Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (17)

Глава четиринадесета
Да съградим Ерусалим

Важни и всеобхватни промени застигнаха Англия през 1819 и 1820 г., давайки отражение върху живота на хората, чиито истории са записани в тези хроники. Пембърли и съседните му имения се намираха в самото сърце на Англия. Невъзможно беше семействата, живеещи там, да останат незасегнати от това, което се случваше около тях.

През 1819 г. сериозните последствия от депресията в сферата на земеделието, довели до повсеместни банкрут и отнемане на имущество, бяха видими навсякъде. Горди и отрудени мъже и жени се озоваваха на улицата, прогонени от местата, където бяха живели и работили от поколения, а домовете и работилниците им биваха изземвани от съдебните пристави. Хладно подхвърлените оскъдни дажби милостиня пораждаха такова разочарование и горчивина, каквито малко от тях бяха изпитвали преди.

Когато, заедно с предводителите си, призоваващи към реформа и възстановяване на равновесието, те се събираха и излизаха да протестират, правителството прибягваше до репресивни мерки и магистратите изпращаха кавалерията. Най-сериозният инцидент се случи през август 1819 г., когато 60 000 невъоръжени работници, събрали се на площад „Сейнт Питър“ в Манчестър, бяха атакувани от въоръжени кавалеристи, при което 11 души бяха убити, стотици бяха ранени и милиони бяха шокирани от безпощадните мерки^[1]. В един ироничен коментар този ужасяващ инцидент беше наречен „Клането Питърло“^[2].

Полковник Фицуилям и двама от другарите му също бяха тръгнали за Манчестър, но за щастие не бяха отишли на площад „Сейнт Питър“. Каролайн, сега щастливо сгодена за него в очакване на предстоящата сватба до края на годината, го беше умолявала да й обещае, че няма да бъде там и след като беше дал обещание, Фицуилям достойно беше устоял на изкушението и не се беше присъединил към протеста, въпреки изгарящото го любопитство. Приятелите му обаче успяха да получат много информация от свидетелите на случилото се, които бяха присъствали там. Когато истината за кавалерийската атака започнала излиза наяве, разказвана от завръщащите се по селата си очевидци, някои от вестниците, контролирани от същите онези мъже, които бяха отговорни за силите на реда, извършили кървавото нападение, потулиха или омаловажиха истината. За разлика от „Матлок Ривю“, който беше собственост на сър Едмънд Камдън и племенника му Алтъни Тейт. Синът на сестрата на сър Едмънд, Алтъни, беше наследил своя дял във вестника от баща си. Тъй като все още учеше в Кеймбридж, той беше поверил своите отговорности на майка си и на чичо си. Поради определени обстоятелства в личен план сестрата на сър Едмънд, Терез, беше много по-независима и свободомислеща от много свои съвременници. Беше се омъжила млада, имаше двама синове и беше овдовяла рано по време на войната с Наполеон. Принудена да носи отговорността за управлението на семейната ферма и за отглеждането на децата си, мисис Тейт беше разчитала най-вече на съветите на по-големия си брат. И тя като него не приемаше изоставянето на старите наематели на фермите и експлоатацията им от страна на фабрикантите. Категорично беше отказала да загради общите мери, които бяха част от фермата й, оставяйки наемателите си да пасат овцете си, да ловят риба или да поставят капани за дивеч в горите й, както бяха привили поколения наред. Беше използвала влиянието си пред редактора на „Ривю“, за да апелира за справедливост към обезземлените — позиция, която не беше популярна сред някои от земевладелците, но имаше подкрепата на мъже като мистър Дарси, полковник Фицуилям и мистър Гарднър.

Използвайки информацията, дадена от Фицуилям и приятелите му, както и разказите на очевидци — работници от фермите, механици, селяни и уволнени работници от фабриките, „Ривю“ даде голяма публичност на случилото се. Разказваха се кървави истории — за разгневените магистрати, които бяха дали нареждане за атаката, за изпадналите в паника кавалеристи в ярки униформи, подобни на войничета — играчки, тръгнали с новонаточените си саби срещу невъоръженото множество. Дни наред след това хората не спряха да говорят за „Клането Питърло“, събрани на големи групи по пазарите, по домовете си, по фермите и общинските мери — навсякъде, където се чувстваха в безопасност от нови нападения.

За правителството това беше истинско бедствие. Отзвукът от случилото се можеше да продължи с години. „Няма порядъчен англичанин, който да не се срамува, че негови сънародници проляха кръвта на други обикновени, отрудени английски мъже и жени, чието единствено престъпление беше това, че искаха справедливост и парламентарна реформа!“ — писа редакторът на „Ревю“. Имаше опити от страна на местните магистрати и консервативните тори за още по-строги мерки, но мнозинството от хората в Англия бяха ужасени от използването на подобна сила срещу невъоръжени селяни и работници и говореха за това по събрания навред из цялата страна. На една такава среща на „активни граждани“ Фицуилям беше предрекъл, че „мъчениците от площад Сейнт Питър“ не са загинали напразно и смъртта им ще промени реформисткото движение завинаги.

Оказа се, че като радикални се бяха определили няколко независими до този момент сдружения на хора от средната класа, които се бяха вслушали в разумите думи на мъже като Бамфорд^[3] и Чарлс Гревил^[4]. Те предупреждаваха, че за да не тръгне Англия по кървавия път на Франция, богатите и властимащите трябва да вземат под внимание нарастващото недоволство на бедните и безимотните, които са се почувствали чужди в собствената си страна. Според тях реформата и промяната бяха не просто желателни, а от решаващо значение за оцеляването на Англия. Фицуилям, който имаше ясни политически възгледи, всеотдайно работеше за каузата.

Промени, макар и не толкова драстични, се бяха случили и в Пембърли. Мистър и мисис Дарси вече бяха горди и любящи родители на син — Уилям Чарлс, който се роди няколко седмици преди Коледа и разведри края на една по-скоро мрачна година. За Дарси и Елизабет това беше сбъднато желание, което не бяха споделяли открито. В Пембърли, макар да нямаше приети ограничения за унаследяването, очакваха мъжки наследник, който да поеме ролята на баща си в местната общност. Елизабет пък мечтаеше за син, тъй като самата тя винаги беше усещала липсата на брат. Уилям беше сравнително дребничко, но за сметка на това много кротко бебе, което не създаваше почти никакви проблеми. Майка му казваше че ако остане такъв и за в бъдеще, заедно с наистина прелестната му сестричка Касандра, тя не би имала никаква причина да се оплаче от децата си.

Приятелката й Шарлот Колинс пък беше родила трета дъщеря — Амелия-Джейн — за голямо разочарование на съпруга си, който искаше да обезпечи правото си на наследство върху Лонгборн след смъртта на братовчед си мистър Бенет. Това, че мистър Бенет за момента се радваше на прекрасно здраве, безспорно никак не беше в полза на амбициите на мистър Колинс.

Мисис Бенет обаче злорадстваше и наляво и надясно говореше, че това, че мистър Колинс е лишен от мъжки наследници, е възмездие от провидението. И пред всеки, който можеше да хване за слушател, подчертаваше, че „горкият мистър Колинс“ се е сдобил с още една щерка, докато всичките й омъжени дъщери, с изключение на Кити, която все още нямаше деца, са родили синове. Явно напълно й убягваше съвпадението с нейното собствено положение с пет дъщери и нито един син. Освен това, наскоро завърнала се от Нюкасъл, където беше ходила за третото раждане на Лидия, мисис Бенет беше донесла новини за проблеми и тревоги, свързани със забежките на Уикъм. Не й оставаше друго, освен да забавлява дружките си и да раздухва слуховете, без да мисли за чувствата нито на по-големите си дъщери, нито ни съпрузите им.

Джейн донесе неприятните новини в Пембърли, когато дойде на гости у Елизабет по случай кръщенето на Уилям. Двамата с Бингли биха кръщавали дъщеричката на Шарлот, която Джейн беше описала като „най-прекрасното момиченце, което някога съм виждала“. На път обратно за вкъщи се бяха отбили в Лонгборн и майка й и беше осведомила подробно за новостите от Нюкасъл, които сериозно я биха разтревожили. След като тактично изчака съпрузите им да излязат на езда и прислугата и бавачките да се отдалечат на достатъчно разстояние, Джейн изрази безпокойството си за безотговорната им сестра и безпътния й съпруг.

— Лизи, ако дори половината от това, което разправя мама е истина, положението никак не е обнадеждаващо — каза тя, предавайки в детайли някои от разказите на мисис Бенет. — Изглежда, нито Уикъм, нито Лидия приемат на сериозно брачните си обети — продължи и остана истински изненадана, когато Елизабет вметна с тон, който й се стори доста безразличен:

— Защо ли не се учудвам! Не ми се вярва някой да се е заблуждавал, че който и да е от двамата е имал сериозни намерения. Този брак беше резултат от намесата на мистър Дарси и мистър Гарднър, които трябваше да оправят безумната каша, в която се бяха забъркали.

Джейн възрази — доброто й сърце не й позволяваше да ги заклейми така лесно:

— Как можеш да говориш така, Лизи? Нали всички се надявахме, че нещата могат да се оправят, че могат да се вразумят!

Елизабет обаче беше категорична:

— Мила ми сестричке, тая твоя доброта, тая твоя безрезервна щедрост не ти позволяват да видиш това, което е напълно ясно за всички ни — Уикъм и Лидия няма да се променят. Тя си с все така глупава и вятърничава и продължава все така безочливо да флиртува; трябва да признаем, че в сравнение със сестра ни той поне е малко по-тактичен ако това, което си разбрала, е вярно, явно е доста по-дискретен, което не го оневинява, разбира се.

— Нищо ли не можем да направим? — попита Джейн.

— Предполагам, че като форма на порицание бих могла да спра да превеждам на Лидия малките суми, които изпращам за децата й, но се съмнявам, че ще има някакъв ефект върху поведението й. Вероятно ще се обърне към тебе за помощ.

Джейн изглеждаше изненадана и объркана.

— Лизи, тя искала ли е пари от теб? — попита.

Когато Елизабет кимна и отговори: „От години“, Джейн поклати отчаяно глава.

— О, Лизи, опасявам се, че си напълно права. Никога няма да променим Лидия — откакто се е родил Хенри, аз и мама редовно й изпращаме пари.

Осъзнаването на безотговорността и манипулативната природа на сестра им и съпруга й съкруши Джейн и разгневи Елизабет. И двете обаче се съгласиха, че не им остава нищо друго, освен да се надяват и да се молят двамата да не направят нещо толкова безочливо, че да посрамят семействата си отново.

— Благодарна съм, че Дарси почти не говори за тях. Познава Уикъм твърде добре, а колкото до Лидия, никой не може да каже нищо, което да подобри мнението ни за нея. За всички е ясно, че връзката им се крепи на малко любов и на още по-малко логика. Бяха събрани насила — чичо е сигурен, че Уикъм не е имал никакви намерения да се жени за нея, защото в желанията им има твърде малко благоприличие и разумност. Да си го кажем направо, Уикъм беше принуден да се ожени за Лидия.

Като видя отчаянието, изписано на лицето на сестра си, Елизабет хвана ръката й.

— Знам, че ме мислиш за сурова, но, Джейн, мила моя, само като си помисля колко близо са до това да разрушат целия си живот, да унищожат не само своите възможности да бъдат щастливи, но и живота на онези, които са ни най-скъпи като татко например, не мога да намеря в сърцето си съчувствие за тях и за поредната им криза. Беше им дадена прекрасна възможност да спасят останките от връзката си след онова глупаво необмислено бягство на Лидия с Уикъм. И ако искат да унищожат всичко, прав им път, аз обаче няма да пролея нито една сълза за тях.

Споменът за надвисналата тогава опасност всички да загубят всичко, включително и възможността за добър брак, отрезви Джейн.

— Права си, Лизи, така е, те носят отговорност за действията си. Не трябва ние да се обвиняваме за техните проблеми — въздъхна тя тъжно.

Връщането на съпрузите им прекъсна разговора по тази болезнена тема. Други членове на фамилията също щяха да се присъединят към тях — двете сестри с нетърпение очакваха пристигането на семейство Гарднър и полковник Фицуилям, които бяха прекарали изтеклата седмица в Лондон.

След известно колебание в началото, семейство Гарднър бяха приели Фицуилям в сърцата си. Неговата всеотдайност към дъщеря им му беше спечелила обичта им и както мистър Гарднър, така и мисис Гарднър бяха готови да направят и невъзможното, за да му помогнат в приготовленията за предстоящата сватба. Сега бяха отишли на пазар в Лондон, за да попълнят чеиза на Каролайн и тъй като мистър Гарднър добре познаваше търговската част, можеше да даде на бъдещия си зет съвети по най-различни въпроси във връзка с новия му дом и услугите, които можеше да получи.

Когато се върнаха в Пембърли, имаха много да разказват за скандалните събития в Лондон (и по-специално в Двора), последвали смъртта на „лудия крал“ Джордж III. Фицуилям беше безкомпромисен в критиката си към Двора и Парламента — към клюките по отношение на унаследяването на властта и клеветите срещу кралицата, разпространявани от краля, който открито и безсрамно парадираше с любовниците си.

— А онези, които са избрани да ни управляват в Парламента, остават погълнати от тези нелепи проблеми, докато навред из Англия почтените хора затъват все по-надълбоко в тресавището на депресията — заяви той и добави: — В Лондон има хора, които се кълнат, че много скоро ни очаква още една революция, която трябва да помете заразата.

Всички присъстващи изразиха надежда, че няма да се стигне до там.

— Няколко от членовете на партията на вигите са се обявили за подкрепа на реформата и може да се надяваме, че е възможно тя да настъпи и без насилие — намеси се мисис Гарднър.

Мистър Гарднър предположи, че спасението може да дойде от търговията, както преди няколко години, когато всичко изглеждаше загубено.

— Ако правителството обърне внимание на търговията, толкова много може да бъде направено. И датчаните, и французите, че дори и белгийците влагат сериозни усилия в развитието на търговията с колониите, докато нашето правителство се занимава с брачните несгоди на краля!

Дарси категорично го подкрепи. Сподели, че не вижда разрешение на сегашните проблеми, ако не бъде подобрено положението на цялата нация.

— Какво да очакваме от богатите, които се оттеглят безпомощно в своите крепости, докато бедните и обезземлените просят по улиците, а децата им гладуват? — продължи той с такава твърдост и увереност, на които никой не можеше, а както отбеляза Елизабет, и никой не желаеше да възрази.

Той продължи:

— В миналото онези, които бяха собственици и се радваха на богатите реколти на този край, се грижеха за облекчаването на страданията на бедните и болните. Баща ми щеше да се срамува да вижда бездомни хора, чиито семейства просят по улиците и живеят от милостта на непознати или биват принудени да отидат в приют за бедни, защото нямат собствена земя или няма кой да ги наеме на работа.

Фицуилям също се включи с тема, която вълнуваше и него, и Дарси — разрушаването на английската селска община.

— Какво ни стана на нас в Англия? Защо ние, които винаги сме помагали на народа си, изведнъж му обърнахме гръб?

— Всъщност не сме, Фицуилям — каза Дарси, — в Пембърли не сме изгонили никого, който иска да остане в имението и да работи тук. Онези, които ни напуснаха, го направиха по собствено желание, а и бяха съвсем малко; някои си намериха работа в градовете, други обаче се върнаха, недоволни от новите си работодатели.

Елизабет, която до момента слушаше мълчаливо, сподели, че братът на нейната прислужница Джени е бил във фабриките в Манчестър, подмамен от обещания за добра заплита и добро бъдеще. След по-малко от година обаче се беше върнал — и сега работеше като помощник-градинар, щастлив, че е отново в Пембърли. Дарси я подкрепи, като добави, че работата при много фабриканти се състои в усилен труд при ужасни условия и с много ниско заплащане. После продължи:

— Всъщност аз имам намерение да говоря със сър Едмънд и останалите да се ангажираме по-активно с живота в общината. Мисля, че трябва да бъдем по-съпричастни към добруването на хората, които живеят в именията ни, като им осигурим съдействие по отношение на образованието и медицинските грижи.

Като чу думите на Дарси, съпругът на Кити, д-р Дженкинс, попита дали може да разчита на съдействието на мистър Дарси за откриването на училище към енорийската църква за малките деца в имението. Кити изгаряла от нетърпение да започнат, а имало и други енориаши, които щели да помогнат. Мистър Дарси не само прояви интерес към идеята, ами обеща и да се срещне с мистър Дженкинс, за да я обсъдят. Според него това щеше да бъде нещо, което да помогне на хората в тези трудни времена.

— Ако осигурим училище за по-малките деца, ще помогнем на родителите да се справят с някои от проблемите, пред които са изправени — каза той.

— Така децата поне ще са на сигурно в училището, докато родителите им работят — добави Елизабет, доволна, че Дарси одобряваше инициативата.

Това беше идея, която я привличаше, и тя реши да я подкрепи лично.

Подобни обсъждания обикновено се преустановяваха, когато се сервираше масата, този разговор обаче продължи по време на цялата вечеря и беше подновен, когато се оттеглиха да изпият кафето си. Много скоро тя щеше да разбере, че в този ден бяха поставени основите на един забележителен план. Предстоеше да й се разкрие представата на мъжа й за възпитаване на нов общностен дух, който да спаси разпокъсаната земя.

По-късно тази вечер, като приятен завършек на деня, мисис Гарднър, Елизабет и Джейн се събраха в дневната на Елизабет за по чаша горещ шоколад. Джени остави подноса на масата и им пожела лека нощ. Господата бяха все още долу и разговаряха за работа и политика, а децата бяха изпратени по леглата. Малката Емили влезе да пожелае лека нощ и също отиде да си легне, а сестра й Каролайн остана още няколко минути, бавейки се, за да могат братовчедките й да се възхитят на великолепния и пръстен с рубин и диамант. Когато и тя излезе, Елизабет подчерта, че изглежда забележително добре, и добави, че безспорно двамата са много щастлива двойка.

За Джейн най-забележително беше благоприличието, което успяваха да запазят в поведението си:

— Няма съмнение, че са влюбени и очевидно им е приятно да са заедно, но не създават никакви притеснения на околните — каза тя, а Елизабет и мисис Гарднър се усмихнаха, припомнили си безупречното държание на самата Джейн при първата им среща с Бингли.

Изключително високите й критерии за благоприличие, допълнени от нейната вродена сдържаност и от скромността на Бингли, бяха накарали Дарси да повярва, че Джейн не изпитва дълбоки чувства към приятеля му и едва не беше разрушил връзката им. За щастие тя не знаеше нищо за този злополучен епизод. Бингли, разбира се, също не беше издал приятеля си за ролята, която беше изиграл, и Елизабет му беше много благодарна. Защото това със сигурност много би наранило сестра й.

Мисис Гарднър се съгласи с Джейн:

— Трябва да кажа, Лизи, че полковник Фицуилям е съвършеният джентълмен. Признавам, че имах известни резерви — не заради разликата във възрастта им, защото в крайна сметка самата аз съм щастливо омъжена за чичо ви, който е с петнадесет години по-възрастен от мен и чиято зрялост и мъдрост много ценя. Причината беше, че се опасявах да не би Каролайн, тъй като е толкова млада, да не е напълно наясно със себе си. Човек рядко има ясна представа за себе си на четиринадесет.

— Сега обаче нямаш такива опасения, нали, лельо? — попита Джейн с усмивка, тъй като двете с Лизи бяха забелязали, че Фицуилям се отнася към мисис Гарднър с голямо внимание и уважение.

— Никакви — отвърна леля им. — Разбира се, мистър Дарси винаги е говорил за него само добри неща, а и чичо ви, с когото работят заедно от години, няма да допусне и дума против него. Не се съмнявам в почтеността му — многократно съм подчертавала, че дори и за миг не съм се притеснявала за това, откакто се сгодиха с Каролайн.

Джейн я прекъсна:

— Естествено, той е братовчед на мистър Дарси, а това само по себе си говори достатъчно.

Елизабет обаче весело се засмя, напомняйки им, че и лейди Катрин де Бърг е леля на мистър Дарси, а после шеговито добави:

— Да не говорим за мис Бингли, за която трудно може да се повярва, че е роднина на скъпия ни Бингли. Но, Джейн, роднинската връзка не дава никаква сигурност за това дали двете страни са една за друга. Само помислете за собствената ни сестра Лидия и цялата идея се обезсмисля.

При споменаването на Лидия мисис Гарднър затвори очи, сякаш да пропъди образа на заблудената си племенница.

— Мили мои, надявах се да не говорим за Лидия и съпруга й. Такова безразсъдно поведение е истинска рядкост. Явно не е по силите на никого да убеди тези двама души в нуждата от благоприличие. Мъчно ми е да го кажа, мили момичета, но не минава и месец, без да получа някоя набързо надраскана бележка с молба за помощ с някоя сметка — я за плащане на бавачките, я за издължаване на търговците, без никаква надежда парите да ми бъдат върнати.

Племенничките й бяха потресени. И през ум не им беше минавало, че Лидия, която отдавна просеше помощ от майка си и сестрите си, иска пари и от леля им. По-унизително едва ли можеше да бъде. През всичките тези години Елизабет беше крила от съпруга си, че изпраща на сестра си малки суми от собствените си доходи всеки път, когато я беше молила.

— Не бива да продължаваш да й помагаш, мила лельо. Тя е използвала всички ни и ако вероятно има някакво оправдание да се обърне към семейството си, няма никакво право да изнудва теб и ти не трябва да й го позволяваш — каза категорично Елизабет с пламнало от възмущение лице.

Джейн мълчеше, онемяла от срам.

Мисис Гарднър беше на друго мнение.

— Чичо ви знае всичко, мили мои, не се безпокойте. Той казва, че някой трябва да й помага, защото в противен случай ще натрупа огромни дългове към непознати хора, които ще се възползват от това, и така ще усложни нещата още повече. Така е по-добре, независимо че може да й повлияе по-зле.

Джейн и Елизабет станаха и прегърнаха леля си. Толкова много дължаха на нейната мъдрост и доброта, както и на щедростта на чичо си. Чувайки гласовете на съпрузите си, които се качваха по стълбите, те отидоха да ги посрещнат. Толкова приятно им беше да са заедно, че не бяха забелязали колко късно е станало.

* * *

Елизабет писа на баща си с покана да дойде в Пембърли през лятото на 1820 г. Разбрала беше от Джейн, че майка им заминава за Рамсгейт със сестра си, мисис Филипс, тъй като и двете единодушно бяха решили, че заслужават да си отдъхнат далеч от семействата си!

„Когато споменах това пред мистър Дарси, тате, той настоя да ти пиша незабавно и да те поканя «да се възползваш от възможността да избягаш от домашната обстановка и да ни погостуваш в Пембърли, където те очакват удоволствията на риболова, ловуването и четенето до насита». А аз бих добавила и компанията на две от дъщерите ти (защото Кити е само на десет минути пеша през парка и на петнадесет по пътя), на двамата зетьове и, естествено, на внуците ти! В късното лято и ранната есен в Пембърли е най-красиво. Какво повече можеш да искаш? Двете с Кити сме се заели с плановете за ново училище, което тя и д-р Дженкинс искат да основат за по-малките деца в имението. Мистър Дарси ще осигури помещение и мебелировка, като ремонтира и пригоди за целта една стая в приземния етаж на пасторския дом, учителите на първо време ще бъдат доброволци от общината. Предполагам няма да се изненадаш, ако ти кажа, че аз няма да преподавам рисуване — спомняш си колко жалки бяха първите ми опити някога у дома, но се съгласих да помагам с уроците по пеене и четене. Мистър Дарси вярва, че това ще помогне да се изгради общностен дух, който да се противопостави на пагубния ефект от ограждането, което причини толкова много нещастия на бедните хора по тези места. В другия край на областта — в Кимптън, полковник Фицуилям и семейство Гарднър с помощта на енорийския съвет са се заели със същото. Ще видиш всичко, когато дойдеш, мили тате — чакаме те с такова нетърпение. Мистър Дарси моли да изпратиш съобщение с часа на пристигането ти в Ламбтън и каретата ще бъде там да те посрещне.

Поздрави от Касандра. Тя с нетърпение очаква отново да й четеш от онези истории, които й четеше миналата година, когато беше тук. Можеш да бъдеш сигурен, че няма да те остави на мира.“

Отговорът на мистър Бенет беше кратък и по същество:

„Мила ми Лизи,

Писмото ти ме убеди, че е напълно безсмислено да оставам в Лонгборн дори и ден повече. Мери вече замина при Джейн. Ще пътувам с пощенската кола в сряда. Кажи на съпруга си, че предложението му за карета, която да ме вземе от Ламбтън, е както винаги прието с радост и благодарност. С нетърпение и с голяма радост очаквам четенето с Каси, всъщност сдобих се с една нова книга точно с такава цел.“

Лятото и есента семействата прекараха основно в провинцията, с изключение единствено на случаите, когато беше крайно необходимо да се пътува до Лондон. Приятното есенно време и относителното спокойствие им даваха много причини да си останат у дома, за разлика от новините, които идваха от града напоследък и бяха достатъчно основание да го избягват.

Полковник Фицуилям, който беше заминал за Лондон, за да набира членове за своята реформистка партия, писа на семейство Гарднър:

„Прави сте да избягвате Лондон, защото се е превърнал в истинска лудница — с масите и Парламента, въвлечени в непристойна схватка, което говори още по-лошо и за краля — все така лишен от власт, и за неговата нежелана и необичана кралица.“

Тази вечер Дарси, Елизабет и мистър Бенет вечеряха със семейство Гарднър. Фицуилям щеше да се присъедини към тях по-късно. Каролайн четеше с подобаващ драматизъм части от писмото му, което беше пристигнало преди ден-два:

„Денем улиците се изпълват с тълпи, които подкрепят или едната, или другата страна — маршируват, крещят, развяват знамена, тормозят невинните минувачи и като цяло създават безредици. Много хора имат чувството, че сме на прага на революция аз обаче не смятам, че ще бъдем въвлечени и такава преживелица заради мрачна кауза като тази…“

Мистър Гарднър изтъкна, че Фицуилям е в Лондон, за да набира привърженици сред реформистите за плановете им за осигуряване на образование и грижи за здравето на бедните.

— Има надежда, че вигите ще подкрепят законопроект, който да даде право на общините да играят активна роля в това отношение. Всичко ще зависи от подкрепата, която ще получат от реформистката група, разбира се.

Мистър Бенет, който беше много впечатлен от това, с което са се заели Кити и съпругът й в пасторския дом в Пембърли, беше заинтригуван да чуе как се развиват нещата в Кимптън.

— Каролайн е изключително всеотдайна — каза баща й, особено горд с ролята, която беше поела дъщеря му. — С Емили възнамеряват да открият музикален клас за малките деца, а мисис Тейт, която издава „Ривю“ ще помага на мисис Гарднър със занимания по четене и писане.

Мистър Бенет, който неведнъж беше изразявал гнева си от това, че английските деца са оставени да растат неграмотни, освен ако родителите им не разполагат с достатъчно пари, за да им осигурят частно обучение, беше видимо впечатлен, но продължаваше да бъде възмутен от липсата на интерес от страна на правителството. Каролайн продължи да чете писмото на Фицуилям:

„Не мога да получа разумно изказване от никого в Парламента по отношение на реформата. Романтиците от последното десетилетие — сър Уолтър Скот, Колридж, Сауди и, можеш ли да повярваш, мила ми Каролайн — любимият ти Уърдсуърт — всички са се превърнали в ревностни тори и настояват за повече репресии и по-сурови наказания за бедните, ако дръзнат да се противят на господарите си. Уърдсуърт дори призовава за въоръжена сила, с която да се държи в подчинение народа, и за закони, с които да се упражнява контрол над пресата.“

На това място Каролайн скочи като ужилена и извика.

— Никога повече няма да прочета роман от Скот, нито стихотворение от Уилям Уърдсуърт!

Всички се разсмяха — според тях това със сигурност беше обещание, което тя едва ли можеше да спази, Каролайн обаче беше непреклонна:

— Как могат да искат повече репресии за народа и защо поет като Уърдсуърт ще призовава за контрол над пресата? Това би било предателство към всичко, в което е вярвал.

Впечатлена от разпалеността й, Елизабет се осмели да изкаже мнение:

— Мила Каролайн, много млади романтици са се превърнали в досадни консерватори с възрастта. Уърдсуърт не е по-различен от много други.

— Не, няма да чета — отсече Каролайн, развълнувано. — Ако един поет не може да говори от името на народа, то какво остава за останалите от нас?

После, обръщайки се към мистър Дарси, попита:

— Мистър Дарси, и вие ли мислите да станете досаден стар консерватор?

Майка й ахна, но Дарси се засмя, след което отговори напълно сериозно:

— Каролайн, аз съм консервативен по природа, предпочитам да запазя най-добрите черти на нашето общество и ценя традициите ни, но това не означава, че подкрепям несправедливостта и репресията. Не одобрявам това правителство, което подкрепя исканията на привилегированите и онеправдава бедните. Аз не приемам, че възрастта има нещо общо с това, всичко е въпрос на притежаване на чувство за отговорност към ближните. Винаги съм вярвал, както баща ми и дядо ми са вярвали, че онези от нас, които са галеници на съдбата, трябва да помагат на другите, които не са. Нямам предвид само проявите на благотворителност и милосърдието към бедните — всички ние го правим. Имам предвид да поемаме отговорност да допринасяме материално за подобряването на живота им, защото така се грижим за общността, от която всички сме част.

— Ще рече ли това, мистър Дарси, че имате предвид строене на училища, библиотеки и болници? — попита мисис Гарднър, чийто интерес към темата се беше увеличил, откакто лично се беше ангажирала с енорийското училище в Кимптън.

Дарси кимна в знак на съгласие:

— Да, така е, мисис Гарднър, но не просто да ги строим, а да помагаме да функционират, да подкрепяме хората, които вършат работата, защото здравите и образовани хора биха били по-щастливи от живота и труда си, отколкото болните и невежите, а това би било от полза за всички нас като общност.

Каролайн възкликна радостно.

— Полковник Фицуилям запознат ли е с мнението ви?

— Да, запознат е и е съгласен с мен — отвърна Дарси.

Елизабет хвърли поглед към баща си. Той наблюдаваше Дарси с интерес и задоволство. Никога не беше подозирал за тази страна на сдържаната природа на зет си, дори когато беше започнал до го опознава по-добре и да го намира за по-дружелюбен, както го беше уверявала Елизабет.

По-късно той призна пред нея неизмеримото си удовлетворение и доволство от тази проява на благородство от страна на Дарси. Ето това беше мъжът, който тя обичаше.

— Сега вече разбирам защо беше готова да го защитаваш така пламенно, когато аз изразих известно безпокойство. Той безспорно се разкри като състрадателен мъж с принципи, Лизи, точно такъв, какъвто ти е по сърце, нали?

Нейната гордост и радост, когато чу думите за съпруга си бяха безгранични. А това, че баща й беше станал свидетел на благородството му, я правеше още по-щастлива. Тя познаваше тази черта в характера на Дарси от много години. Благодарение на нея беше получила много щастие, още по-щастлива беше обаче да знае, че останалите от семейството също са я забелязали. Звукът от приближаваща карета възвести пристигането на полковник Фицуилям — малко по-рано, отколкото го очакваха. Посрещнаха го много радушно, особено Каролайн. Щастието на влюбените, разделени от близо седмица, беше очевидно за всички. Оставиха ги необезпокоявани в дневната за известно време, след което мисис Гарднър отиде да им напомни, че вечерята е сервирана.

Имаше много новини, които да чуят, и много теми, които да обсъдят след вечеря, но за Каролайн и Фицуилям нищо не беше по-неотложно и по-важно от радостта да бъдат отново заедно. Наравно с това обаче те бяха сърцато отдадени на социалните и политическите цели, които си бяха поставили, и енергията им беше заразила и околиите. Дарси се беше съгласил да помогне с началните инвестиции за училището в Кимптън, а енорийският съвет, в който членуваше мистър Тейт, подготвяше помещение за тях. Родителите на децата, които щяха да бъдат първите ученици в училището, работеха усилено, за да довършат ремонта и подготовката на училищната сграда. Каролайн, която вече беше получила обещание за книги от Джорджиана, беше щастлива, че мистър Бенет също предложи да даде много книги от своята библиотека.

— Скоро ще имаме отлична колекция — похвали се тя, когато заразителният й ентусиазъм привлече всички около нея, за да й помагат в начинанието.

Няколко дни по-късно, видяла как дъщеря й се беше притекла на помощ с храна и дрехи на едно семейство в селото, в което бащата беше изгонен от работа, мисис Гарднър писа на племенницата си, разказвайки за работата на Каролайн в полза на училището и децата и района.

„Мила Джейн,

Нямам думи да изразя какво чувствам към милата ми дъщеря. Да я виждам толкова удовлетворена и така изпълнена с планове, ме прави най-щастливата майка на света. Полковник Фицуилям до такава степен се е превърнал вече в член на семейството ни, че със сигурност когато нашата Каролайн се омъжи, ще приемем, че се сдобиваме с още един син, вместо да скърбим, че губим дъщеря. Джейн, миличка, това, което ме радва най-много, е щедростта й. Във време, когато почти всички са се вторачили в личните си удоволствия и амбиции или пък гледат да трупат псе повече и повече пари, Фицуилям и Каролайн са решени да помагат на колкото е възможно повече хора. Какво по-хубаво от това да подадеш ръка на бедно семейство или на болно дете! Ние с чичо ти ги подкрепяме с каквото можем, щастливи да окуражаваме този прекрасен дух на милосърдие и добротворство. Днес отидоха да купуват плочи и калеми и други необходими неща, за да може да се започне от следващия месец, когато Елизабет ще открие училището в Кимптън — първото школо за малки деца в селото. Това ще бъде толкова важен ден за хората там, не мога да ти опиша колко сме щастливи, че малкото ни момиче прави толкова много в помощ на децата.

Мистър Дарси и Елизабет са най-големите й поддръжници — с няколко дарения в брой за училището. Всеки ден благодаря за щастливата случайност, която ни доведе в Пембърли онова лято и събра Елизабет и Дарси — те са толкова съвършена двойка, че не мога да си представя някой от двамата с друг партньор.

Ние с чичо ти сме добре. Надяваме се вие с мистър Бингли да можете да присъствате на скромното ни тържество идния месец. А тъй като полковник Фицуилям се кандидатира за Парламента, очакваме и вестниците да проявят интерес. «Ривю» вече публикува две статии.

Предай обичта ни на Бингли и децата, вярвам, че всички са в добро здраве.

Бог да ви благослови, мила моя!

Твоя любяща леля“