шарлот, която тогава беше почти на двадесет и седем години, не се беше омъжила, едва ли щеше да има още много възможности пред себе си. И макар мистър Колинс безспорно да беше един от най-глупавите мъже, които някога беше имала нещастието да срещне, Джейн трудно можеше да намери нещо нередно в начина, по който той обграждаше с грижи и внимание съпругата и децата си. Това, че беше раболепен и изключително пристрастен към благодетелката си, лейди Катрин, както и прекомерно надменен в изтъкването на собствените си достойнства, на Джейн й се струваше доста маловажна подробност, която, макар и да будеше насмешка в околните, в действителност не беше навредила на семейството му. И както изтъкна тя, сега ставаше ясно, че вниманието му към лейди Катрин по всяка вероятност се беше оказало от голямо значение за облекчаването на съдбата на семейството му след неговата кончина.

Независимо от резервите, които имаше, Елизабет трябваше да признае, че може би наистина е така. И все пак, макар сега да не беше нито времето, нито мястото да го каже, беше убедена, че тя лично никога не би се съгласила на брак с мистър Колинс, независимо колко ограничени биха били възможностите и за женитба.

Докато се приготвяше за погребението, Елизабет се питаше дали някой ден няма да приема случващото се просто като още една повратна точка в живота на Шарлот, а не като ужасна трагедия, както изглеждаше в този момент. Шарлот винаги беше успявала да преминава спокойно както през бурните, така и през тихите вълнения в живота. Елизабет не се съмняваше, че отново ще се изправи на крака. Но за да не засейте чувствата на Джейн реши да запази тези мисли за себе си.

След погребението, извършено с подобаваща тържественост и изпълнено с патос, и скромната траурна церемония в Розингс, където беше отдадена почит на покойния мистър Колинс за вярната му служба към лейди Катрин и близките й, опечалените се върнаха в пастирския дом в Хънсфорд.

Там, заобиколена от приятелите и семейството си, Шарлот свали черното си боне и черния воал и поднесе чай и бисквити в салона. Лицето й беше скръбно и бледо, но самата тя изглеждаше спокойна и овладяна, поела отново обичайните си домашни задължения, също както и дъщерите й, с изключение на малката Амелия-Джейн, чиито очи все още бяха зачервени от плач.

— Тя беше любимката на баща си — отбеляза Шарлот, когато Джейн се опита да накара детето да хапне бисквита.

Елизабет се трогна. Не беше допускала, че мистър Колинс може да има любимо дете — толкова тесногръд и скучен беше изглеждал винаги. Възможно ли беше да е изпитвал такава привързаност?

— Угаждаше й за всичко — продължи Шарлот, — мисля си, че се чувстваше виновен, задето така открито изрази разочарование, когато тя се роди. Искаше син, нали разбираш, Лизи?

Както винаги, Шарлот се стараеше да намери обяснение за всичко.

Джейн и Елизабет кимнаха, и двете неспособни да отговорят каквото и да било. Това съвсем не беше онзи мистър Колинс, когото познаваха.

По-късно, когато се приготвяха за тръгване, Елизабет и Дарси настояха Шарлот да обещае, че ще ги посети в Пембърли. Никак имаше да й бъде трудно да изпълни такова обещание — толкова благодарна беше за подкрепата и добрината на двете си приятелки от детинство и съпрузите им, които искрено уважаваше.

Тя се съгласи да ги посети веднага щом уреди формалностите и приключи с ангажиментите си в Хънсфорд.

— Лейди Катрин беше много любезна. Увери ме, че мога да остана колкото е нужно и ми предложи помощта на управителя си за документите. Аз обаче искам да приключа всичко възможно най-скоро, Лизи. Няма да злоупотребявам с гостоприемството й — заяви тя.

— Тогава трябва да дойдеш при нас, мила Шарлот — предложи Елизабет. — Доведи и децата. Каси мечтае за малка приятелка. За всички ни ще бъде чудесно.

— Можем да ти обещаем една спокойна есен в Дарбишър — добави Дарси, а Шарлот, въпреки траура си, се усмихна.

— В Пембърли винаги е било така спокойно. Много обичам това място. Благодаря ви и на двамата толкова сте добри. Ще видим скоро.

Когато се прибраха в Дарбишър, намериха Фицуилям много развълнуван, ангажиран най-усърдно с предстоящите избори. В Оукли също тръпнеха от вълнение, защото очакваха Ричард, най-големия син в семейство Гарднър, да се завърне от Париж, където беше завършил обучението си по медицина. Каролайн и Фицуилям, знаейки колко социално е ангажирано семейството му нямаха търпение да го включат в своята кампания, докато родителите му просто копнееха отново да си бъде у дома с тях след почти две години, прекарани във Франция.

След смъртта на крал Джордж и падането на правителството на торите, ръководено от дюка на Уелингтън, обещаващите реформа виги бяха спечелили подкрепата на влиятелните търговци и средната класа. Реформистите, които бяха намерили ново вдъхновение в бурните събития в Европа, особено във Франция, подкрепяха позицията на вигите, макар тя да не им осигуряваше и половината от това, към което се стремяха. Сравнена с постиженията на безкръвната революция в Париж — „трите славни дни“, които бяха довели до свалянето на Шарл Х^[2], предложенията на вигите за промяна не дадоха съществен резултат. Фицуилям обаче обясняваше:

— На повече не можехме и да се надяваме, пък и спечелихме средната класа на страната на реформата в избирателните права.

Лорд Грей обещаваше законопроект за реформа^[3], която щеше да промени избирателната система и да даде силата на хората, които посредством индустрията и търговията градяха богатството на нацията. Досега в Парламента доминираха благородниците и поземлената аристокрации — време беше и останалата част от народа да защити правата си. Това прокламираха сподвижниците на Фицуилям, когато организираха събрания и улични демонстрации. Те бяха убедени, че с избори и нов Парламент ще се постигне истинска реформа. Тъй като жените нямаха прано на вот и много обикновени хора, които не притежаваха земя, нямаха достъп до Парламента, Каролайн и съпругът й вярваха, че ако информацията стигне до домовете и ръцете на трудовия народ, това ще даде резултат в бъдеще.

На връщане от едно гостуване у семейство Гарднър Дарси и Елизабет най-неочаквано се натъкнаха на Каролайн — в малка двуколка, придружена от двете си деца и сестра си Емили, да раздава памфлети пред странноприемницата в Ламбтън. Виждаше се, че интересът е голям, тъй като хората се спираха и задаваха въпроси, а Каролайн, очевидно добре обучена от Фицуилям, имаше отговор на всеки въпрос.

— Не мога да повярвам — възкликна Елизабет, — като знам колко беше свита.

Дарси се засмя:

— Тя ще накара Фицуилям да се кандидатира за Парламента, помни ми думата. Може да е дребничка, но има много буден ум. Мистър Гарднър сподели с мен, че съжалява, задето Каролайн не е избрала да се присъедини към семенния бизнес. Убеден е, че е много по-умна от Робърт. Много се гордее с нея.

Елизабет трябваше да се съгласи, че младата й братовчедка със сигурност е най-личното дете в семейството. Емили беше прилежна и кротка, с прелестно чувство за хумор, но без редкия чар на по-голямата си сестра, а Робърт, макар и възпитан и симпатичен младеж, не проявяваше ентусиазъм към почти нищо. Отличаваше се с неприятно равнодушие, благодарение на което изглеждаше особено повърхностен. От друга страна, Каролайн правеше всичко с въодушевление — с каквото и да се захванеше, прекрасните й очи заблестяваха, без значение дали събираше подписка, или дарения за бедните. Без съмнение съпругът й имаше голяма полза от обаянието и грацията, които струяха така естествено от нея. Много от младите и амбициозни членове на Парламента биха дали мило и драго да разполагат с такива козове.

Брат й Ричард, който не беше най-големият, но превъзхождаше двете си сестри и по височина, и по тегло, си оставаше непонятен за всички, с изключение на най-близките в семейството. По времето, когато се преместиха в Дарбишър, той беше в интернат и докато по-малкият му брат не стигна по-далеч от Кеймбридж, след което се ориентира към търговията на баща си, Ричард реши, че иска да бъде лекар. Той следваше това свое намерение толкова целеустремено, че завърши обучението си в Единбург с отличие и беше препоръчан от преподавателите си да продължи образованието си в Париж, където скоро постигна желаната цел.

Сега се прибираше у дома с планове да практикува, но не в модерния Лондон или Бат, а в Бирмингам.

— Защо Бирмингам? — попита Елизабет, тъй като знаеше, че леля й се надяваше той да се върне да живее вкъщи и да работи в областта.

— Това беше и моят въпрос, Лизи — отвърна мисис Гарднър, признавайки, че е била разочарована, но синът й вече беше взел решение и отговорът му, който тя извади от кесийката си, и подаде на Елизабет да прочете, изясняваше всичко.

Писмото на Ричард гласеше:

„Защото, мила мамо, в Бирмингам се нуждаят от лекари — там никой не желае да лекува работниците. В Дарбишър имате най-малко няколко хирурзи, имате болница. Обикновените хора в Бирмингам нямат нищо. Ако са твърде бедни, за да платят за доктор, просто умират по домовете си. Аз бях много облагодетелстван с образованието си и чувствам, че трябва да дам нещо обратно на хората, които се нуждаят от помощ. Но ти не се притеснявай, мамо, когато не работя, ще си идвам вкъщи, колкото често поискаш. Домът ми е в Оукли. Току-виж дори ти омръзнало от мен. Мила мамо, един приятел, с когото работихме заедно през тези две години, също ще дойде в Англия — Пол Антоан, най-малкият син в семейство, с което се сближих много. Той ще работи с мен и ще ми бъде помощник в практиката. Сигурен съм, че много ще го харесаш. Майка му беше англичанка, но за съжаление вече не е между живите и това ще бъде първото му идване в Англия от десет години насам. Доста е стеснителен, надявам се, че ще можем да го накараме да се чувства като у дома си. Знам, че мога да разчитам на теб. Толкова ми се иска да си бъда вкъщи с всички вас.

Твой любящ син,

Ричард“

Когато върна писмото, на Елизабет й се стори, че леля й вече е приела, че синът й ще работи където поиска. Беше видимо щастлива, че си идва, и беше благодарна, че засега поне няма намерения да напуска семейния дом. Мисис Гарднър обичаше всичките си деца, но никога не беше имало съмнение, че любимецът й е Ричард. Тя изключително много се гордееше с постиженията му и тъй като беше болезнено толерантна, не можеше да си позволи да критикува решението му дори и ако не го одобряваше.

Елизабет беше убедена, че веднага щом Ричард се върне, майка му ще приеме волята му и ще стане най-големият му защитник.

Няколко дена по-късно Фицуилям и Каролайн бяха на гости в Пембърли за вечеря. Когато Елизабет разказа за плановете на Ричард да работи в Бирмингам, реакцията на Фицуилям беше напълно различна от нейната. Той изтъкна, че Бирмингам, с известното си Политическо обединение за реформа, ръководено от Томас Атуд^[4], бързо се превръща в център на реформисткото движение.

— Няма по-добро място за работа за такъв умен млад мъж като Ричард. Той не само ще се сближи с много от работниците и семействата им, но и ще разбере проблемите им и ще може да се застъпи за реформи, които ще помогнат да се облекчи теглото им. Повярвай ми, Лизи, те се нуждаят от него много повече, отколкото достопочтените омъжени жени от средната класа в Дарби.

Елизабет не смяташе да остави без отговор тази хаплива забележка и тъкмо щеше да се обади, когато се намеси Каролайн, за да успокои раздразнението й.

— Мила братовчедке Лизи, не го оставяй да се шегува така с теб. Не се ли срамуваш, Фици — смъмри го тя и продължи. — Всъщност той иска да каже, че Ричард е не просто добър лекар, а лекар със съвест и разбиране относно нуждата от промяна в селища като Бирмингам. Той ще може да използва влиянието си сред местните магистрати и членове на Парламента, за да помогне на онези, за които няма кой да се застъпи. Така ли е, Фици?

Галеното обръщение, което никой друг нямаше правото да използва, разведри изражението на Фицуилям и накара Дарси и Елизабет също да се усмихнат. Фицуилям кимна в знак на съгласие, че жена му е права. Освен това тя беше изразила идеите му много по-ясно от него самия. Дарси обаче добави:

— Не се и съмнявам, че Ричард ще работи здравата и ще помага на болните в Бирмингам, нито пък имам колебания относно всеотдайността му към каузата, но не вярвам, че лекарските му умения ще са достатъчни, за да накара магистратите да дадат някакви средства за здравеопазване. Сигурен съм, че те са устояли на всички опити да бъдат убедени да помогнат за подобряването на условията в лечебницата, която осигурява толкова недостатъчни грижи за бедните, както и да дадат средства за разширяването на училищната сграда. Желая му само доброто, но се опасявам, че се изправи пред непосилна задача.

След вечеря разговорът неизбежно се прехвърли върху изборите и обещания законопроект за реформи. Фицуилям беше убеден, че лорд Грей ще удържи на думата си. Дарси обаче не смяташе така. Той изтъкна, че вигите са точно толкова „аристократични“ във възгледите си, колкото и торите.

— Няма голяма разлика помежду им — предупреди той, добавяйки, че вигите са свикнали да следват своя собствен курс.

Фицуилям обаче виждаше надежда в нарастващата зависимост на вигите от новите им поддръжници — средната класа. Те, заедно с образованите хора с различни професии и представителите на академичните кръгове, се бяха обединили за по-голяма сила в борбата за реформа, а той беше убеден, че лорд Грей няма да ги предаде. Посред ескалиращо политическо напрежение, в което Фицуилям и сподвижниците му бяха неизбежно въвлечени, годината наближи своя край. В Лондон бушуваше буря срещу непримиримостта на лордовете от партията на торите към първия законопроект за реформи, представен от лорд Грей и по всяка вероятност се задаваха избори, в които предстоеше да се реши съдбата на реформата.

Шарлот Колинс, която беше длъжна да посети роднините на покойния си съпруг, преди да напусне Кент, пристигна в Пембърли през есента. Изморена от полемиките, Елизабет с радост приветства пристигането на приятелката си, знаейки, че тя е напълно незаинтересована от политиката. Предстояха им приятни разговори за домашни и семейни дела, както в доброто старо време, които според Елизабет със сигурност щяха да разведрят Шарлот.

Тя доведе само двете си по-малки дъщери — Ребека и Амелия-Джейн. Катрин — вече шестнадесетгодишна млада дама, беше поканена да остане в Розингс за Коледа. Тази покана беше привилегия, които Шарлот беше отказала за себе си и останалите момичета, но с радост беше позволила на Катрин да приеме.

— Оценявам предимствата на покровителството на лейди Катрин — обясни тя на Елизабет. — И макар да не можех да го приема за себе си, чувствах, че за Катрин това изживяване ще бъде от голяма полза — тя е разумно момиче и няма да се поддаде на изкушенията. Наясно е, че няма как да се надяваме дори да наподобим начина на живот, който лейди Катрин може да си позволи, и затова ще му се наслаждава, докато има възможност, но, надявам се, без да въздиша по него след това.

Елизабет искрено й съчувстваше.

— Убедена съм, че ще бъде така, Шарлот — каза тя. — Трябва да се гордееш с момичетата си. Не вярвам, че някоя от тях може да се подведе по разточителни демонстрации на богатство, колкото и примамливи да изглеждат.

Шарлот се обърна към приятелката си и се усмихна.

— Така е, Елайза, ти ме познаваш най-добре. Ако ти кажа, че съм отказала щедро предложение от страна на Нейно благородие, защото съм решила че не е правилно да приема платена длъжност в дома й, ще разбереш, че не съм престъпила принципите си заради пари и по-добър живот.

Елизабет беше изненадана и изненадата прерасна в изумление, когато Шарлот поясни, че лейди Катрин й е предложила работа като нейна компаньонка срещу заплащане, което би осигурило годишния й доход, и в допълнение — къща за нея и дъщерите й в границите на имението.

— Беше много щедро предложение, но аз знаех, че не мога да го приема. Бях притеснена, че отказвам — нямах друга възможност пред себе си — продължи тя, усмихвайки се оправдателно. — Казах, че трябва да бъда близо до баща си, който не е в добро здраве, поне докато по-малкият ми брат Франк не се върне от Индия. Нейно благородие не остана доволна. Помоли ме да помисля отново и аз много се опасявах, че съм я разгневила, но тогава тя покани моята Кати да прекара Коледата в Розингс. Предполагам, че и семейство Фицуилям са поканени. Не исках да ядосам Нейно благородие, затова се съгласих веднага.

— А Кати с желание ли остана?

— Да, тя е много зряла за възрастта си, с удоволствие се застоява в музикалния салон и в библиотеката, където й е разрешено да чете и да се упражнява на пианото. Лейди Катрин има голяма слабост към нея и винаги се е интересувала от развитието й.

Елизабет осъзнаваше колко много е коствало на Шарлот да откаже предложението на лейди Катрин — толкова изгодно и примамливо. Когато сервираха чая, към тях се присъединиха Дарси и мисис Гарднър, които поздравиха Шарлот сърдечно и мило. Като им благодари и предаде поздравите на лейди Катрин към племенника й, тя заговори за своите планове за бъдещето. Беше открита и честна, а също така и съобразителна, каквато е била винаги, дори и в дните, когато с Елизабет и Джейн растяха заедно в Меритън. Шарлот говореше спокойно за бъдещето си. Нямаше много възможности пред нея и семейството й. Можеше да отиде при баща си в Лукас Лодж, но това щеше да бъде само временно положение. Брат й Франк се връщаше от Индия през пролетта и смяташе да се жени.

— Няма да има място за две жени в Лукас Лодж — заяви тя тъжно.

На Елизабет й домъчня за нея. Лукас Лодж беше неин дом почти тридесет години, а скоро щеше да бъде чужда там. Шарлот обаче винаги се беше отличавала с трезва преценка и помоли за съвет относно инвестирането на спестяванията на съпруга й в полза на двете й по-малки дъщери. Тя самата можеше да живее спокойно с годишния си доход, но искаше да направи нещо повече с живота си. Беше на четиридесет и три години и в отлично здраве. И можеше да бъде активна, както сама се изразяваше.

— Иска ми се да открия малко училище — каза тя приповдигнато — за млади госпожици, които биха искали да усвоят някои основни тънкости в общуването — обноски, етикет, такива неща.

Елизабет, която не си беше представяла Шарлот в такава светлина, не можа да каже нищо, мисис Гарднър обаче заговори ентусиазирано:

— Мисля, че това е отлична идея, мисис Колинс. За съжаление младите жени днес получават много малко насоки в това отношение, освен ако нямат добра гувернантка или пък близки в съответните социални кръгове. Много семейства, които разполагат с достатъчно средства, нямат на кого да се доверят за обучението на дъщерите си. Вашето малко училище (ако правилно съм разбрала, че ще бъде пансион като този на мисис Бартън в Оксфорд) ще бъде в услуга на една много полезна цел.

— Мислиш ли, че ще има много такива семейства в Меритън, лельо? — попита Елизабет.

— В Меритън — едва ли, но съм сигурна, че много семейства от средните слоеве в Дарби и дори в Кимптън и околността ще приветстват идеята. Връзката Ви с Розингс и най-вече с Пембърли ще бъде приета като сериозно предимство, мисис Колинс — каза тя, а Шарлот се зарадва, че намеренията й бяха срещнали подкрепа.

Дарси, впечатлен от решителността на Шарлот и окуражаващите забележки на мисис Гарднър, дори предложи още на следващия ден да се срещнат с мистър Гарднър, за да обсъдят детайлите.

— Мистър Гарднър без съмнение има изключителен опит и не се съмнявам, че ще Ви даде отлични насоки, мисис Колинс. Бих Ви посъветвал да се консултирате с него, преди да вземете каквито и да било решения.

На следващия ден мисис Гарднър ги покани на вечеря, за да може Шарлот да се консултира със съпруга й. Мистър Гарднър беше почти толкова ентусиазиран, колкото и жена му, но малко по-предпазлив по отношение на инвестирането на средства и наемането на сграда. Той подчерта, че в съседните области и из цяла Средна Англия със сигурност има няколкостотин семейства — на новозамогнали се богаташи, на търговци, на хора с професии, които отчаяно искат да си осигурят място във висшето общество — ако не за себе си, то поне за децата си.

— Като необработени диаманти — вметна той, — с малко шлифоване ще могат да си проправят по-лесно път в обществото. Вашето малко училище, мисис Колинс, и други подобни на него, биха могли да им помогнат за това.

— Вярвате ли, че хората биха плащали, за да бъдат дъщерите им обучавани как да се държат в обществото? — попита Шарлот с известно колебание.

— Мила мисис Колинс, хората биха платили за всичко, ако са убедени в качеството на това, за което плащат. Вашата задача е да ги убедите, че има за какво да дадат парите си, и аз не се съмнявам, че ще успеете — отговори той с обичайната си добронамерена увереност.

Елизабет и Дарси си размениха погледи и в изражението на съпруга си Елизабет забеляза причината, заради която между двамата мъже процъфтяваше толкова стабилно приятелство. Безрезервната откритост и честност на чичо й, съчетани с пълната липса на надменност и егоизъм, бяха привлекли вниманието на Дарси още в началото на познанството им отпреди много години и от тогава до днес връзката им продължаваше да става все по-здрава. Дарси изпитваше огромен респект и привързаност към мистър и мисис Гарднър и сега ясно си пролича защо беше така.

Загрижеността и интересът, с които те подкрепиха плановете на Шарлот не само за нейното бъдеще, но и за бъдещето на дъщерите й, бяха неизмерими. Тя получи обещание, че ще й бъде оказана помощ за намирането на подходящ имот, който да наеме — в Кимптън или отвъд границата на графството, в Нотингамшър. Мистър Гарднър — напредничав и трезвомислещ мъж, беше изпълнен с възхищение към куража и решителността на мисис Колинс и заяви, че с радост ще й съдейства по всякакъв възможен начин. Шарлот беше истински признателна и благодари на всички за помощта и съветите, особено на мистър Дарси и на семейство Гарднър. Сигурна беше, че без тяхната помощ едва ли щеше да постигне много.

Когато седмица по-късно тя замина, за да гостува на баща си за Коледа, дъщеря й, Ребека, остана в Пембърли. Тя беше на същата възраст като Касандра и малко по-малка от Емили. Между трите се беше породило толкова близко приятелство, че вероятно след десет години щяха да бъдат също толкова близки, колкото майките им една с друга.

Изпращайки отдалечаващата се карета с майка й и Амелия-Джейн, Ребека отбеляза с уверен глас:

— Амелия-Джейн все още има нужда да се грижат за нея. Мисля, че мама знае, че аз вече съм достатъчно голяма, за да мога да остана сама.

Елизабет се усмихна и я прегърна.

— Разбира се, че знае, но ти, Беки, не бива да забравяш, че тук не си сама — имаш всички нас до себе си.

Вътре в себе си тя знаеше точно какво имаше предвид детето. Болезнено наясно с положението, в което се бяха оказали, откакто баща им беше починал, двете по-големи момичета бяха разбрали, че трябва да започнат да разчитат на собствените си сили. В лицето на майка си те имаха много добър пример и нямаше съмнение, че Ребека е решена да се равнява по него.

* * *

Ричард Гарднър пристигна у дома си навреме за Коледа. С него беше и приятелят му Пол Антоан — млад мъж с образцови обноски и изтънчен европейски чар, какъвто не се срещаше често в Дарбишър. Семейство Гарднър, които познаваха много семейства, емигрирали в Лондон по време и след годините на войната, го посрещнаха топло и незабавно го представиха на семейството и приятелите си.

Въпреки специалното внимание към Ричард — сега напълно подготвен и правоспособен лекар, дамите — и стари, и млади — бяха по-заинтригувани от приятеля му. Той се отличаваше с доста приятна външност, макар да не притежаваше мъжествената красота на Ричард. Имаше изтънчени черти и особено изразително лице, живи очи и тъмна коса. Гласът и обноските му бяха безупречни, но без да изглеждат изкуствени, и когато беше в компания — на вечеря, или на карти, — разговорът с него течеше толкова естествено, че всички се чувстваха прекрасно в компанията му. След като мосю Антоан се запозна с по-голяма част от приятелския кръг на семейство Гарднър, всички бяха единодушни, че той е един от най-приятните млади мъже, които са срещали от години насам. Част от очарованието му идваше от очевидното му нехайство, че е харесван. Никога не беше обичал да привлича и да изисква внимание, но винаги отвръщаше подобаващо, когато получеше подобно отношение.

Емили Гарднър, която правеше компания на Пол Антоан и го придружаваше на социални събития, винаги когато брат й беше зает, го намираше за много приятен събеседник и с удоволствие се стараеше да намира интересни занимания и места, които да посещават, когато бяха заедно. Присъщата му любознателност и нейната отзивчивост се допълваха естествено и те общуваха помежду си с лекота. Когато тя го доведе в Пембърли и го разведоха из къщата и градината, той остана запленен, след което помоли да му позволят да се върне и да разгледа отново библиотеката, която беше, разбира се, любимата част от имението на Емили.

Тъй като Джеймс Кортни, студентът по теология, се беше върнал за ваканцията в Оксфорд, Емили помоли за разрешение Пол Антоан да прекарва известно време в библиотеката, за което той беше наистина много благодарен. За Емили това беше специално удоволствие, тъй като страстта й към библиотеката и колекцията от произведения на изкуството в Пембърли се увеличаваше всеки път, щом влезеше там. Когато се оказа, че мосю Антоан е ревностен любител на изкуството и притежава талант за рисуване, Емили искрено се зарадва и му обеща, че напролет ще му покаже най-красивите места ся имението Пембърли, за да може да рисува каквото пожелае.

* * *

Когато на Коледа семействата се събраха в Пембърли, Джейн, винаги много чувствителна към витаещата във въздуха романтика, забеляза, че мосю Антоан, чиято външност и обноски тя смяташе за безукорни, и мис Емили Гарднър прекараха почти цялата вечер заедно и танцуваха един с друг по-често от всяка друга двойка.

Предупреждавайки сестра си да не прави прибързани изводи, Елизабет се съгласи, че наистина е така. Европейските танци като валса бяха навлезли в балните зали в Англия отдавна, но, макар да бяха популярни в Лондон, в провинцията беше различно. Ричард, прекарал две години в Париж, беше доста добър танцьор, докато, изненадващо, Пол Антоан изглеждаше по-малко уверен и трябваше да го убеждават да се включи в танците. Когато склони обаче, се оказа, че танцува безупречно — движеше се с такава лекота, че всяка млада дама се надяваше да покани нея за следващия танц. Той обаче държеше да бъде признателен гост и преди да се приближи към която и да е друга дама, танцува най-напред с Елизабет, мисис Гарднър, Каролайн и Емили.

До края на вечерта Джейн остана развълнувана от изгледите за развитие на една истинска романтична връзка, но Елизабет не беше толкова сигурна. Тя също беше наблюдавала двойката и макар да нямаше съмнение, че на Емили й беше много приятно, отношенията им като че ли си оставаха в рамките на едно много приятно приятелство. Елизабет сподели това със сестра си.

— Все още не мога да разбера нищо. Или Емили е много предпазлива, или не се интересува от него като обект на специални чувствата — каза тя объркана.

Джейн се усмихна.

— Не вярвам да е последното, Лизи. Той е толкова привлекателен младеж. Колкото до това дали е предпазлива, ако не внимава, може да се окаже в опасност да разбие сърцето му. Честно, Лизи, момчето изглежда вече дълбоко влюбено в нея.

Емили Гарднър съвсем не знаеше как да опише чувствата си към мосю Антоан. Това беше първият път, в който проявяваше интерес към някого от приятелите на брат си, въпреки че беше срещала много от тях, когато той беше в колежа. Пол Антоан се различаваше от тях в много отношения. Беше французин, или поне наполовина французин, което означаваше, че по традиция притежаваше вродена галантност към всички жени, млади или стари. Тя беше забелязала с одобрение искреното удоволствие, което той явно изпитваше, когато разговаряше с майка й или с братовчедките й по време на вечеря. Дори когато наоколо имаше няколко по-млади жени, той не показваше никакво особено предпочитание към тях.

Емили беше забелязала, че в тези случаи той обикновено се приближаваше до нея и когато се разхождаха навън, съвсем естествено тръгваше в крачка с нея, но отдаваше това по-скоро на приятелството, което се беше развило помежду им, отколкото на някакво специално отношение от негова страна. Когато й направи комплимент за майсторското изпълнение на едно сложно произведение, което я беше помолил да му изсвири веднъж в музикалния салон в Пембърли, на нея й стана много приятно, но си каза, че който и да й беше отправил подобна похвала, би се почувствала по същия начин.

Не отричаше, че той притежава качества, на които тя се възхищаваше. За първи път можеше да разговаря с мъж, който я приемаше като равна, а не просто като партньорка в танците и забавите или като представителна жена, с която да се появи в театъра. Той се беше оказал искрено заинтересован от мнението й по много въпроси, а освен това имаше и свое мнение, което споделяше с нея точно по същия начин, по който би го споделил с брат й или с баща й.

За Емили, която беше запозната със сегрегацията на жените по-скоро в социален аспект, това беше приятно ново преживяване и тя му се наслаждаваше. Също така беше напълно в неведение, че от няколко седмици приятелството им е обект на наблюдение от страна на общите им приятели и членовете на нейното семейство. Ако се беше вгледала по-внимателно щеше да остане изненадана, защото макар в съзнанието й да имаше само чиста наслада от едно приятелство, такова приятелство тя никога преди не беше споделяла с никой от младите мъже, които познаваше.