Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (25)

Глава двадесет и втора
Орисани с копнеж за щастие

Когато се завърнаха в Англия, първата работа на Емили беше да навести родителите си в Ламбтън, а пък Елизабет отиде при Джейн в Ашфорд Парк, както беше обещала. Изминали бяха два месеца от последния път, когато сестрите се бяха виждали. Срещата им беше сърдечна и вълнуваща; когато се прегърнаха, сълзи изпълниха очите им. Дарси и Бингли се канеха да заминават за Лондон и те с нетърпение очакваха дните, които щяха да прекарат заедно.

Преди пътуването на Елизабет до Италия неспособността й да контролира горчивата мъка, която неспирно напираше в нея при всеки досег със сигурността в семейството на сестра й, беше мъчителна и за двете. Но Джейн внимаваше да щади чувствата й. Правеше всичко възможно да я предпази от повече тревоги и болка. Макар и изгаряща от нетърпение да разкаже на сестра си всичко, случило се в нейно отсъствие, Джейн остави настрана по-маловажните неща и я запозна само с най-съществените новини. Като дори и тях съобщи с много загриженост и внимание. Научила тях обаче, Елизабет пожела да чуе и останалото. Когато в едно писмо по Коледа Джейн беше загатнала, че Емили прекарва все повече време в Лондон по покана на семейство Уилсън, тяхно приятелско семейство, тя беше предположила, че сестра й тъгува за дъщеря си. Не беше и помислила дори за предстоящ годеж.

Сега стана ясно, че Дейвид, по-малкият от двамата синове на Уилсън и двамата членове на Парламента, е направил предложение на Емили и тя го е приела! Бързината, с която се бяха стекли събитията, беше изненадала всички, според думите на Джейн, въпреки че двамата бяха неразделни през по-голямата част от последния месец и това не беше останало скрито за никого. Годежът щеше да бъде обявен много скоро на предстояща среща на семействата в Лондон.

Тази новина дойде напълно неочаквано за Елизабет, но следващата беше още по-изненадваща. Тя веднага пожела да узнае всички подробности. Джейн обясни, че малко след заминаването им за Италия Шарлот Колинс и двете й дъщери са били поканени в Ашфорд Парк за Коледа.

— Всъщност идеята беше на Джонатан, Лизи — уточни тя. — Той смяташе, че ще се чувстват самотни в Мансфийлд, където не познават почти никое от семействата, с изключение на най-близките си съседи. А и едва ли щяха да получат покана за коледната вечеря у лорд Мансфийлд! Двамата с мистър Бингли се съгласихме, надявайки се, че така ще спестим на Шарлот неудобството да очаква покана от Лукас Лодж.

Елизабет разбра.

— Предполагам, че сега съпругата на брат й се разпорежда там — отбеляза тя.

— Така е, Шарлот ходи при тях миналия октомври и по думите й не изгаря от желание да се върне скоро.

— А Джонатан какво общо има? — настоя Елизабет.

Джейн вдигна ръка, сякаш да даде знак, че й е нужно малко време, за да може да обясни. Разказът, който последва, беше пълна изненада.

— Гостуваха ни по Коледа и младите прекараха доста време заедно. Кълна се, Лизи, не забелязах някакво специално отношение към което и да било от двете момичета, но когато се застягахме за Лондон, за да празнуваме там Нова година, Джонатан изрази голямо желание да заведе Амелия-Джейн в редакцията на „Ривю“ и на бала в Ричмънд. Бингли твърди, че не е забелязал нищо, но Каролайн Бингли ми каза, че са прекарали много време заедно, докато сме били в града. Трябва да призная, че не бях склонна да обърна много внимание на думите й, но, Лизи, няма да повярваш — те се сгодиха след по-малко от месец.

— Но, мила ми сестрице, Амелия-Джейн още няма шестнадесет!

— Няма, да. Попитах Джонатан дали е сигурен в чувствата си, а също и в нейните. Той ме уверява, че я обича и че това е желанието и на двамата.

Виждайки скептичното изражение на сестра си, Джейн побърза да добави:

— Но, Лизи, трябва да кажа, че съм впечатлена от младата Амелия-Джейн. Тя е много разумна за възрастта си и дума не може да става за сравнение с Кити и Лидия на времето. Шарлот е била безупречна майка за всичките си момичета. Те са изключително зрели и прекрасно възпитани. Амелия е отзивчива и учтива, без следа от натруфеност и кокетност. Пее, рисува, свири на пиано и сама шие дрехите си. Джонатан ми каза, че също така чете много, насърчавана от сестра си Ребека, която, както знаеш, е много образована — каза Джейн и добави: — Но тъй като е още твърде млада, ние помолихме да изчакат известно време, което изглежда не ги притеснява; Бингли казва, че най-добре ще бъде да се уверят напълно в чувствата си, тъй като Джонатан смята да се кандидатира за Парламента в бъдеще.

Тази новина още повече озадачи Елизабет. Доколкото можеше да си спомни, младият Джонатан Бингли досега не беше проявявал никакъв интерес към обществения живот.

— Джонатан да се кандидатира за Парламента! Да не би семейство Уилсън да са му повлияли? — недоумяваше тя.

Джейн поклати глава.

— Не, Лизи, това е резултат от целенасочените усилия на мистър Тейт — поясни тя с вълнение в гласа, — но има и още нещо. О, Лизи, толкова много неща не знаеш, толкова много неща се случиха, докато те нямаше.

— Така изглежда. Разкажи ми, моля те, Джейн, какво общо има мистър Тейт? — попита Елизабет с все по-нарастващо любопитство.

Джейн обясни с извинение:

— Лизи, знам, че беше редно да ти пиша за това, но беше напълно неуместно да те занимавам с любовни истории и годежи на фона на цялата болка, която двете с Емили трябваше да понесете. Скъсах толкова много писма.

— О, Джейн! — възкликна Елизабет, която добре познаваше нежното сърце на сестра си.

Джейн продължи:

— Лизи, нали помниш, че средната дъщеря на Шарлот беше нещо като писател?

— Да, разбрала бях, че Беки Колинс пише; сещам се, че съчиняваше стихове — доколкото знам, не бяха нещо особено — отвърна Елизабет, спомнила си някои от съчиненията на Беки, които беше виждала.

— През изминалата година тя пишеше материали за „Ривю“, чийто редактор е Антъни Тейт, под псевдонима Мариан Лорънс.

Елизабет отвори широко очи от изненада, която стана още по-голяма, когато Джейн продължи:

— Преди известно време се премести от Мансфийлд в Матлок, където живее в дома на майката на Тейт, Терез Камдън, и наскоро се сгоди за Антъни.

Елизабет възкликна:

— Боже мили, Джейн, всичките тези годежи за толкова кратко време! Не са ли малко прибързани? Горката Шарлот какво казва?

Джейн се усмихна, развеселена от реакцията на сестра си.

— Е, Лизи, сигурна съм, че Шарлот разбира, че понякога тези неща могат да се случат, когато най-малко ги очакваш — отвърна тя, сякаш за да й припомни как преди много години самата Шарлот се беше сгодила за мистър Колинс съвсем изневиделица — не повече от двадесет и четири часа, след като Елизабет беше отказала на предложението му.

За първи път след смъртта на Уилям, Джейн виждаше сестра си да се смее, с очи, светнали при спомена за онзи съдбовен ден в Лонгборн и за всичко, което беше последвало.

— Както винаги, мила Джейн, напълно си права. Убедена съм, че Шарлот прекрасно ще разбере колко важно е да не се изпускат възможностите. А пък и не бива да избързвам с оценките. Ако всички тези млади хора искат да се сгодят, защо да не го направят? Насрочени ли са вече дати за сватбите?

— Не — отговори Джейн, при което отново стана сериозна. — С изключение на Антъни и Ребека, които планират да се оженят през пролетта, останалите трябва да изчакат най-малко година. Недопустимо е за който и да било от семейството толкова скоро след…

Гласът й заглъхна, а Елизабет, която не се нуждаеше от повече думи, веднага отиде до нея и двете се прегърнаха, като дадоха воля на сълзите си, останали несподелени толкова дълго време. През сълзи, Джейн промълви:

— Само ако знаеше, Лизи, как ти съчувствах от дъното на душата си! Без да знам как да достигна до теб. Страхувах се, че ще те нараня, ако заговоря, а копнеех да споделя скръбта ти.

Вече не можеше да сдържа мъката си.

— Всички обичахме Уилям толкова много. Бингли не е спрял да проклина злата участ, която го сполетя, а Джонатан продължава да сънува кошмари и да се самообвинява, че не е спрял момчетата в онзи ден.

Този път Елизабет беше тази, която се пресегна и прегърна сестра си, виждайки колко тежка е била раздялата за Джейн.

— Милата ми Джейн, колко ми липсваше само! Не можем да обвиняваме Джонатан. Има други, които не трябваше да се намесват в живота ни в онзи ден. Тяхна е вината, не на Джонатан, той е виновен не повече от Дарси, полковник Фицуилям или мен самата. Не бива да се самообвинява. Сигурна съм, че и Каролайн, и леля Гарднър биха казали същото.

Гласът й потрепери, въпреки че тя запази самообладание, решена да вдъхне увереност на сестра си.

Джейн я увери, че нито семейство Гарднър, нито Каролайн обвиняват Джонатан, но той продължава да се чувства отговорен. Тъй като беше най-голям от тримата, той смяташе, че е трябвало да положи повече усилия да предотврати лекомислената авантюра на по-малките си братовчеди.

— Много му липсват, Лизи, особено Уилям, и аз си мисля, не внезапното му увлечение по Амелия-Джейн се дължи, поне отчасти, на самотата, която го измъчва — каза Джейн с натъжено от спомена лице. — Допускам, че и Ема се сгоди по-скоро, отколкото очаквах, за да преодолее тези тежки чувства от загубата първо на Уилям и Едуард, а само няколко месеца след това — и на Пол. О, Лизи, толкова жестока беше тази година за всички ни! — проплака тя.

По-късно, когато седнаха да пият чай заедно, те заговориха за младостта си и за времето, когато почти не знаеха що е тъга. Някое разочарование тук, някоя клюка там — какво бяха те, ако не само дребни неприятности, в сравнение със сполетялата ги неотдавна трагедия? Джейн разказа на Елизабет за това как Антъни Тейт беше ухажвал Ребека Колинс и за връзката, която беше довела до сближаването на Джонатан и сестра й Амелия-Джейн.

— Тя идваше на гости на Ребека, а пък Джонатан се срещаше с Антъни, за да обсъждат политическите си планове — обясни тя, добавяйки: — Знаеш ли, Лизи, мистър Тейт, който в момента е собственик на „Трибюн“ и „Ривю“, възнамерява да застане с двете си издания зад някои от по-младите кандидати за Парламента. Казват, че мистър Пийл е въздигнал консервативната партия и витите се нуждаят от свежи сили, за да й се противопоставят. Според мистър Тейт Джонатан е подходящ кандидат.

— А Джонатан склонен ли е да се съгласи? — попита Елизабет.

— Казва, че има желание. Бингли също смята, че идеята е добра. Той твърди, че е време средното съсловие, на което се крепи просперитетът на Британия, да бъде по-добре представено в Парламента.

Елизабет не можеше да не се съгласи с тази идея — чувала беше често от Дарси и чичо си.

— Ами скъпата ти Ема и мистър Уилсън? — смени темата тя, искайки да узнае повече за годежа на племенницата си.

— Ема и мистър Дейвид Уилсън ще се оженят наесен, когато тя навърши седемнадесет — поясни Джейн.

— Кажи ми, Джейн, доволна ли си от годежа на Ема? Тоя мистър Дейвид Уилсън може ли да направи милата ми племенница щастлива? — настоя Елизабет, знаейки, че сестра й рядко се изказва негативно за някого, но все пак обезпокоена от факта, че не беше казала и нищо добро за бъдещия си зет.

Джейн се усмихна и подчерта, че все повече съвременни млади хора сами вземат решения за себе си и че ако Ема смята, че ще бъде щастлива с Дейвид Уилсън, тогава тя, Джейн, ще се радва заедно с нея.

— Неувереност ли долавям? — загатна Елизабет, чувствителна към всеки нюанс в гласа на сестра си.

Джейн веднага понечи да се защити:

— Не, Лизи, не бива да мислиш така. И Бингли, и особено Джонатан много харесват двамата братя, само дето аз винаги съм предпочитала мистър Джеймс Уилсън — вероятно защото ми напомня на Бингли. От години не бях виждала толкова мил младеж. Той е чувствителен и ведър, без следа от нахалство или надменност. От онова лято, когато мистър Бингли дойде за първи път в Пембърли, не съм срещала толкова приятен, скромен и очарователен млад мъж като мистър Джеймс Уилсън — подчерта тя и не остави никакво съмнение у сестра си, че Ема беше избрала неподходящия мистър Уилсън, поне според мнението на майка й.

Сравняването на мистър Джеймс Уилсън с обичния и Бингли беше възможно най-високата оценка.

— А мистър Дейвид Уилсън? Не е ли и той също толкова приятен и възпитан? — настоя Елизабет.

— Разбира се, а също така и интелигентен и красив, което е в негова полза. Но аз повече си харесвам Джеймс. Все пак това е изборът на Ема и тя обича своя мистър Уилсън, така че, Лизи, трябва да бъда доволна.

Когато мистър Дарси дойде, придружен от Бингли, след като беше пътувал да нагледа делата си, той с радост установи, че Елизабет и Джейн са възвърнали близостта помежду си. Взаимната им привързаност винаги е била в основата на отношенията им. Той знаеше, че те черпят сила и обич една от друга и се беше притеснявал дали Елизабет ще може да се съвземе, ако не успее да възстанови тази съкровена връзка. От своя страна, колкото и трудно да му е било да се бори със своята собствена мъка и същевременно да бъде до Каролайн и Фицуилям в тяхната, Дарси беше положил всички усилия да даде опора на съпругата си с личния си пример. Съпричастието и всеотдайността му й бяха вдъхнали сила да надмогне непоносимата мъка от загубата на Уилям и усещането, че е ограбена и опустошена. Макар да не беше лесно, той беше намерил начин да я довежда до по-спокойно състояние, в което можеше по-лесно да бъде утешавана.

До момента, в който Елизабет беше готова да се завърне у дома, Емили беше възобновила отношения си с родителите си и със сестра си Каролайн. Решила беше да остане в Пембърли и да помага на Ричард за лечебницата в Литълфорд. Предстоеше още много работа — да се намерят средства, да се подсигури оборудване и обзавеждане, да се назначи персонал. Възвръщаше се и интересът на Елизабет към проблемите на общината, които дълго бяха съставлявали основна част от живота й в Пембърли. Ричард беше много благодарен за помощта й. Подкрепата на господарката на Пембърли беше гаранция за успех на всяко благородно начинание. Лечебницата в Литълфорд се нуждаеше от нейното покровителство и тя на драго сърце се съгласи да бъде неин патрон. Междувременно Каролайн и Ребека работеха за създаването на местна библиотека и търсеха гласност във вестниците и на общинските събрания. Нуждата на младите жени от достъп до добри четива и образование беше една от основните теми в творчеството на станалата известна авторка Мариан Лорънс. Емили не се нуждаеше от убеждаване да се присъедини към тези каузи.

Сватбата на Ема Бингли през есента на 1835 г. — месец преди да се навърши година от смъртта на братовчед й, беше първото празнично събитие, на което Дарси и Елизабет присъстваха след трагедията. Младата двойка беше заобиколена от множество приятели от Лондон и техният престиж даде на мистър и мисис Дарси възможност по изключение да останат встрани от всеобщото внимание. Уилям ужасно им липсваше и всичко, което желаеха, беше да се дистанцират от празничното настроение. Никога нямаше да се отърсят от тези болезнени чувства. С времето щяха да се научат да живеят с тях, но сега беше още рано.

* * *

Тази зима се случи още едно, донякъде очаквано, тъжно събитие — мистър Бенет, който така и не можа да приеме ненавременната смърт на обичния си внук, внезапно загуби желание за живот и кротко издъхна в съня си. Това беше жесток удар за всички, най-вече за Джейн и Елизабет, но също така и за Дарси, който изключително много уважаваше своя тъст, чието остро чувство за хумор винаги беше в готовност да атакува недъзите на обществото. Обикнал библиотеката на Пембърли и самото имение, той беше прекарал много лета там и между него и зет му се беше развила сърдечна близост.

Само Елизабет знаеше колко болезнена е тази липса за Дарси, когото беше намерила в библиотеката да разгръща десетките познати книги, които баща й беше обичал да чете, и да се спира на онези от тях, из страниците на които се натъкваше на кратки бележки, нахвърляни с неговия почерк.

Сър Уилям Лукас също започна да боледува все по-често и Шарлот се опасяваше, че може да не доживее да види Ребека омъжена. Доживя, но скоро след това се спомина, поради влошаването на дихателните проблеми, от които години наред беше страдал.

По ирония на съдбата смъртта на двамата съседи и стари приятели доведе до последствия, които Елизабет шеговито коментира така:

— Осъзнаваш ли, Джейн, че при всичките мрачни предчувствия на мама за това, че мистър Колинс и Шарлот ще я изхвърлят от дома й, сега не друг, а тяхната дъщеря, младата Амелия-Джейн, ще бъде господарка на Лонгборн като съпруга на Джонатан, който наследява татко!

Джейн призна, че и тя си е помислила същото и двете сестри дружно се засмяха при спомена за възмущението на майка им от възможността Шарлот Колинс да заеме нейното място в Лонгборн. Кръгът се беше затворил. Нито Бингли, нито Дарси, които хранеха най-добри чувства към Шарлот и децата й, отгледани от нея с кураж и достойнство, бяха очаквали такъв обрат на събитията.

— Смятам, че мисис Колинс заслужава малко щастие — каза Бингли.

Дарси се съгласи.

— Изглежда ми като някакво епическо въздаване на справедливост — допълни той, — особено след като комичният мистър Колинс беше лишен от правото си на наследство.

Независимо от привързаността си към Шарлот, Елизабет не можа да се сдържи да не отбележи:

— При положение че и двете й дъщери случиха на сполучлив брак, а най-голямата се радва на покровителството на лейди Катрин де Бърг, Шарлот няма от какво вече да се оплаче.

Всички се засмяха, дори и Джейн, макар да смъмри сестра си за саркастичната забележка. Хубаво беше да чуят смеха на Лизи отново.

* * *

През пролетта на 1836 г. мистър Дарси, обезпокоен от тъгата, обзела Елизабет след смъртта на баща й, реши да я разсее, като я отведе далеч от Пембърли за известно време. Случи се така, че получи предложение да наеме за година един имот край Олбъри^[1] недалеч от Гилфърд, където двамата с мистър Гарднър имаха важни търговски връзки.

Разположена посред плодородни обработваеми земи в гориста долина, фермата Удландс включваше къща, не много по-голяма от тази в Лонгборн, но доста по-удобна — невисока и закътана, заобиколена от прекрасна градина. Ливадата под къщата се спускаше към река, която лъкатушеше през пролом, врязан между варовикови възвишения и затревени хълмове. Докъдето поглед стигаше, се разкриваше красива и успокояваща гледка. Цялото графство се виждаше като на длан — гори с вековни тисови дървета, зелени поля, ябълкови градини и поляни, обсипани с диви цветя и пеперуди.

Както писа Елизабет в писмото си до Джейн, това беше:

„… извор на утеха за изтерзаното ми сърце — всичко, от което се нуждаех в тези тежки дни.“

Не се и опитваше да отрече обаянието на това красиво място, нито силата, с която то притегляше скърбящата й душа. Осъзнал удобството му по отношение на разрастващата се търговия в областта и стремейки се да бъде колкото може по-полезен за мистър Гарднър, Дарси се възползва от възможността да прекара заедно с Елизабет няколко идилични месеца в най-прекрасната част на Южна Англия.

Веднъж в Пембърли той я беше намерил да плаче над скицника, който Уилям беше запълнил със спомени от Езерната област; друг път, след като бяха вечеряли, тя се беше опитала да изсвири на пианото една от любимите му композиции, но неспособна да сдържи сълзите си, беше избягала навън. Дарси се беше надявал, че смяната на обстановката ще й се отрази добре. След няколко седмици, прекарани във фермата в обкръжението на малък брой доверени прислужници от Пембърли, Дарси, видял колко ведра и спокойна се чувства Елизабет в Удландс, я попита дали не би желала да купят имота. Забелязал объркването й при този въпрос, той обясни откровено:

— Реших, мила моя, че това ще те направи поне малко по-щастлива и ако знаех, че мога да намаля страданието ти дори само с един ден, с радост бих продал къщата в Лондон и бих вложил парите тук, за да можем от време на време да бягаме от спомените, които витаят край нас в Пембърли.

Елизабет беше дълбоко трогната от загрижеността му и от любовта, която безспорно я пораждаше. Беше му истински благодарна за силата и подкрепата в ужасните дни и седмици след смъртта на Уилям, но най-много от всичко ценеше топлата му любов. Макар и признателна за съпричастието му към болката й, тя нямаше намерение да напуска Пембърли.

Отвърна нежно на загрижеността и на решимостта му да й помогне, но не скри желанието си:

— Не искам да бягам от спомените, което ни заобикалят в Пембърли, любов моя. Там е домът ни, там беше домът на Уилям, който той обичаше. Виждам го навсякъде — в парка, край реката, където ходеше да язди, виждам го из цялата къща. В съзнанието ми постоянно звучи музиката, която свиреше. Една неделна сутрин влязох отвън и чух из къщата да се носи Моцартовата соната, която упражняваше в деня преди бала — същата онази част, която беше обещал да ни изсвири. Завтекох се към музикалния салон, но, разбира се, музиката идваше от ума ми или може би от сърцето ми — откъдето и да е било обаче, тя винаги ще бъде с мен. Знам, че ще нося със себе си спомените за Уилям, където и да отида, но никога няма да обърна гръб на Пембърли. Там е домът ни и там трябва да се върнем.

Дарси поясни, че само се е надявал да й предложи място, където да може да лекува болезнените рани, които измъчваха и него самия. Тя се усмихна и го увери, че вече е започнала да ги лекува, благодарение на помощта му, а също така и на помощта на Джейн, Емили, Джени и всичките й скъпи приятели.

— И недей да мислиш, мили, че в скръбта си не съм забелязала твоята мъка или че съм била толкова безчувствена, че да вярвам, че само аз страдам ден и нощ. Знам колко много означава Пембърли за теб. Колко много усилия положи за изграждането на общината там. Искам да бъда до теб. Толкова се радвах на тези спокойни и безгрижни седмици на това прекрасно място, благодаря ти от все сърце, че ме доведе тук и че можах да се откъсна от всичко, но все пак искам да си ида у дома.

Дарси й отвърна с нежност и благодарност, притегляйки я в прегръдка към себе си.

Тогава Елизабет му показа писмото си до Джейн, което гласеше:

„Това е без съмнение най-красивата, най-очарователната част на Англия и аз копнея да прекараме всички заедно едно възхитително лято тук — убедена съм, че и на теб, и на Бингли много ще ви хареса. Ще говоря с Дарси и ако собствениците са склонни да ни предоставят фермата и следващото лято, ще дойдем заедно. Може би след сватбата на твоя Джонатан и Амелия-Джейн ще настане време да се оттеглим от шумотевицата и многото хора и да прекараме останалата част от сезона тук, защото, мила Джейн, това място е истински земен рай.“

Дарси се усмихна и каза:

— Чудесна идея, мила! Веднага ще се поинтересувам какво може да се направи.

Както беше настояла Елизабет, те се върнаха в Пембърли, а в късната есен им се роди син. Нарекоха го Джулиан Пол и Емили стана негова горда кръстница. Радостта на двамата родители беше споделена едва ли не от цялата област. Всички, които познаваха семейството, най-искрено им бяха съчувствали за загубата и се бяха надявали да ги видят възвърнали си поне част от щастието, което си беше заминало заедно с Уилям в онази ужасяваща нощ. Като едно от големите имения в графството, Пембърли винаги е било център на благоденствието в областта. Просперитетът на него и на господарите му означаваше просперитет и на мъжете, жените и децата от околните ферми, енории и селища. Елизабет, вече на четиридесет години, беше изключително благодарна за това дете; младата й братовчедка Каролайн, която през лятото се беше сдобила с дъщеря, още копнееше за син, който да смекчи болката от загубата на Едуард. Елизабет знаеше, че нищо, нито дори това малко момченце, не можеше да смекчи нейната болка. Споменът за Уилям беше твърде ярък. За разлика от него, Джулиан беше тъмен като баща си, но пък имаше слънчевата усмивка и ведрия нрав на майка си. С неговото раждане се върна коледната радост. За първи път след смъртта на Уилям имаше истински повод за празнуване.

Мисис Гарднър, която дойде заедно с Джейн да види Елизабет и сина й, донесе новината за пристигането на Джеймс Кортни, ученият от Оксфорд, който преди няколко години беше работил в библиотеката на Пембърли, а сега беше одобрен за свещеник в Кимптън. Завършил теоложките си изследвания и ръкоположен в духовен сан, той беше кандидатствал за поста пред мистър Дарси с препоръки от д-р Грантли и беше приет.

Елизабет знаеше за назначаването му, но не беше разбрала, че вече е пристигнал.

— Всички се радват, че отново ще бъде сред нас. Беше толкова деен и усърден младеж, докато правеше изследването. Работеше толкова всеотдайно в училището, че Каролайн беше решила, че трябва да се върне като учител — каза мисис Гарднър, добавяйки, че Емили много го е харесала.

Джейн добави, че мисис Гарднър вече е решила непременно да покани преподобния Джеймс Кортни на коледната вечеря в Оукли, за да се запознае с останалите от семейството. По-скоро усетила, отколкото разбрала, че има замислен план, Елизабет предупреди:

— Мила лельо, моля те, внимавай. Знам колко много искаш Емили да бъде щастлива, но тя преживя загубата на Пол много тежко и може още да не е готова да приеме мисълта за друг. Ние всички й желаем щастие, но, повярвай ми, малко може да се направи, когато всяка мисъл и всяко чувство са болезнено пропити от Смъртта. Нищо друго няма значение. Знам го от личен опит; при Емили едва ли ще бъде различно, сигурна съм. Съпричастността й към околните не е доказателство, че болката й е отслабнала, а просто, че има голямо сърце.

Трогната от изстрадания съвет на племенницата си, мисис Гарднър се съгласи да не предприема нищо — дъщеря й беше достатъчно умна и чувствителна млада жена.

— И все пак се надявам, Лизи, за нейно добро, да излезе нещо от това — добави тя. — Сърцето ми се къса, като виждам цялата тази тъга в очите й. Тя заслужава да бъде щастлива.

Джейн се съгласи:

— Емили заслужава щастие повече от всеки друг. Била е до нас винаги когато сме имали нужда от помощ или утеха. Децата толкова я обичат, а тя все още няма свои. Не е справедливо, Лизи.

Елизабет не можа да потисне чувствата си.

— Светът, мила Джейн, не е справедлив — каза тя. — Щяха ли иначе милите ни Едуард и Уилям да лежат в църковния двор, докато ненавистните братя Линди печелят награди на конните състезания?

Горчивината в думите й изненада и сестра й, и леля й, които я познаваха толкова добре и я обичаха толкова много. Мъката й обаче беше твърде сипна — и лелята, и племенницата останаха безмълвни, когато тя горко заплака.

Междувременно Емили всеотдайно се беше нагърбила с всичко, което трябваше да бъде организирано — хора, училището, болницата, кампанията за библиотеката, и дори беше обещала на Фицуилям да му помогне да възкреси чартистките петиции! Но Фицуилям, отстъпвайки път на Джонатан, вече беше започнал да губи интерес към активната политическа дейност. Смъртта на двамата герои — Кобет и „оратора“ Хънт, чиито речи още кънтяха в ушите му, беше за него знак за края на великата политическа ера. Можеше обаче с чиста съвест да признае, че много от каузите, които беше защитавал, сега вече бяха реализирани, макар и не в пълна степен.

След смъртта на Едуард той почувства нужда да започне да прекарва повече време заедно с Каролайн и децата. Раждането на дъщеричката им Рейчъл само увеличи желанието му да си остане вкъщи, вместо да участва в политическите борби в Уестминстър. Той реши да се прибере във фермата си в Матлок, където да води спокоен живот, помагайки на мистър Гарднър в търговските му дела и радвайки се на семейството си. Благодарен за любовта и неизменната преданост, която винаги беше получавал от Каролайн, Фицуилям се надяваше да може да й даде подкрепата и обичта, които заслужаваше. Каролайн, все още енергична и решена да работи заедно с останалите жени в полза на целите, които си бяха поставили, беше увлякла и Емили и Ребека в дейността си. Независимо дали се касаеше за образование на момичетата, или за подслон за бездомните, те бяха еднакво активни и съпричастни.

Ребека, Каролайн и Емили внесоха толкова много страст и увереност в работата и с подкрепата на вестниците на мистър Тейт успяха да постигнат толкова много от желаните резултати в полза на областта и хората й, че местните започнаха да се шегуват, че трябва да издигнат кандидатурата им за Парламента. Дейността им беше привлякла вниманието и на някои видни личности, които бяха писали да ги поздравят за успеха. Никой не можеше да отрече, че бяха отличен екип.

* * *

В началото на 1837 г. смъртта на крал Уилям IV доведе до възкачването на една много млада кралица на английския престол. Този момент беше приет като особено светъл в историята на Англия. Започна Викторианската епоха, съпътствана от нови вълнения извън пределите на страната. Постепенно цялата държава пое към възход. Изкуството, музиката и литературата се възраждаха за нов живот, търговията процъфтяваше и макар някои от социалните цели все още да изглеждаха трудно постижими, имаше надежда за промяна и напредък, най-вече заради това, че Парламентът беше принуден да работи в защита на социалната реформа, а не само в полза на икономически и политически интереси. Поземлената аристокрация вече не беше доминиращата сила сред управляващите, голяма част от британския народ вече имаше свое представителство, чиято дума тежеше и пораждаше съответни действия.

Джонатан и Амелия-Джейн се ожениха и се установиха в района, който той възнамеряваше да представлява. Съгласи се да заеме мястото на Фицуилям в изборите през 1838 г., от които се очакваше да изведат новите консерватори на мистър Пийл на предна позиция.

В писмото си до Джейн, която от известно време беше в Лондон с дъщеря си Ема, Елизабет пишеше:

„Мила Джейн,

Всички сме единодушни, че Джонатан ще бъде много добър кандидат — с удоволствие държи публични речи, а Амелия-Джейн е чудесна в ролята на съпруга и поддръжник. Той е интелигентен и напет, тя — обаятелна и красива. Полковник Фицуилям предвижда, че ще бъдат впечатляваща двойка в Уестминстър.

Шарлот винаги е била прагматична, способна да разпознае възможността и да се възползва от нея, без да изглежда непочтена или алчна. И явно е предала това качество на дъщерите си. Досега и трите сестри Колинс са съумели да използват по най-добрия начин всички възможности, появили се на пътя им.

Може би ще се радваш да научиш, че семейство Тейт — Антъни и Ребека — подкрепят безрезервно Емили, чиято работа за училището и лечебницата й спечели завидна репутация за служба в общината. Вестниците им с готовност прокламират множеството благородни цели, които тя защитава, тъй че връзката им се оказва полезна и за двете страни. Що се отнася до преподобния Джеймс Кортни, който отново спечели благоразположението на енорията в Кимптън, той намира време да помага в много от начинанията, с които Емили и Каролайн са се захванали. Милата ни леля е изключително доволна и обнадеждена.

И с право, разбира се. Той е добър човек, а Емили заслужава другар като него. Ричард високо оценява грижите му за бедните и болните енориаши, които постоянно се стичат към лечебницата в Литълфорд.

Предай голямата ми обич на Ема и й кажи, че много ми се иска да видя красивата й къща в Лондон, която ти така впечатляващо беше описала в писмото си. За жалост Джулиан е още твърде малък, за да пътува до Лондон, така че ще трябва да изчакам търпеливо още някой и друг месец, преди да посетя скъпата си племенница. Двамата с Дарси се надяваме да се видим с вас с Бингли скоро — не се застоявай твърде дълго там!

Твоя любяща сестра,

Лизи.“

За Елизабет и Дарси животът също беше започнал да се връща към нормалния си ход. Гордостта и удовлетворението, които будеше у тях дъщеря им, сега бяха допълнени от щастието, което им донесе малкият син. Немислимо беше Джулиан да замени Уилям, чието светло присъствие беше неразделна част от живота им. Споменът за него никога нямаше да бъде изместен от друго дете, колкото и обичано да беше то. Независимо от това те бяха благодарни за чистата радост, с която Джулиан ги даряваше. Той наруши тягостната тишина и оживи пустите ъгли, в които се беше стаила неизличима тъга. Сега друг детски глас ехтеше из коридорите на Пембърли, разнасяше се навън из огрените от слънцето градини и постепенно отгръщате спусналия се над къщата скръбен покров.

По-късно през годината те купиха Удландс, след като получиха отлично (по единодушната преценка на Дарси и мистър Гарднър) предложение. Елизабет се съгласи, че би било хубаво фермата да остане на разположение на семейството — всъщност това беше мястото, където сърцето й най-сетне беше започнало да заздравява. Затова не беше изненадващо, че започнаха я да наричат „Фермата на Лизи“ и тя се превърна в сцена на много щастливи семейни събирания.

* * *

Едва през есента на 1837 г., когато се състоя сватбата на Касандра Дарси и д-р Ричард Гарднър, част от магията, която беше напуснала Пембърли в онази скръбна нощ преди три години, се възвърна наново. Сватбата беше изключително събитие. Благословено от всички и най-вече от двете семейства, обединени чрез него.

В съюза на двете си обични деца семействата Дарси и Гарднър намериха най-голяма радост. Обичали се дълбоко в продължение на много години, Ричард и Касандра бяха доказали себе си с проявеното постоянство, себеотрицание и озаряващ пример за преданост към семействата и близките си. Сега бяха готови да пристъпят към най-благословения от съюзите — брака на сърцата и умовете.

Отново бяха произнесени думите на Шекспир: „Обич не е това, което времето мени…“^[2], когато двамата бяха венчани от д-р Грантли в Пембърли — в ден, много напомнящ на онзи, в който преди близо двадесет и пет години Дарси и Елизабет се бяха врекли един на друг.

Сякаш за да компенсира мъчителния спомен за деня на годежа им — завинаги белязан от смъртта на Уилям и Едуард, сватбеният им ден сияеше с особена тържественост, започнал с прекрасна утрин, огласена от камбанен звън. Когато излязоха от църквата, младоженците пожелаха да вървят, вместо да се качат в каретата, и поеха надолу по алеята сред събралото се множество от роднини, приятели и гости, а щастието им се понесе — като леко вълнение по повърхността на тихо езеро — нататък през църковния двор и над земите на Пембърли.

Застанали заедно с родителите си на стъпалата на къщата в Пембърли, преди да влязат вътре за разкошното сватбено угощение, Ричард и Касандра съзнаваха, че са част от една голяма традиция, която почитаха и продължаваха с радост. Гордостта на мистър Дарси от красивата му дъщеря можеше да се сравни единствено с уважението и привързаността, които изпитваше към Ричард. Ако трябваше сам да си избира зет, едва ли щеше да намери друг, който да обича повече. Елизабет, подкрепяна от любовта на съпруга си и семейството си, гледаше дъщеря си и зет си с неизмеримо щастие, виждайки в тях едно ново поколение, на което Пембърли, с неговите достойни традиции, спокойно можеше да бъде поверено.

Няколко седмици по-късно Елизабет писа на леля си Гарднър, която беше на пътешествие във Франция заедно с Емили. Наложило се беше тя да посети завещаната й от Пол ферма и й беше хрумнало, че може да вземе и родителите си със себе си.

Осведомила леля си за обичайните домашни дела, Елизабет се беше отдала на размисли. Само с нея и с Джейн можеше да споделя така открито съкровените си мисли. Писмото гласеше:

„Сигурно ще си спомниш, мила лельо, колко възхитени бяхме от Пембърли, когато дойдохме тук за първи път в онова лято преди много години. Беше изумително! Никога няма да забравя първите си впечатления при гледката на това величествено място — възправяше се като Камелот в някакъв романтичен парк на отвъдната страна на пробиващо езеро — истински рай, където пошлостта и злото не могат да докоснат онези, които са имали щастието да го посетят.

Помниш ли как двамата с чичо се шегувахте с мен за Пембърли? Аз си спомням, че бяхте напълно сигурни, че господарката на имението няма да бъде никоя от познатите ни девойки. Колко често сме се забавлявали с тези думи! Дарси особено харесва забележката на чичо за «неприятния господар на Пембърли». Не ми се иска да си призная, но аз бях напълно съгласна с това мнение. Всъщност за мен идването тук и тогава, и по-късно — когато влязох в Пембърли като съпруга на мистър Дарси беше равнозначно на бягство от изкривеното и изкривяващо общество в Меритън, от дребнавите страсти, които така ни задушаваха в Лонгборн.

Ще се изненадаш ли, ако ти кажа, че начинът, по който възприемам Пембърли, е станал много различен през годините? Което не означава, че изключителната му красота или очарованието му са се изменили или че съм започнала да ги ценя по-малко, просто за мен това място вече не е убежище, а различна реалност, на която се научих да се наслаждавам.

От съпруга си разбрах, че животът в Пембърли изисква приобщаване и отговорност. Това е същността на неговата връзка с имението и с всички хора, които живеят и работят в него. Открих също, че вече не се боя от спомените за Уилям, които ни заобикалят тук. Сега те са част от живота ни. Когато се върнеш в Англия, непременно трябва да ни навестиш — искам да ти покажа колко добре съм събрала парчетата от живота си. Уверявам те, ще се гордееш със своята племенница.“

Елизабет признаваше, че макар и трудно, двамата с Дарси са се научили да живеят със спомените си — така, както се бяха научили да приемат (и в моменти на съкровена близост споделяха един пред друг) безсмислието на високомерието и гордостта, които им бяха причинили толкова болка и едва не ги бяха лишили от щастие за цял живот.

Имението Пембърли, при цялото си великолепие и благосъстояние, така и не ги беше предпазило от скръб и разочарование. Но пък се беше превърнало за тях в място, изпълнено със спокойствие и красота, в дом, какъвто рядко се среща, където Елизабет, Дарси и семейството им щедро бяха давали и получавали безгранична любов, щастие, преданост и приятелство. Тук бяха намерили и силата, с която да понасят и непоносимите страдания.

И без съмнение бяха истински благословени.