Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (20)

Глава седемнадесета
За свободата на народа

Петнадесетте месеца на бурна политическа агитация донесоха вълна от социални промени, която заля Англия и промени живота на много от хората в нея. След исторически избори, които дадоха на вигите неоспоримо мнозинство в Камарата на общините, лорд Грей удържа на думата си, прокарвайки своя Законопроект за реформа в противовес на организираната опозиция на Камарата на лордовете. Те забавиха приемането му, като заговорничеха помежду си и от време на време дори с хората на краля и стигнаха до там, че почти разрушиха избраното правителство.

Кралят отначало се колебаеше, но след една горчива зима на недоволство, през която народният гняв и безредици доведоха Британия до ръба на катастрофа, осъзна, че парламентарната реформа е оправдана, ако нацията бъде удържана в цялост. След няколко седмици на колебания и много машинации Камарата на лордовете се огъна и сякаш голяма въздишка на облекчение се отприщи навред из страната.

Фицуилям и Каролайн бяха в Лондон през последните смутни дни. Когато всичко свърши, те се върнаха у дома като от битка, носейки своя трофей — копие от Закона, обявен за съвременната Магна Харта^[1]. И заявиха, че отхвърлянето на старата система за гласуване с фиктивни гласове е равносилно на победа за народа, чиито протести са принудили краля и хората му да се вслушат в народния глас.

Мисис Гарднър, която се беше грижила за двете си обични внучета Изабела и Едуард, докато родителите им бяха в Лондон, попита дали след като сега всичко вече е свършило, ще си вземат почивка.

— Не е свършило — каза Фицуилям за нейна изненада. — Всъщност това е само началото. Сега имаме реформиран Парламент, трябва да продължим да настояваме за разширяването на избирателните права и за премахване на робството.

Каролайн също го подкрепи.

— И няма да свърши, докато във фабриките и мините продължават да работят малки деца, мамо. Дала съм обет да подкрепя тяхната борба.

Мисис Гарднър се съгласи, че експлоатацията на деца е отвратителна практика, но за съжаление нито тя, нито съпругът й могат да видят някаква възможност за промяна — след като вече индустриалците имат повече, а не по-малко сила в Камарата на общините, те едва ли ще допуснат да бъдат приети закони за забрана на детския труд, които биха попречили на печалбата им. Но Каролайн, както винаги, не се обезсърчаваше лесно и беше решена да започне кампания за „извеждане на децата от мините и пращането им в училите“.

Фицуилям разкри, че Каролайн вече се с възползвала от възможността да се срещне по тези въпроси с влиятелния лорд Алтроп, който, макар и първоначално изненадан от исканията й, я беше уверил, че интересите на децата са на първа позиция в плановите му. Обещал беше, че това е въпрос, който лично той ще повдигне много скоро, посредством закон за регламентиране на работното време и условията на труд във фабриките.

Фицуилям отначало бил изненадан, когато тя му казала за разговора си с лорд Алтроп, но скоро й повярвал, когато той лично го поздравил за интелигентността и чара на жена му. Очевидно нейната смелост в полза на социалните промени съвсем не беше навредила на съпруга й. Дарси и Елизабет чуха историята от мистър и мисис Гарднър, когато заедно с Бингли и Джейн вечеряха в Пембърли следващата събота.

— Да не повярваш — каза мисис Гарднър, — но Каролайн въобще не е била притеснена от този голям човек. Чувствала е, че той, като едни от най-влиятелните и способни членове на Парламента, със сигурност би бил най-подходящият, който може да се застъпи за такава важна кауза.

Джейн и Елизабет възкликнаха с недоверие, но Дарси се усмихна и каза:

— Разбира се, че е постъпила правилно. Да не би да е по-добре да излее душата си пред някой никому неизвестен човечец с малко или никакво влияние в кабинета!

Той припомни на Елизабет, че беше предрекъл, че с Каролайн до себе си Фицуилям ще стигна далече. Бингли се съгласи, като добави:

— С този чар не би могла да засегне никого, както би се случило, ако някой друг, дори и не толкова прям, колкото Каролайн, направи опит за такова застъпничество.

Мистър Гарднър, който едва успяваше да прикрие гордостта си от младата си дъщеря, се намеси лаконично, за да изтъкне, че никой, който познава Каролайн, не би се усъмнил в искрената й всеотдайност, когато има пред себе си ясна цел.

— Вярвате ли, че може да устои на прищевките на политическия живот? — запита Елизабет.

Дарси отвърна:

— Тук не става въпрос само за смелост. Не вярвам, че тя може да бъде толкова безпричинно смела заради мъжа си, е, поне не повече, отколкото е той самият. Всеки път, когато говоря с нея, не мога да не чувствам, че Каролайн иска да промени света. Вижда несправедливост и иска да направи нещо, независимо дали става въпрос за децата на бедните, които са принудени да работят във фабриките и да останат неуки, или за възрастните вдовици, които няма къде да отидат, освен в приют за бедни, след като цял живот са се трудили в услуга на някого. Уверен съм, че тя вижда начини, чрез които да привлече вниманието към тези проблеми и в нашата община. Това вероятно няма как да навреди на репутацията на Фицуилям.

Мистър Гарднър се съгласи, но жена му изрази надежда, че дъщеря им няма да се съсипе от политическа работа.

— Виждам я с едното дете на ръце и с друго до полата й, говореща търпеливо на всеки, който е готов да слуша за злините на детския труд. Знам, че има неизчерпаема енергия, но се опасявам, че работи твърде много — каза тя с майчинска загриженост.

Това, което никой не подозираше обаче, беше, че единственото нещо, което можеше да забави Каролайн, предстоеше да бъде обявено на семейството. Тя го беше пазила в тайна през последните няколко седмици.

През лятото на 1833 г. Каролайн очакваше да се роди третото й дете и с типичната си всеотдайност тя щеше да насочи всичките си усилия към това да бъде любяща майка по същия начин, както и с двете по-големи деца. Когато следващата неделя мисис Гарднър научи новината, беше толкова щастлива, че нареди да докарат каретата и замина за Пембърли заедно с Емили, където можа да съобщи новината едновременно и на Елизабет, и на Джейн. Съпрузите на сестрите бяха излезли да пояздят, а те се бяха отдали на любимото си занимание — да си спомнят за миналото и да правят планове за бъдещето. Неочакваната поява на мисис Гарднър добави единствения липсващ компонент в разговора — ведрото настроение и мъдрите съвети на любимата им леля. Новината, която тя донесе, повдигна духа на всички още повече.

На чай в личната дневна на Елизабет те си спомниха многото случаи, когато бяха разговаряли така, и се удивиха на начина, по който винаги бяха стигали до хармония и единомислие, вместо до разногласия.

— Никога не сме си разменили дори една груба дума — каза Джейн, отправяйки се към малката си дъщеря Луиза, която се чуваше да недоволства шумно откъм детската стая.

Елизабет се усмихна и погледът й срещна този на леля и, която възрази:

— Мила Джейн, не мога да повярвам, че ти някога би разменила груба дума с когото и да било, да не говорим за сестра ти или за мен.

Бракът не беше променил Джейн. Останала си беше все така мила и търпелива (дори прекалено), затова и децата й, което тя изключително много обичаше, винаги успяваха да наложат своето. Мисис Бенет често я предупреждаваше, че може да ги разглези, но такава опасност нямаше и трите приличаха твърде много на родителите си по характер. А освен това имаха и безценното предимство да бъдат деца на един щастлив брак.

Елизабет често казваше, че няма късмета на сестра си, тъй като нейните деца не бяха толкова хрисими, колкото тези на Джейн. Тъй като и двамата им родители бяха достатъчно свободолюбиви, не беше изненадващо, че децата им също бяха наследили това качество. Що се отнасяше до образованието им, Елизабет въобще не беше сполучила да зададе посока на живота им по свое усмотрение. Шестнадесетгодишната Касандра категорично беше отказала да замине да учи в Оксфорд, доволна да бъде обучавана от гувернантката на Джорджиана; напълно се бяха провалили и усилията й да накара Уилям, който беше почти на петнадесет, да отиде в интерната в Лондон, избран от семейство Бингли за братовчед му Джонатан. Дарси се беше опитал да проведе строг разговор с младия Уилям и да изиска да учи там или най-малкото да опита да изкара една година в колеж, преда напълно да се откаже, но нямаше никакъв успех, защото вече беше отстъпил пред Касандра.

— Ако Каси не трябва да замине да учи, защо да го правя аз? — с основание беше попитал Уилям, изтъквайки, че се справя прекрасно с частния си учител и въобще не смята, че училището на Джон ще му даде нещо добро. — Не искам да бъда принуждаван да спазвам военна дисциплина и да участвам в глупави игри. По-скоро бих учил музика и литература с мистър Кларк и бих яздил, или пък бих играл крикет в Дарбишър, отколкото да отида в пансион в Лондон.

Той беше толкова категоричен, че баща му, който ненавиждаше деспотизма в насилието в отношенията, нито можеше да му заповяда да отиде, нито имаше основания да промени решението му. Елизабет беше разстроена, че и двете й деца отказват да правят каквото тя очакваше от тях, но и тя като Дарси не желаеше да се стига до конфликт, който по-скоро би влошил нещата, отколкото да помогне.

Истина беше, че Касандра беше успяла да убеди баща си обучението й да не бъде усложнявано в девическото училище на миене Бакстър. Вече шестнадесетгодишна, тя се беше превърнала изключително интелигентна и начетена млада дама със собствено мнение и голям потенциал да конкурира остроумния език на майка си.

— Наистина, мамо, не вярвам да има нещо, което да мога да добавя към знанията си, ако престоя година или две в пансиона на мисис Бакстър. Ако за в бъдеще искаш да прекарам известно време в Оксфорд, бих предпочела да приема поканата на леля Джорджиана да й гостувам. Те двамата с мистър Грантли биха били далеч по-добра компания от мисис Бакстър. От тях мога да науча толкова повече! Не си ли съгласна?

Елизабет не можеше да не се съгласи. Опитите й да убеди дъщеря си, че има какво да се научи в един пансион, бяха напълно безнадеждни и Касандра отвърна с коварно предложение, което изненада майка и дори още повече.

— Знам какво би ми харесало най-много! — заяви тя и преди някой да може да си поеме дъх, продължи. — С удоволствие бих се научила как да пазарувам, да готвя и да въртя домакинство като леля Гарднър. Ричард казва, че тя няма равна, Емили също. Това вече би било нещо наистина полезно за една съвременна млада дама, не си ли съгласна, мамо?

Примамливата логика на аргумента й, в съчетание със съвършената невинност на изражението й, докато се опитваше да убеди майка си и леля си, беше обезоръжаваща. Елизабет се поколеба, но мисис Гарднър, която изпитваше безрезервна обич към децата на племенницата си, беше толкова поласкана, че чак не й се вярваше. Предвкусвайки успеха, Касандра продължи да упорства, обръщайки се към мисис Гарднър с големите си тъмни очи и ангелската си усмивка:

— Ще ме научиш ли, лельо?

— Разбира се, но майка ти и баща ти… — не можа да продължи, защото Касандра се хвърли да прегърне първо мисис Гарднър, а после и майка си, след което заяви категорично.

— Тогава вече е решено. Достатъчно ми е близо, за да идвам с коня си, а ако вали, може да пращаш каретата да ме вземе или пък ще оставам да преспя. О, нямам търпение да кажа на Уилям. Радвам се, че той няма да ходи в интерната, мамо — щеше да е толкова нещастен и аз щях да се чувствам толкова виновна! — Заяви тя и излезе с танцова стъпка от стаята, след което продължи надолу по дългия коридор, търсейки брат си.

Елизабет поклати глава, не знаейки какво да каже. Джейн си замълча, за да не каже нещо, което би обидило сестра й. Само леля й беше подготвена да говори, но беше толкова пристрастна към Касандра, че не можеше да направи нищо повече, освен да предложи малко утеха на Елизабет:

— Лизи, мила, не бива да се тревожиш. Знам, че моята Каролайн и Емили научиха много при мисис Бакстър, но не забравяй, че те нямаха основата, която вие с мистър Дарси сте дали на Каси тук в Пембърли. Ние живеехме в Чийпсайд, и с чичо ти чувствахме, че момичетата трябва да излязат в малко по-културна среда за година-две. Каси е съвсем права, като изтъква, че би било по-добре да отиде при Джорджиана в Оксфорд — тя е образована жена и изключително съвестен преподавател, но тъй като познавам Каси, мога да предположа, че за не повече от седмица вече ще се е отегчила сериозно.

Джейн охотно я подкрепи и Елизабет трябваше да се съгласи, че дъщеря й ще направи каквото сметне за добре.

— Наистина ли смяташ да я учиш да готви и да ръководи домакинство? — попита тя, а леля й се засмя:

— Така мисля и ми се струва, че ще й хареса — каза тя, без да бъде съвсем наясно как точно ще организира нещата вкъщи, за да настани Каси, но Емили й се притече на помощ.

— Тъй като аз съм тук, в Пембърли, през по-голямата част от седмицата, Каси може да ползва моята стая винаги когато идва — предложи Емили, която досега не беше вземала отношение по въпроса.

— Сигурна ли си, че няма да те притеснява? — попил Елизабет, обезпокоена да не би плановете на Касандра да объркат ежедневието на семейство Гарднър.

Емил и я увери, че с радост ще предостави стаята си на Касандра. Самата тя имаше на разположение няколко чудесни стаи в Пембърли точно срещу учебния кабинет, където даваше уроци на Уилям и на Касандра, когато бяха малки. Там обичаше да се усамотява. Водеше динамичен живот — работеше в библиотеката и в музикалния салон и преподаваше на децата в началното училище на Кити. Ходеше до Ламбтън всяка събота и се връщаше в Пембърли в понеделник. Тази организация се оказваше доста удобна за всички.

Междувременно животът на другите членове от семейството също се беше променил. Робърт Гарднър се беше установил почти за постоянно в Лондон, където се беше заел да следи правните въпроси в търговските дела на баща си. Робърт беше пожелал да учи право. Съмнявайки се, че синът му ще има волята да отдели нужното внимание на търговията, мистър Гарднър наскоро беше наел един много способен сътрудник. Което означаваше, че Робърт можеше да отдели повече време на образованието си, но сведенията, които идваха от Лондон, не предполагаха, че хвърля сериозни усилия в учението.

Ричард, от друга страна, успешно беше преминал през тежък курс по медицина първо в Единбург, а след това и в Париж, след което беше започнал практика в един район на Бирмингам, който отчайващо се нуждаеше от услугите му. С помощта на приятеля си Пол Антоан той беше обзавел скромна приемна и беше закачил табелка с името и специалността си отпред. Пациенти имаше предостатъчно — от възрастни мъже и жени, страдащи от пристъпи на треска или плеврит, до пеленачета с круп или ангина — всички идващи с надеждата, че ще бъдат излекувани от новия доктор. Докторът, на чието място беше дошъл, беше работил само два дена от седмицата в общинската лечебница и Ричард с радост беше приел работата. Скоро обаче беше разбрал, че пациентите, които трябва да бъдат ни — и в лечебницата, и в приемната му, са два пъти повече. Често работеше до късно и се прибираше в квартирата, която бяха наели в града, без да вечеря.

Когато мисис Гарднър разбра, реши, че това не може да продължава повече.

— Ако не се храниш както трябва, скоро и ти ще имаш нужда от лекар — заяви тя и се зае да организира пътуване до Бирмингам за себе си, Емили и мистър Гарднър, за да сложи нещата в ред.

Първата стъпка беше да им намери по-добро жилище — не стая под наем, а истински дом. Един познат на мистър Гарднър от търговските среди имаше възможност да предостави няколко стаи и дневна в собствената си къща. След като ги огледаха и одобриха, се уговориха и за подсигуряването на храна. Когато Ричард и Пол се прибраха вечерта, останаха истински изненадани от жилището си — с нови завеси и разпален огън в камината.

— Почти като у дома е — каза Ричард, — само дето е в Бирмингам.

След като изтръгнаха няколко обещания от тях, включително и това да си идват вкъщи на всеки две седмици, семейство Гарднър си заминаха.

Забелязала колко по-слаб и блед е станал Пол, Емили изрази надежда, че не се претоварва. Майка й и баща й си размениха бързи погледи и мисис Гарднър призна, че тя също е забелязала бледността му, но я е отдала на все още студеното време в Бирмингам.

— Сигурна съм, че страните му ще си върнат свежестта през пролетта — рече тя и тъй като Емили не каза нищо, родителите й решиха, че е съгласна.

Всъщност не беше, но не го показа, решена да поговори с брат си при следващото му идване у дома.

Благодарение на постоянната подкрепа на семейство Гарднър и на съветите на Елизабет и Емили, Шарлот Колинс нае една скромна къща и Мансфийлд, графство Нотингамшър. Разположена в приятна местност в близост до имението на наемодателя й лорд Мансфийлд, къщата беше идеална за целта й. Със съдействието на мисис Гарднър и съпруга й, Шарлот можа да се запознае с няколко семейства от околността, което събуди голям интерес и накрая пет млади момичета изявиха желание да се присъединят към начинанието й.

Дали то щеше да има успех, предстоеше да се разбере в бъдеще, но тя с положителност не си спести нито едно от нужните усилия. Можеше да разчита на помощта на дъщеря си Ребека, която имаше пристрастия към литературата, и на младата Емили Гарднър, а когато Елизабет предложи да се организира посещение в Пембърли със следобеден чай за младите дами, Шарлот беше във възторг.

— Ще бъде още по-интересно, Лизи — вън от близкия ти кръг роднини и приятели, малко са онези, които могат да имат такава прекрасна възможност да видят Пембърли и да пият чай в градината му — каза тя с голямо задоволство.

Междувременно, с помощта на мистър и мисис Дарси, мистър и мисис Гарднър и съответните енорийски съвети, в Пембърли и Кимптън бяха основани две начални училища. Липсата на подкрепа от страна на властите и в двата случая беше критикувана от Фицуилям като позор за държавата и от позицията си на представител на областта в Парламента, той се зарече да отнесе проблема до Уестминстър. Редакторът на „Матлок Ривю“ написа поредния красноречив материал относно нуждата от държавна образователна система, който за пореден път остана без ответна реакция. Все още нямаше политическа воля в защита на каузата за образованието на децата на бедните.

Раждането на детето на Каролайн — момченце, което нарекоха Дейвид, се превърна в празник за цялата фамилия, а за кръщенето му в малката църква дойде цялото село. Всички се гордееха с новия член на своята общност и със семейството му. С честността си и отдадеността си на идеята за реформа Фицуилям беше убедил много от онези, които все още не се ползваха с избирателно право (тъй като не бяха нито земевладелци, нито представители на средната класа), че безпрекословно защитава тяхната позиция. А това, че в отношението си към обикновените отрудени хора съпругата му беше също толкова естествена и непринудена, колкото и в отношението си към богатите и известните, допринасяше още повече за добронамереността им.

Страната влезе и нова епоха с ново управление и животът на семействата в Дарбишър сякаш също пое в нова посока. На хоризонта се събираха буреносни облаци, но все още никой не подозираше за тях. Мистър и мисис Гарднър бяха толкова горди с децата и внуците си, че не можеха да приемат, че някое от тях може да им донесе разочарование. И въпреки това отсъствието на най-малкия им син Робърт от повечето семейни събирания даваше повод за известни коментари, от които майка му много страдаше. Тъй като нямаше представа за сериозността на проблемите му, когато пристигна писмо от сътрудника на мистър Гарднър и той реши да замине за Лондон за няколко дена, тя се надяваше, че каквито и да са причините за неприятностите на сина й, съпругът й ще успее лесно да се справи с тях. Когато се върна обаче, новините, които донесе, съвсем не бяха добри и дори той, обикновено ведър и оптимистично настроен, мрачно беше свъсил чело.

След вечеря, когато нямаше слуги наблизо, мистър Гарднър разкри, че младият Робърт е в беда.

— Задлъжнял е и не може да плати на кредиторите си — каза той и с мъка в гласа и в погледа поясни подробностите около проблемите, в които беше затънал синът им: — Оказва се, че е попаднал в компанията на безпътен и безотговорен човек. От няколко от познатите му успях да разбера, че е дал на заем голяма сума на някакъв приятел, който натрупал дългове в игри на покер.

Но виждайки ужасения поглед на съпругата си, побърза да допълни:

— Не, не, мила, не е това, което си мислиш — самият Робърт не играе покер, но явно се е сближил с някои особено неприятни типове, които играят, и те са се възползвали от него.

Въпреки утешителните му думи, мисис Гарднър беше толкова разстроена, че не можа да каже нищо. Когато проговори звучеше напълно объркана:

— А сега какво ще правим? Как ще го намерим, какво ще стане с него?

Мистър Гарднър я прекъсна:

— Първо трябва да го открием. Поразпитах тук-там, а се надявам и Фицуилям да помогне. Той познава Лондон доста добре. После ще се наложи да разбера каква сума дължи и на кой? Явно са много пари, иначе щеше да се обърне към нас. Накрая остава да намеря парите и да го отърва от кошмарния му дълг.

— Но, Едуард, ако наистина са толкова много тези пари, как ще ги намерим? — възкликна мисис Гарднър развълнувано.

Той не пожела да навлиза в подробности.

— Довери ми се, любов моя, щом разберем как точно стоят нещата, ще ти обясня всичко. Междувременно трябва да се срещна с Фицуилям, след което отивам до Пембърли, за да говоря с мистър Дарси.

— Мистър Дарси! Нужно ли е и той да знае за всичките ни проблеми? — възрази съпругата му, притеснена за реакцията на мистър Дарси.

— Нужно е — партньори сме и ако се налага да предприемам нещо, заради което може да се оттегля от общите ни дела за известно време, партньорът ми има право да знае причината. А освен това, мила — добави той, — аз особено ценя съветите му.

На мисис Гарднър й хрумна, че може да отиде с него, но бързо се разколеба. Той се върна много късно, придружен от двама коняри от Пембърли, Дарси беше настоял да тръгнат с него, като беше подчертал, че времената са несигурни и не е разумно да се поемат рискове. Мисис Гарднър изтича да го посрещне и виждайки колко изтощен изглежда, едва не се разплака. Но когато й обясни какви са плановете им, се поуспокои и се довери на неговата преценка.

На следващата сутрин мистър Дарси дойде в Ламбтън. Фицуилям вече беше пристигнал. Без никакво отлагане тримата потеглиха с каретата на мистър Гарднър. Мисис Гарднър, която не беше слязла долу, а ги наблюдаваше от прозореца на горния етаж, усети как очите й се наливат със сълзи. Това, че едно от децата й, дори невзрачният, свит Робърт, можеше да причини толкова неприятности, беше достатъчно да разбие сърцето й. И все пак мистър Гарднър беше убеден, че Робърт не е направил нищо недостойно. Нямаше никакъв намек за незаконно присвояване или за непочтени намерения — просто едно необмислено вземане-даване, от което нямаше измъкване. Най-трудно й беше да понесе несигурността. Само да имаше някого, с когото да сподели опасенията си! Запита се дали да не вземе двуколката и да отиде до Пембърли.

Докато все още се колебаеше, скоро след закуска (от която хапна съвсем малко) желанието й се сбъдна. Звукът от приближаващи колела по алеята я накара да изтича до прозореца, откъдето, за своя най-голяма радост, види Елизабет, която слизаше от една от малките карети на Пембърли. Мисис Гарднър се завтече към входа и едва дочакала племенницата й да влезе, се хвърли в обятията й.

— О, Лизи, само да знаеш как копнеех да те видя!

След като се прегърнаха отново, лелята и племенницата седнаха да пийнат по чаша чай, а после се оттеглиха в стаята на мисис Гарднър, за да поговорят насаме. Елизабет не беше разбрала нищо друго, освен че Робърт има „финансови проблеми“ и че Дарси и чичо й са заминали за Лондон, за да му помогнат. Когато леля й, й разказа всичко, което й беше известно, Елизабет остана напълно потресена.

— А знае ли се от кого е заел парите Робърт и заради кого? — попита тя.

Леля й не знаеше. Знаеше само, че го е направил, за да помогне на приятел да плати дълговете си от залози на покер. Спомнила си мрачните дни на бягството на Лидия, Елизабет се замисли как събитията се повтарят.

— Едно поне е сигурно, Лизи — че Робърт не е злоупотребил с Компанията. Чичо ти ми каза, че се е срещнал с мистър Бартоломю и той го е уверил, че Робърт не е теглил никакви пари, с изключение на месечната си издръжка.

Леля й все още беше твърде разстроена и Елизабет се опита да я успокои.

— Не трябва да се тревожиш толкова, мила лельо, сигурна съм, че Дарси и чичо ще открият Робърт и ще намерят разрешение на тази ужасна ситуация. Не мога да приема, че Робърт съзнателно би се заплел в такива проблеми. Сигурна съм, че е бил измамен.

Всяко споменаване на Робърт и на положението, в което беше изпаднал, беше като удар с нож в сърцето на леля й. Елизабет реши да я изведе да се поразходят с каретата. На нея самата това винаги й помагаше и сега се постара да убеди леда си, че и тя ще се почувства по-добре.

Пропътували бяха много мили, когато и двете усетиха, че са вече уморени и жадни. Спряха за сянка и отмора в странноприемницата в Ламбтън, с която ги свързваха много щастливи спомени. Възползвайки се от гостоприемството й, прекараха там един спокоен следобед, през който Елизабет успя да накара леля си да приеме нещата такива, каквито са, което я поуспокои и й вдъхна увереност, че Робърт ще бъде намерен и кредиторите ще го оставят на мира. Важното беше да знаят къде да търсят, а с помощта на Дарси и Фицуилям задачата на мистър Гарднър вече съвсем не беше толкова трудна. Когато позахладня, се върнаха в Оукли, където завариха една от каретите на Пембърли. Емили беше дошла за Елизабет, Уилям внезапно се беше почувствал зле и мисис Ренълдс беше изпратила да доведат доктора. Елизабет незабавно потегли обратно за Пембърли, а мисис Гарднър тръгна с нея, решена да остане за през нощта. За щастие неразположението на Уилям се оказа не животозастрашаващо заболяване, а остро стомашно разстройство; при напредващата от северозапад лятна буря и нахлуващите откъм Пийк дистрикт облаци обаче Елизабет беше истински доволна, че е у дома.

Мистър Гарднър и Дарси се върнаха късно на следващия ден, докато Фицуилям беше останал в Лондон при Робърт. Макар новините, които донесоха, да не бяха изцяло лоши, не успяха да зарадват много горката мисис Гарднър, която беше прекарала тежка нощ под надзора на Емили и Елизабет — и те самите изтощени от тревога и липса на сън. По-късно, след като се нахраниха, мистър Гарднър, с натежал от тъга глас, подробно описа действията, които бяха предприели. Мистър Бартоломю се беше свързал с Робърт и след като го беше уверил, че баща му не е разгневен от поведението му, а по-скоро иска да му помогне да се измъкне от безизходното положение, в което се намира, той сам беше дошъл при тях. Посъветван от мистър Бартоломю и от адвоката на мистър Гарднър, че най-добре ще бъде да сподели проблемите си открито, той най-сетне беше признал какво се е случило.

Преди една година Робърт имал шанса да се сближи с виконт Линдзи — един от тримата синове на известно семейство в града, чиято привлекателна сестра явно имала симпатии към него. Благодарение на тях Робърт влязъл в социални кръгове, до които никога преди не бил имал достъп, но скоро се почувствал не на място. В усилията си да угоди на приятеля си и да задържи симпатиите на очарователната му сестра, Робърт му заел пари, за да плати няколко дребни дълга. В началото получил парете си обратно, тъй като виконт Линдзи спечелил на бакара^[2] и на рулетка, след няколко месеца обаче му била поискана сума, която далеч не съответствала на скромните му възможности. Изнуден от приятеля си и сърцераздирателните молби на сестра му, той използвал връзките на баща си, за да вземе пари на заем, които предал в някакъв клуб в присъствието на двама познати. От тогава повече нито видял, нито чул за виконта и хубавата му сестра. Притиснат да върне парите и нямайки към кого да се обърне, Робърт заложил повечето от вещите си, за да плати част от дълга си и напуснал квартирата си. Наясно с проблемите, които щял да причини на семейството си, и с последващите вреди, които можел да нанесе върху делата на баща си, младежът, чиято вина била следствие по-скоро от слабост, отколкото от престъпни помисли, започнал да се укрива.

След тревожните вести от мистър Бартоломю мистър Гарднър най-сетне беше заминал за Лондон, за да провери какво се случва, и така всичко беше излязло наяве.

— И сега какво ще стане с Робърт? — попита майка му, безсилна да сдържи сълзите си.

Мистър Гарднър продължи, обяснявайки, че дългът е изплатен и грабителството на виконта и неговата шайка са предадени в ръцете на адвокатите.

— Що се отнася до Робърт, той искрено съжалява за проблемите, които е причинил. Срамува се да се върне у дома при нас и затова ще остане в града с Фицуилям, а когато всичко бъде готово, ще замине за Цейлон.

— Цейлон! — това беше твърде голям удар за мисис Гарднър, дори Елизабет възрази, че такава мярка е твърде крайна.

Леля й изглеждаше така, сякаш всеки момент ще изпадне в несвяст, но Дарси се намеси, като обясни кротко и внимателно:

— Всъщност, мисис Гарднър, това е чудесна възможност за Робърт. Вие, естествено, добре знаете, че Фицуилям има собственост в Цейлон, придобита, когато той беше там преди десет години. Доколкото ми е известно, притежава няколко плантации за кафе и какао, градини с подправки, както и дялове в мина за скъпоценни камъни. Тези дела се ръководят от отлично търговско представителство — на една британска компания с много добри позиции. Същата тази компания предлага възможност един такъв млад мъж да бъде изпратен в Цейлон и обучен в управлението на въпросните дела.

Макар да имаше пълно доверие и преценката на Дарси, мисис Гарднър не можеше да приеме внезапността на решението и огромното разстояние между Англия и този малък остров в Индийския океан, на който, както й се струваше, синът й щеше да бъде заточен. Разбирайки вълнението й, Дарси продължи:

— Фицуилям никога не е съжалявал за това, че отиде там, а днес колонията е доста по-малко размирна и много по-напреднала в сравнение с тогава. И освен това е на път да се превърне в стратегическа база за британския флот и в оживен търговски център за нас на изток.

Мистър Гарднър го прекъсна, като подчерта колко важно е за Робърт да напусне Лондон и средите на непочтените и безотговорни млади мъже и жени, с които се е сближил.

— Няколко години надалеч, прекарани в общуване с усърдни млади момчета, със сигурност ще извадят най-доброто от него — каза той. — Знам, че притежава благородство и талант, който досега не е имал възможност да развие. В днешно време Лондон предлага твърде малко възможности за младеж като Робърт — франтовете и пасмината им са завзели всичко.

Колкото и логични и разумни да бяха доводите им, мисис Гарднър оставаше все така неутешима при мисълта, че най-малкото й дете ще бъде изпратено на хиляди мили през морета и океани и обречено на живот сред чужди хора. По-късно, при завръщането си, Фицуилям също щеше да прекара часове наред с тъща си, използвайки примери от собствения си опит, за да разсее страховете й. Беше му много тежко да я гледа как страда. Вечерта, след като семейство Гарднър си заминаха, а Дарси си легна уморен, Елизабет писа на Джейн с подробно описание на събитията от изминалата седмица:

„Когато прочетеш това, мила ми Джейн, ще добиеш представа за страховете и мъката, които всички преживяхме при този нещастен обрат на събитията. Милата ни леля е напълно съкрушена и само благодарение на намесата на Дарси и Фицуилям беше възможно да се стигне до някакво разрешение на проблема относно бъдещето на Робърт. Контактите на Фицуилям с едно от най-големите търговски представителства за Изтока отвори пред Робърт нови възможности за развитие. Мога да разбера какво отчаяние изпитва скъпата ни леля — за нея той все още си е «малкото й момченце», но чичо е убеден, че това е правилната посока и че всичко е за негово добро. Дарси също смята, че нищо хубаво няма да последва, ако Робърт остане в Лондон, където като нищо отново може да попадне в клопката на «приятелите си»…

Тъй като явно не обича публичните изяви, нито пък е показал особен интерес към правото, възможностите, които се отварят пред него, не са много. Можем само да се надяваме, че за негово добро и за доброто на чичо и леля, накрая всичко ще завърши добре.“

Отговорът на Джейн дойде по-скоро от очакваното. Тя пишеше:

„Миличка Лизи,

Това е по-скоро бележка, отколкото писмо, но носи добри новини, които, уверена съм, ще те зарадват. Когато получих писмото ти за горкия Робърт, веднага го прочетох на Бингли. Лизи, можеш ли да повярваш, че братовчедът на мистър Бингли, Франк, работи в същата търговска компания, за която гласят Робърт? Той е в Цейлон от дванадесет месеца и се очаква да се прибере за следващата Коледа, когато ще се ожени за мис Евелин Форстър, за която се е сгодил, преди да замине за колониите. Бингли ще му пише за предстоящото пристигане на Робърт и е информирал леля и чичо за това щастливо съвпадение. Робърт ще има подкрепата и приятелството му и съм сигурна, че така леля най-после ще може да се успокои. И аз като теб съм натъжена от случилото се, най-вече заради последствията, които е имало върху леля и чичо Гарднър. Трудно ми е да си представя, че младият Робърт може да причини толкова неприятности — беше такова свито малко момченце. Миличка Лизи, не се ли молиш нашите момчета да бъдат пощадени от такива неволи, като пораснат? Аз се моля всяка нощ и всеки ден, всеки път, когато видя Джонатан и Уилям — не мога да си представя как бих понесла на някой от двамата да му се случи нещо подобно. Но по-добре да не продължавам, защото ще ми се разсърдиш. Просто толкова много ги обичам, мила Лизи, че понякога чак се плаша, че сме така щастливи. Все ми се струва, че не го заслужавам, и когато се случи нещо толкова ужасно като бедата, която е сполетяла Робърт, ме обзема страх, че следващата може да съм аз — защо да трябва аз да бъда пощадена? Прости ми, Лизи, знам, че е глупаво и че със сигурност ще ме смъмриш в следващото си писмо. Заслужавам си го, знам.

Твоя любяща сестра,

Джейн“

Елизабет поклати глава и се замисли, оставяйки писмото настрана. „О, Джейн, как е възможно толкова малко да познаваш доброто си сърце, че да не вярваш, че си достойна за щастие! Наистина не знам да има друг на този свят, който повече от теб да заслужава да бъде щастлив, и благодаря на Бога, че си така щедро благословена!“ Изкачвайки се нагоре по стълбите, Елизабет се зарече, че следващия път, когато види сестра си, ще отдели известно време и ще се опита да я убеди, че радостта й не е незаслужена. Тъкмо напротив. Когато Дарси влезе при нея в спалнята, тя му показа писмото на Джейн и със задоволство забеляза как усмивка озари лицето му. И двамата бяха единодушни, че новината за братовчеда на Бингли е чудесна.

— Така на мисис Гарднър ще й бъде доста по-лесно да приеме заминаването на Робърт за Цейлон. Чичо ти възнамерява да отведе семейството в Лондон, за да прекарат няколко дена заедно с него, преди да отплава. Фицуилям и Каролайн ще бъдат там заради заседанието на Парламента и всички ще могат да се съберат заедно. Предложих им да отседнат в къщата на Портман скуеър.

Усмивката на Елизабет беше доказателство за благодарността й. Страданията на леля й от изминалата седмица сякаш я бяха състарили. Мисис Гарднър беше любяща и отговорна майка и не можеше да повярва, че някое от децата й е способно да направи такава погрешна стъпка. И обвиняваше себе си. А Елизабет страдаше заедно с нея.

Наясно с чувствата й, Дарси опита да я успокои:

— Знам, че ти е много мъчно за леля ти и чичо ти, мила, давам си сметка колко тежко беше за теб всичко това, но тях няма за какво да ги обвиняваме.

И със сериозен глас поясни:

— За разлика от Ричард и Каролайн, младият Робърт явно няма нужната устойчивост за лъжовния свят, в който живеем. Сгрешил е не защото е лош по природа, а защото сляпо е повярвал на приятелите си. Тяхна е вината, не негова. Греховете на Робърт са плод на невярна преценка. Твърде млад е и ще си извади поука от това, сигурен съм.

Елизабет знаеше колко топли чувства храни Дарси към семейство Гарднър и от цялото си сърце се надяваше, че е прав.

Колкото до думите на Джейн относно Джонатан и Уилям, Дарси отхвърли опасенията й по далеч по-малко сериозен начин:

— Не се сещам за нито една причина, поради която да се съмнявам в здравия разум и добросъвестността на Джонатан Бингли. В сравнение с баща му на неговите години, той има много по-оформен характер и повярвай ми, любов моя, достигналите до моето знание оценки за него са повече от отлични. Макар да е само на осемнадесет, е доста зрял за възрастта си. Джейн няма никакво основание да се тревожи.

— Ами Уилям? И за него ли си толкова уверен? — запита Елизабет, а гласът й издаваше известно притеснение за отговора, който щеше да последва.

Нямаше нужда от уверения. В думите на Дарси се съдържаха цялата топлота и цялата искреност, които тя можеше да желае.

— Мила ми Елизабет, та нали Уилям е наш син. Защо да не съм уверен в него? Сега е на петнадесет — още е дете — чувствително и умно дете, което има толкова много възможности пред себе си. Възпитателят му — мистър Кларк, е изключително доволен от работата му, Джорджиана също оценява много високо музикалните му умения. Е, все още няма самостоятелното мислене на Касандра (толкова прилича на теб, Лизи), но не се съмнявам, че ще вземе пример от нея.

Дарси добре знаеше, че Уилям беше голямата й слабост. Притегли я в обятията си, сякаш за да препотвърди своята роля в тази връзка. Любовта им беше станала още по-силна, след като се бяха научили да я споделят без престорена гордост и недоверчивост, а после се беше пренесла и към децата им. Касандра ги завари така, когато влезе да помоли за позволение да приеме поканата на семейство Гарднър да отиде с тях в Лондон, за да се сбогува с Робърт. Позволението беше дадено без колебание, а Каси, прегръщайки ги, додаде с лека гримаса:

— Поканиха и Уилям, той обаче не иска да пропуска урока си по музика.

— Е, поне няма да ни липсва компания на нас с баща ти — отвърна Елизабет.

Предчувстваше, че й предстои една спокойна седмица в Пембърли в компанията единствено на съпруга й и сина й. Седмица, която често щеше да си припомня през следващите години.

А Робърт Гарднър, прекарал своята незабравима седмица със семейство си, скоро отплава към Цейлон и към новия живот, който го очакваше там.