Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (18)

Глава петнадесета
Вълни на промяна

Годините между коронацията на крал Джордж IV през лятото на 1821 г. и смъртта му, за която никой не пророни сълза, през 1830 г. изобилстваха от възможности за промяна, които много европейски нации сграбчиха, а Британия, поради излишъка от инерция и липсата на лидерство, пропусна. Докато малки и големи нации в Европа неуморно въставаха срещу игото на остарелия консерватизъм, борейки се да променят първо една система, а после друга, в Англия масите гледаха с нарастващо отвращение абсурдните гротескни фигури в Двора на крал Джордж и Парламента, които ги оставиха в пълна безизходица, докато вълните на промяната стихнаха.

Правителството залиташе от една криза към друга без най-малкия признак дори за здрава ръка върху руля на държавническия кораб. Торите, които доминираха в правителството, се изправиха твърдо против реформата, реагирайки дори и на най-скромното искане за промяна с репресивни мерки като позорните шест декрета^[1]. Междувременно вигите и други реформисти като Кобет и Хънт се бореха гласовете им да бъдат чути над глъчката, носеща се откъм Съда, където най-сериозните усилия за всички кралски мъже биха впрегнати в услуга на решимостта краля да се отърве от своята нежелана кралица.

А през цялото това време все повече „фермери-благородници“ ограждаха земи и разширяваха господарските си имения, без каквато и да било грижа за семействата, които оставяха на улицата. В големите градове като Лондон, Ливърпул, Бирмингам и Манчестър бедните работници бяха подслонявани в еднотипни мрачни жилища, докато останалите без работа и имот просеха или крадяха, за да оцелеят на улицата. Разногласията сред народа изведоха на предна позиция агитатори и реформатори. Подобренията в търговията и транспорта доведоха до просперитета на нова средна класа в градовете, на половин ден път от там обаче, отвъд зелените ливади и склонове, изровени и почернени от купчини шлака, се ширеше псе по-дълбоко отчаяние.

Посред тази всенародна тревога и униние, като случаен слънчев лъч в мрачно утро, Каролайн Гарднър и полковник Фицуилям отпразнуваха сватбата си — едно от най-щастливите събития за цялата област от много години насам. Каролайн беше прекрасна булка — облечена във френска дантела и коприна от най-доброто качество, което баща й можеше да намери, полковникът пък — във военната си униформа, изглеждаше впечатляващо елегантно. Каролайн беше предупредила всички членове на семейството си да не плачат. „Това е сватбеният ми ден и всички трябва да бъдете щастливи — беше заявила тя, никой не бива да го разваля със сълзи“. И всичко беше наред, докато не дойде време щастливата двойка да отпътува, когато Каролайн прегърна майка си и баща си и се разрида. Младата Емили, която й беше шаферка, също не се сдържа и скоро много братовчедки и лели се запресягаха за носните си кърпички.

Каролайн се беше превърнала от ведро и спокойно момиченце в изящна и очарователна млада жена, отличаваща се с интелигентност и изпълнено с достойнство държание, за които всяко момиче на нейната 20-годишна възраст със сигурност можеше да й завиди. Благодарение на родителите й, чиято подкрепа беше оказала голямо влияние върху нейното развитие, тя беше имала предимството да расте в дом с открити и либерални отношения, където децата винаги бяха насърчавани да участват в семейните разговори и да общуват с възрастните, когато е уместно.

И тя като братята и сестрите си притежаваше похвално чувство за благоприличие, изпреварило възрастта й, доказателство за което беше безупречното й поведение, докато беше влюбена и сгодена за полковник Фицуилям. Въпреки това между двамата имаше толкова искрена и открита привързаност, че близките им отбелязваха, че сякаш са родени един за друг. Дългият им годеж, който беше предизвикал немалко коментари, само беше увеличил и задълбочил истински чистата им любов. Когато отпътуваха в открит файтон сред многобройни благопожелания, за всички присъстващи беше повече от ясно, че са станали свидетели на началото на един щастлив брак.

Дори мисис Бенет, която по-рано беше чута да отбелязва, че не одобрява големите разлики във възрастта и дългите годежи, беше забелязана да бърше очите си и да секне носа си, когато поздравяваше брат си и жена му за отличния брак на дъщеря им.

— Много добре направи Каролайн, братко — каза тя, когато влизаха, — като по-малък син уважаемият полковник не беше толкова добра партия. Спомням си как на сватбата на Джейн и Лизи рекох на сестра си, мисис Филипс, че е много жалко, дето той няма наследство — толкова възпитан и толкова чаровен младеж, а да не може да се ожени за тази, която му е на сърцето. Но, слава на Бога, добре се е подсигурил след лишенията в колониите — заключи тя развълнувано.

Мисис Гарднър — сега най-ревностният защитник на зет си, отговори:

— Богатството на полковник Фицуилям не е само резултат от лишения в колониите, сестро, той е работил много, за да инвестира парите си мъдро и, както, сигурна съм, и мистър Гарднър ще се съгласи, отдавна е най-активният и най-ценен партньор в бизнеса му.

Забелязал, че чувствата на жена му са засегнати от обичайната нетактичност на сестра му, мистър Гарднър се намеси и сърцато защити Фицуилям. Мисис Гарднър добави многозначително:

— Разбира се, чудесно е да знаем, че сега положението му е толкова добро, но сигурна съм, че и ти ще се съгласиш, сестро, най-важно за нас е това, че полковник Фицуилям е съвършено почтен джентълмен, на който можем да имаме пълно доверие и чиято обич към Каролайн е извън всякакво съмнение. Всъщност веднага след годежа им той настоя лично да обезпечи Каролайн със значителна сума, независимо от протестите на баща й — така и не успяхме да го разубедим, няма друг сред познатите ни, на когото с такава радост бихме поверили щастието на дъщеря си.

Мисис Бенет понечи да каже нещо, но бързо се отказа. Явно беше решила, че е по-добре да не прави повече коментари. Елизабет и Джейн, които влязоха в стаята тъкмо на време, за да чуят края на разговора, можеха само да поклатят глави и да въздъхнат с облекчение, че съпрузите им, които все още бяха навън, бяха пощадени от коментарите на майка им.

— О, Лизи, как ми се иска мама да не разстройва леля Гарднър — каза Джейн, придърпвайки сестра си настрана. — Достатъчно е, че Каролайн ще й липсва, не й трябват повече притеснени.

Елизабет сви рамене:

— Знаеш, че мама си е такава. Нищо не може да й попречи да каже това, което си е наумила.

Джейн беше решила да вземе мисис Бенет със себе си, когато се прибере вкъщи.

— Вече говорих с мистър Бингли и той няма нищо против, ще отида да питам и татко. Знам, че мама смяташе да отседне при леля и чичо, но мисля, че не е честно. Успях да й попреча да пита чичо Гарднър дали лейди Катрин не е отказала да дойде, защото е била против брака и така е демонстрирала неодобрението си. Щастлива съм, че съумях да я убедя, че лейди Катрин не е могла да присъства, защото е била болна.

— Всъщност — каза Елизабет — лейди Катрин се е срещала с Каролайн и Фицуилям ме увери, че леля му е впечатлена от нея и ги е поканила в Розингс за Коледа заедно с Джеймс и Розамънд.

Джейн остана много изненадана.

— Лизи, сериозно ли говориш?

— Напълно. Вероятно лейди Катрин е осъзнала, че като най-малък син Фицуилям има голям късмет да се ожени за такава красива, талантлива и очарователна млада жена, която освен това ще бъде и много добре осигурена. Между другото, разбрах, че Фицуилям не е искал брачен договор, но чичо ще настоява да се споразумеят Каролайн да има свой собствен годишен доход.

Джейн обеща, че ще информира майка си при първа възможност.

— Само ако можеше мама да спре да говори поне за малко — въздъхна тя.

Елизабет споделяше мислите й:

— Няма да спре да задава въпроси и да прави предположения — това ще подлуди леля Гарднър.

Джейн кимна и отиде да потърси баща си, за да се приготвят за пътуването. Останала сама в стаята, Елизабет почувства смесица от задоволство и вина. Безспорно беше щастлива, че майка й няма да остане в Пембърли дори и за една нощ, най-вече защото при тях бяха отседнали семейство Хърст и мис Бингли, които щяха да пътуват обратно за Бат на следващия ден. Перспективата майка им да се срещне със сестрите Бингли и да прекара с тях цялата вечер беше по-унизителна, отколкото Елизабет можеше да понесе. И въпреки това чувстваше вина, че беше оставила Джейн да направи това, което несъмнено беше най-правилно да спести неприятностите на леля си и чичо си и да вземе мисис Бенет в Ашфорд Парк. Спокойствието на Джейн се дължеше на уравновесеността й и на изключителната толерантност от страна на съпруга й.

Влезе мистър Дарси, който беше тръгнал да потърси съпругата си и я намери, обзета от безпокойство и несигурност — състояние, много непривично за нея. На недоумението му тя отговори с въздишка и сподели, че много би желала да притежава спокойствието на сестра си Джейн. Съпругът й отвърни, че макар да смята Джейн за една от най-красивите, най-уравновесени и благородни жени, които е срещал, Елизабет си е Елизабет — такава, каквато го е пленила още при първата им среща и след като вече са женени, не смята за основателно тя тепърва да променя характера си. Макар да знаеше, че се шегува, този находчив довод толкова я очарова, че тя спонтанно то прегърна, след което обаче се разнесе смях — три от децата бяха влезли в стаята и ги наблюдаваха с интерес. Дарси също се засмя и каза:

— Хайде да идем да намерим мистър и мисис Гарднър, мила. Тръгнал бях да те търся, за да ти кажа, че довечера те ще вечерят с нас в Пембърли.

След което, видял изненадата, изписана на лицето й, добави:

— Помислих си, мила, а и не се съмнявам всъщност, че ще се радваш на компанията им и тъй като на тях им е мъчно за Каролайн, реших, че ще е добра идея да ги поканим да останат с нас.

— Идеята ти е чудесна, Дарси! Нищо не може да ме заради повече в този момент!

Елизабет беше толкова щастлива че ако не се бяха появили няколко от гостите, Дарси вероятно едва ли щеше да се размине с новия прилив на чувства на обич и благодарност; усмивката й обаче не можеше да остане скрита. Нямаше нищо по-хубаво от това леля й и чичо й да бъдат до нея в Пембърли тази вечер, докато забавлява мис Бингли и семейство Хърст. Сигурна беше, че уважението и обичта, които мистър Дарси безспорно им засвидетелстваше, щяха да бъдат забелязани. Това, че Дарси беше помислил за нея и за семейство Гарднър и беше организирал нещата така, че всички да се чувстват добре, само можеше да увеличи любовта и възхищението й към него. Преди да я срещне и да се ожени за нея (признаваше си го без притеснение), дори не би му хрумнало да направи такъв жест. Сега знаеше колко много значи това за нея и беше двойно по-удовлетворен от усилията си. Така от досадно задължение вечерта щеше да се превърне в удоволствие за всички.

Ходът на вечерта беше напълно предвидим — семейство Хърст обръщаха много повече внимание на мистър Дарси, отколкото на Елизабет, а Каролайн Бингли задаваше толкова много въпроси за Пембърли, че човек с право би си помислил, че има лични интереси към имота. Мистър Хърст пък дотолкова се озадачи от голямото любопитство, проявено от Каролайн, че се унесе в дрямка и дори доста прилично захърка. Това навременно прекъсване даде на мисис Гарднър възможност да смени темата и да попита мис Бингли дали й харесва животът в Бат.

— Твърде много — отвърна тя с леко престорено оживление. — О, твърде много, наистина. Можеш да срещнеш толкова много забележителни личности, а и винаги има нещо, което си заслужава да се види.

Елизабет хвърли поглед към Дарси, който, зает с разливането на виното, даваше вид, че не слуша. И остана много изненадана, когато на въпроса на мис Бингли към мисис Гарднър отговори той вместо нея.

Припомнила си, че за да се преместят в Дарбишър, семейство Гарднър бяха напуснали Лондон, мис Бингли тенденциозно отбеляза, че вероятно много им липсва удобството да живеят непосредствено до търговските си помещения в Чийпсайд. Преди някой от семейство Гарднър да е успял да отговори, Дарси, който се приближи с чаша вино за мисис Гарднър, се намеси с учтив, но хладен тон:

— Съмнявам се, мис Бингли, тъй като по-голямата част от търговските сделки се изнасят на запад към Средна Англия и основният ни търговски център вече не е лондонското, а по-скоро ливърпулското пристанище.

Мис Бингли вдигна вежди, привидно изненадана.

— О, мистър Дарси, Вие явно сте доста добре информиран за търговските дела.

Нотката в гласа й загатваше, че търговията е далеч под нивото на мистър Дарси. Опитът й да обиди гостите му вбеси Дарси. Той сви рамене и каза:

— Нима това Ви изненадва, мис Бингли? Не отричам. Като се има предвид, че брат Ви и аз сме съдружници в търговската компания на мистър Гарднър, а отскоро към нас се присъедини и полковник Фицуилям, със сигурност далеч по-изненадващо щеше да бъде, ако не съм информиран. — И добави: — Признавам, че трябваше много да уча, защото Бингли имаше доста по-голям опит от мен.

Дарси беше твърде възпитан, за да й напомни, че и собственият им баща е участвал в този бизнес, но намекът беше ясен.

— Мистър Гарднър обаче беше изключително търпелив учител и за мен беше много интересно да бъда негов ученик. Без съмнение там е ключът към просперитета на нацията ни — заключи той.

Каролайн Бингли беше от онези жени, които никога не знаят кога да спрат. Опитът й да засегне семейство Гарднър с намеци за буржоазния им произход очевидно беше подразнил и ядосал Дарси и той демонстративно я беше поставил на място. Елизабет срещна погледа на леля си и видя, че едва сдържа усмивката си от объркването на мис Бингли. Тя добре помнеше един подобен инцидент в същата тази стая по време на посещението си в Пембърли, преди да се сгодят с Дарси. Мис Бингли, която тогава също беше присъствала сред поканените на вечеря, беше опитала да я унижи, подхващайки темата за Уикъм, но беше улучила в грешната цел, разстройвайки Джорджиана вместо нея. Сега отново по най-глупавия начин беше разгневила единствения човек, чието благоразположение се стараеше да спечели.

Мис Бингли опита отново:

— Но какво ви накара да изберете Дарбишър — попита, този път обръщайки се към мистър Гарднър, който започна да обяснява, че жена му е родена и израснала в това графство.

Отново се намеси мистър Дарси, напълно преднамерено:

— Двамата с мисис Гарднър имаме късмета да сме израснали на не повече от пет мили разстояние един от друг в (по мнението и на двама ни) най-хубавото графство в Англия — вметна той небрежно и докато Елизабет, чичо й и леля й недоумяваха от чутото, продължи: — Знаех за голямата привързаност на мисис Гарднър към тази област — често сме си говорили за нея и за надеждите на семейството за завръщане по тези места и затова предложих на мистър Гарднър да огледа имението Оукли, когато го обявиха за продажба. Що се отнася до останалото, сигурен съм, че мистър и мисис Гарднър с радост ще ви разкажат колко са щастливи, откакто се пренесоха там.

Семейство Гарднър кимнаха и се усмихнаха в знак на съгласие, а Елизабет едва можа да скрие задоволството си, объркването на мис Бингли обаче беше пълно. Независимо от най-усърдното старание на любезния мистър Гарднър да продължи разговора, на Каролайн не й беше останало много за казване.

Мистър Хърст милостиво захърка отново и точно в това време прислужникът внесе свещите. Семейство Хърст и мис Бингли решиха, че е време да се оттеглят — щяха да тръгват рано на следващата сутрин, след като станат свидетели на сърдечната раздяла на Елизабет и Дарси с мистър и мисис Гарднър, придружена от обещание скоро да се срещнат отново.

След като гостите се оттеглиха, Елизабет предпочете да не коментира унижението на мис Бингли, възнамерявайки да остави темата настрана и уверена, че съпругът й също би желал това. Ето защо остана много изненадана, когато Дарси каза тихичко:

— Сега вече можеш да спреш да се преструваш, Лизи, и да се посмееш, колкото ти душа иска.

Елизабет наистина се посмя, но не само на мис Бингли, а и на самата себе си.

— Само като си помисля, че когато те срещнах за първи път, реших, че нямаш никакво чувство за хумор! — рече тя.

Дарси също си позволи да се усмихне развеселен. Знаеше, че независимо от сдържаността си, и Елизабет като него беше доволна от случилото се тази вечер. Припомняйки си колко много пъти мис Бингли и сестра й я бяха обиждали и се бяха държали надменно с нея, преди да стане негова жена, сега Дарси беше доволен, че се беше отворила възможност да си получат заслуженото. Застанала пред прозореца до него, Елизабет се замисли за Каролайн и Фицуилям. От цялото си сърце им желаеше щастие. Че се обичаха истински, нямаше никакво съмнение. Ако съумееха да намерят в себе си и по-дълбоки основания за близостта си, щяха да бъдат истински щастливи.

Сякаш прочел мислите й, Дарси отбеляза:

— Ако след пет години Фицуилям и Каролайн са толкова щастливи, колкото сме ние тази вечер, могат да се смятат за истински късметлии. Съгласна ли си, мила моя?

Съгласна беше, разбира се.

* * *

През пролетта на 1822 г. Дарси и Елизабет отпътуваха за Оксфорд за кръщенето на наскоро родения син на Джорджиана и Франсис Грантли. Движението за реформи набираше подкрепа и в университетските среди, независимо от драконовите закони, гласувани, за да бъдат потушени протестите. Ново поколение писатели и хора на изкуството се бяха присъединили към политическите агитатори в призивите им за реформа. Това бяха по-либералните умове, мечтаещи за демокрация и равенство. Поетите Шели, Кийтс и Байрон бяха изместили Уърдсуърт, чийто консерватизъм се възприемаше от младите като предателство. Те, както Пушкин, Балзак и Виктор Юго, които доминираха на европейската сцена, използваха позициите си в сферата на изкуствата в политическата борба. Борбата на гръцкия народ за независимост захранваше въображението им с романтични, често нереалистични цели, за които не малко англичани бяха готови да жертват живота си. Настанали бяха вълнуващи, макар и несигурни времена.

Д-р Грантли и очарователната му млада съпруга бяха заобиколени с кръг от приятели от артистичните и академични среди, чиято компания не само че никак не притесняваше младата Джорджиана, но и подхранваше интереса й към много нови идеи и дейности. Освен към пеенето и свиренето на арфа и на пиано, Джорджиана беше започнала да проявява интерес и към преподаването на музика. Изразила беше надежда, че един ден може да намери време да усвои умението да учи малките деца как да свирят и как да ценят музиката. Елизабет и Дарси не спираха да се възхищават на разцъфването на някога стеснителната й и плаха природа.

— Ако преди две или три години някой ми беше казал, че малката ми сестра ще организира соаре с такъв замах, едва ли щях да му повярвам — сподели той.

Елизабет се съгласи и добави:

— Още по-удовлетворяващ е начинът, по който тя нескрито се наслаждава на всичко това.

Дарси смяташе, че промяната в Джорджиана се дължи на средата, в която я беше въвел бракът й с Франсис Грантли.

— Богатството от преживявания, които предлага такъв център на артистична и интелектуална дейност, открива хиляди вълнуващи възможности дори и ако човек не е директно въвлечен в тях. Явно е, че Джорджиана се чувства щастлива.

Семейство Грантли често посещаваха камерни концерти и оперни рецитали заедно със семейство Контини, с които бяха станали много близки. Сега поканиха и Елизабет и Дарси и прекараха една изключително приятна вечер в компанията на италианските си приятели, които притежаваха разкошна вила в Ричмънд заедно с градската си къща на Портман Скуеър. Искрената им привързаност към Джорджиана беше повече от очевидна. За сватбата бяха изпратили скъпи посребрени и кристални съдове, а сега бяха обсипали и сина им с подаръци.

Контини пътуваха често до Европа и от тях Дарси и Елизабет научаваха много за случващото се там. Французите бяха на ръба на пълен хаос след революцията, последвана от монархия и после пак от революция; в родната им Италия пък либералните и националистическите идеи бяха претърпели крах, а младите патриоти търсеха нови лидери.

Като големи ценители на музиката Контини бяха изразили желание да предоставят стипендия за научно изследване върху английската музика. Изтъкнали бяха пред Дарси и Елизабет, че много от изпълняваните и композирани в Англия произведения са с германски характер. Дворът покровителстваше творбите на композитори като Бах, Хендел и Менделсон — „до един възхитителни музиканти, но не твърде английски“, по думите на сеньора Контини.

— Кой композира или изпълнява английска музика? — поинтересувал се беше съпругът й.

Трудно можеше да се отговори на този въпрос — истината беше, че за разлика от хората от народа, които държаха на старите си традиции, онези, които се възприемаха като част от „изисканото общество“, се стремяха да копират моделите в европейското изкуство и стил.

Д-р Грантли и Джорджиана помолиха Дарси и Елизабет да обмислят предложението да се позволи на такъв учен да прекара част от годината в Пембърли, където да ползва за проучването си библиотеката с нейните колекции от образци на изобразителното изкуство, литературата и музиката.

— Спрели ли сте се на някого специално? — попита Елизабет, толкова заинтригувана, че нямаше търпение да узнае повече.

— Всъщност да — отговори д-р Грантли, — поне двама подходящи кандидати имаме със сигурност: единият е много талантлив млад учен-теолог, който също така композира и помага в църковния хор, а другият е по-възрастен — вече ръкоположен, но има желание да се занимава с изследователска работа и да композира религиозна музика.

Молбата беше на Джорджиана и Елизабет знаеше, че Дарси бързо ще склони пред нея. Почти нямаше случай, в които да е отказвал нещо на малката си сестра.

Елизабет от своя страна добави, че такъв човек би повлия положително на Касандра и на Уилям, които вече бяха във възраст, когато имаха нужда от по-сериозни уроци по музика, отколкото майка им можеше да им осигури.

Нямаше съмнение, че Дарси ще се съгласи Той изслуша най-внимателно и без никакви възражения всичко, което имай да му кажат. Накрая рече:

— Е, Франсис, оставяме подбора на теб, но аз настоявам последната дума да бъде на Елизабет, след като се срещне с тях. Длъжен съм да изискам това, тъй като човекът, когото предпочете, ще живее в съседство с нас и често ще посещава Пембърли, който е наш дом.

Всички приеха, че това е съвсем разумно условие, и се взе решение избраният учен да започне работа през есента. Щеше да бъде настанен в Кимптън, където къщата на свещеника стоеше свободна.

Така беше избран един млад студент по теология мистър Джеймс Кортни, който заживя в село Кимптън, постъпи на служба в църквата и започна да идва всеки ден в Пембърли. Той беше първият стипендиант, работещ върху изследването на английската музика в имението.

Хората от енорията в Кимптън бяха доволни. Пристигането на млад деен мъж (независимо, че беше само студент по теология, а не истински свещеник, както казваха те) щеше да възобнови дейността на църквата, която след заминаването на последния свещеник от Кимптън зависеше единствено от добрата воля на свещенослужителите от околните енории. Хората се надяваха, че младият мистър Кортни ще се възползва от възможността да направи нещо за тяхната енория, останала сериозно пренебрегната, откакто мястото на свещеника се беше овакантило. Мисис Гарднър пък, която заедно с дъщерите си беше вложила много труд в малкото училище в Кимптън, беше дваж по-доволна от специалния интерес на Джеймс Кортни към музиката, защото помощта му щеше да е добре дошла за училището.

Колкото до работата му в Пембърли, и Дарси, и Елизабет го приветстваха и настояха да изисква от икономката всякаква помощ, от която има нужда, но той беше толкова поразен от богатството на материала, който откри, и от качеството на колекцията, че почти не напускаше библиотеката през целия ден. Мисис Ренълдс се оплака, че е таткова погълнат от работата си, че почти не докосва храната, която тя му сервира в едно малко преддверие. Скромен и усърден, Джеймс Кортни беше наистина много ревностен изследовател.

* * *

През лятото на 1822 г. в семействата, чиито истории са записани в хрониките на Пембърли, се родиха много деца; на Кити и Хю Дженкинс — две дъщери близначки Елизабет Ан и Марая Джейн; на приятелката на Кити Марая Лукас, сега Фолкнър, което вече имаше дъщеричка на име Катрин едно много желано момченце, наречено Даниел. Дойдоха новини и за четвърто дете на Лидия и Уикъм — още един син, който да носи не особено бойното име на баща си. До този момент дори мисис Бенет се беше отегчила от ражданията на Лидия и нищо не можеше да я убеди да пропътува разстоянието до Нюкасъл за събитието. Пред Джейн тя беше заявила, че й било додеяло от клатушкащи се пощенски коли и прашни пътища. Елизабет и Джейн обаче бяха на мнение, че това, което й е додеяло, са бърборещите и пищящи деца, които отдавна вече бяха престанали да бъдат нещо ново за нея.

Най-радостната новина за лятото дойде, когато мистър и мисис Гарднър разбраха, че ще стават дядо и баба. Каролайн, която дълго време беше помагала на Фицуилям с кампанията и агитациите за реформа, не беше признала дори и пред себе си, че копнее за дете. И въпреки това, когато след две години брак все още нямаше дете, братовчедките й не можеха да не забележат копнежа в очите й, когато играеше с техните деца.

Новината, че ще става майка през есента, донесе голяма радост на всичките й роднини и приятели. За съпруга й, чиито амбиции тя беше подкрепяла, криейки собственото си разочарование, това беше особено специален период на щастие. Любовта и предаността, които тя така всеотдайно му беше дала, получиха десетократна отплата и се оказа, че двамата притежават онази специална дарба да споделят щастието си с околните с ведър и заразителен оптимизъм, роден от вяра и упорит труд. Те очакваха детето си като благословен дар.

Но животът винаги върви ръка за ръка със смъртта.

Две взаимно несвързани събития се случиха почти изведнъж и надеждата от лятото на 1822 г. преля в тъга, а за някои обществени слоеве — и в отчаяние. Самоубийството на Касълрей^[2] — по това време маркиз на Лондондъри — държавник аристократ и патриот, мразен повече, отколкото заслужаваше, беше вероятно най-ниската точка от пропадането на държавата в политически хаос. Новината беше донесена от Фицуилям. Ходил беше в Лондон, за да агитира за отменянето на законите против работническите организации^[3], приети в разгара на Наполеоновите войни, когато репресията беше смятана за необходимо зло. Отбивайки се в Оукли да види роднините си и да вземе жена си, която беше прекарала няколко дни с родителите си, той се появи мрачен и съвсем не на себе си.

Каролайн, която му беше помагала с подготовката на някои от материалите, веднага попита дали нещо не е наред. Опасяваше се, че не е успял да се срещне с никого от Парламента. Разочарование ли беше, или нещо по-лошо, или пък му бяха отказали изслушване?

Страстно въвлечен в борбата за отхвърляне на законите, които забраняваха работническите обединения, като ги обявяваха за незаконни, Фицуилям беше заминал за Лондон, за да се срещне с хора като Франсис Плейс и радикалиста Джоузеф Хюм, но за свой ужас беше намерил там пълен хаос, настанал, след като новината за смъртта на Касълрей се беше разпространила като пожар навред из Уестминстър и целия град. Изглеждаше невероятно толкова прославен мъж, очевидно на върха на кариерата си, да посегне на живота си. Новината, която Фицуилям успя да предаде внимателно на Каролайн и родителите й, шокира и ужаси и тях. Не можеха да проумеят как е възможно мъж, посвели толкова голяма част от живота си на политиката и дипломацията, да умре по такъв начин. Повсеместно мразен, особено от по-младите радикалисти, по времето, когато беше още министър на външните работи, а през последните няколко години — миротворец, работил усилено за предотвратяването на друг голям пожар в Европа — при борбата на гърците за независимост от османската тирания.

Фицуилям разказа за суматохата, което беше обзета Уестминстър.

— Никой не знае какви са били мотивите му — агония ли, обезверяване ли, или някакъв личен протест срещу света — каза той, все още развълнуван, но и благодарен за възможността да отдъхне, дадена му от семейство Гарднър, чието благородство и постоянство контрастираха с анархията в града, останал ад гърба му.

По-късно тази година дойде още по-мрачната новина за смъртта на поета Шели в Егейско море. Заедно със свои съмишленици, сред които и романтикът Байрон, той беше отишъл да подкрепи гърците в борбата им и беше изчезнал в морето. Когато разбра, Каролайн се разплака. Прехвърлила възхищението си от Уърдсуърт върху Шели и Кийтс, тя с мъка беше осъзнала колко кратък е бил животът и на двамата — загинали трагично един след друг в рамките на една година. Изглеждаше така, сякаш младият живот на тези, които можеха да бъдат призовани да се борят за реформа и просвещение, е бил пропилян напразно.

— Не виждате ли, че губим най-добрите? — извика тя, докато Елизабет, която много обичаше малката си братовчедка, се опита да я успокои.

— Виждам и мога да споделя скръбта ти за гибелта им, миличка Каролайн, но помисли, че ще има и други. Фицуилям е сигурен, че настроенията се сменят, хората искат промяна. Тя трябва да дойде.

Ако думите и присъствието на братовчедка й можеха да успокоят Каролайн, не можеха да я убедят, че обстоятелствата са на път да се променят. От опита си като съратник на Фицуилям през последните две години, тя знаеше колко трудна може да бъде политическата борба. Известно време изглеждаше, че е невъзможно да бъде утешена, и родителите й взеха да се тревожат за здравето й. Но природата възвърна силите й.

По-късно тази година, когато в последния месец на есента се роди синът й, промяната в Каролайн беше толкова осезаема, че трудно можеше да се повярва, че само преди няколко месеца е била така обезверена. Благодарение на подкрепата на майка си и на забележителното благоразумие и неизменна любов и грижа на съпруга си, тя се справи с едно трудно раждане и скоро намери своето място в уюта на дома, от който явно нямаше желание да се откъсне поне за няколко години напред. Дъщеричката, родена година по-късно, й донесе още повече радост и беше почти невъзможно човек да си представи, че тази напълно удовлетворена млада жена с прекрасни деца е същото онова момиче, което безутешно беше плакало за Кийтс и Шели.

Дарси си позволи да изрази известно самодоволство:

— Казвах ти да не се притесняваш толкова, Лизи. Сигурен бях, че вроденото й благоразумие ще я вдигне на крака — каза той и Елизабет трябваше да се съгласи, че е бил прав.

Междувременно Фицуилям продължи кампанията си, работейки с реформистите и вигите срещу торите, чието правителство, макар и изгубило доверието на хората, продължаваше да не пада.

Веднага след смъртта на Джордж IV, който си отиде неоплакан и презрян, и след възкачването на Уилям IV^[4] на трона през 1830 г., темата за реформата отново излезе на преден план. Правителството на стария „железен дюк“^[5] беше нестабилно. Много търговци и предприемачи, които се бяха присъединили в необещаващ съюз към вигите — реформисти — лордовете Ръсел и Дърам, молеха торите да го изгонят. Независимо от недоверието си към вигите, лидерите на работническата класа — реформистите Кобет и Плейс, заедно с лидерите на средната класа като Брум нямаха друга алтернатива, освен да приемат уверенията на лорд Грей^[6], който тържествено обещаваше при следващите избори да се бори на страната на парламентарната реформа.

Фицуилям и поддръжниците му, които ежедневно събираха подписи за петициите си и средства за кампанията си, призоваваха към подкрепа за „силата на народа“ и в Уестминстър, и по места. Ясно беше обаче, че ще трябва да чакат и след предстоящите избори.

Нищо от това не тревожеше Каролайн, чиято преданост към каузата на мъжа й беше безрезервна. „Събирането на подписи“ беше част от ежедневието и също както грижите за децата или благотворителността.

Тя излизаше от къщи с двуколката си, придружена от двете си деца и по-малката си сестра Емили, за да носи съобщения до жителите на Матлок, Ламбтън, Кимптън и Рипли, катереше скалисти пътеки, за да достигне до откъснатите ферми, прекосяваше потоци, за да предаде посланията до отдалечените колиби, и често спираше по пазарите и панаирите, за да разпространява памфлети или да събира подписи. Ентусиазмът й изненадваше майка й и братовчедките й, но баща й, макар да не говореше много за това пред другите, беше очевидно горд от упоритост и куража на дъщеря си.

Семейство Гарднър възприемаха себе си като семейство, благословено с много дарове, особено що се отнасяше до децата им. Ако понякога все пак имаше разочарования, те бяха свързани с безличния Робърт, който не притежаваше чара на сестрите си и по-големия си брат. Станеше ли дума за Каролайн обаче, мистър Гарднър чувстваше, че целеустремеността, енергичността и искрената радост, които струяха от нея, са компенсация за всички дребни неудачи, свързани с другите му деца. Те я открояваха от останалите и заразяваха и вдъхновяваха всички околни.

Бракът на Каролайн с Фицуилям беше обогатил светогледа й, беше открил пред нея нов, вълнуващ свят на социални и политически каузи, които тя от сърце приветстваше. Това, което впечатляваше семейството и приятелите й, беше способност й да се впуска безрезервно във всички тези дела, като същевременно остава мила и любяща жена, чиито съпруг и деца винаги получаваха най-всеотдайните грижи и любов.

Елизабет и Джейн, чиито щастливи бракове бяха плод на много по-малко усилия и на много повече спокойствие, така не успяваха да разберат напълно какво мотивираше младата им братовчедка. Но същевременно нито за миг не се съмняваха в щастието й.