Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (14)

Глава единадесета
Гласове на недоволство и политически пристрастия

С кратко съобщение мистър Дарси беше информирал лейди Катрин де Бърг за сгодяването на сестра си и д-р Франсис Грантли от колежа „Сейнт Джонс“ в Оксфорд. Малко по-късно Джорджиана Дарси лично беше писала на леля си за годежа с обещание да посети Розингс в най-скоро време. Преди това се беше посъветвала с брат си и снаха си и те я бяха предупредили да очаква изблик на любопитство и лични въпроси. Когато обаче нито едно от писмата не получи отговор, Джорджиана започна да се притеснява, че неволно е обидила леля си, без да знае как да постъпи от тук насетне.

Раждането на Касандра Джейн й донесе несравнимата радост самата тя да стане леля, което изтласка всички мисли за лейди Катрин на заден план. До един юнски ден, когато двете с Елизабет бяха останали с Касандра в детската стая. И двете млади жени обичаха времето, което прекарваха така, тъй като то им даваше възможност да разговарят по сестрински за много неща — и сериозни, и по-емоционални, в зависимост от случая. Заприказвали се бяха за това как Каси може да израсне с усет към музиката и рисуването. Елизабет не се съмняваше, че в Пембърли, заобиколена от толкова много великолепно изкуство музика, Касандра ще придобие вкус към тях, но добави че ако все пак не стане така, ще разчита на леля й Джорджиана да я вземе под крилото си.

Разговорът им беше прекъснат от Джейн, която влезе с писмо от лейди Катрин, адресирано до Джорджиана. Беше отговор на нейното писмо и на съдържащата се в него информация за годежа й. Без каквито и да било коментари авторката му отправяше властна покана към Джорджиана и д-р Грантли да заповядат в Розингс през юли с уточнението, че третата седмица на месеца ще бъде най-удобна. Едва ли не като послепис, тя изпращаше поздравленията си към мистър и мисис Дарси и изразяваше надежда, че те и дъщеря им са в добро здраве.

Повелителният тон на писмото развесели Елизабет, която заяви:

— Видя ли, Джорджиана, излишно е да се тревожиш, че си разочаровала лейди Катрин. Тя вероятно е проучила родословното дърво и надеждността на д-р Грантли и след като ги е намерила за напълно задоволителни, сега иска лично да се запознае с него и затова ви призовава да се явите в Розингс!

Джорджиана се засмя и попита:

— Откъде си толкова сигурна, че имаме съгласието й?

Поне на този етап Елизабет можеше да я увери:

— Разбира се, че го имате — ако не беше така, вероятно щеше вече да е пристигнала с файтона си, за да ти го съобщи лично и да изиска незабавно да приключиш връзката!

Докато говореше, в очите на Елизабет проблясваха закачливи пламъчета и Джорджиана отказа да приеме думите й на сериозно. Но брат й, който беше влязъл междувременно и беше чул какво казва Елизабет, през смях увери сестра си, че наистина с така.

— Лизи е напълно права, Джорджиана, повярвай ми — ако лейди Катрин не беше одобрила Франсис Грантли, вече щяхме да сме го разбрали.

— Значи мислиш, че с мистър Грантли трябва да заминем за Розингс?

— Точно така и гледай да е добре подготвен, защото лейди Катрин ще иска да знае всичко за него — каза Дарси, но после, забелязвайки паниката, която беше предизвикал у сестра си, омекна и призна, че само се е пошегувал.

Елизабет добави, че определените от лейди Катрин дати по всяка вероятност ще бъдат удобни за Джорджиана и Франсис Грантли, тъй като предишната седмица всички щяха да са отпътували за Хъртфордшър за сватбата на Кити.

Дарси пък имаше друга, по-приятна, изненада за тях двете. Току-що беше получил по пощата писмо от полковник Фицуилям. Той пишеше, че се връща в Англия през есента — „навреме за коледното тържество в Пембърли и за сватбата на Джорджиана през новата година“. Новината ги зарадва, но и малко ги озадачи. Елизабет разбираше желанието му да присъства на сватбата на Джорджиана, но все пак й се струваше, че има и още нещо, което го е накарало да се прибере по-рано от планираното.

Нещата се поизясниха, когато Дарси продължи да чете — Фицуилям беше доста добре информиран за възцарилата се нестабилност в страната и Парламента. Той винаги беше проявявал по-голям интерес от братовчед си към политиката и след като се беше срещнал с някои членове на реформисткото движение, сега беше нетърпелив да се присъедини към тях:

„Явно приказките за реформа са много повече от действията в тази посока. Мира не ми дава мисълта, че е дошло време да се настоява за по-демократично правителство в Британия в сравнение с това, на което се радваме днес. Не една или две държави в Европа са постигнали ниво на демократичност, по-високо от нашето, американските колонии също са се обявили за независимост и демокрация — срамувам се, че трябва да призная, че нашият парламент е претъпкан с фиктивно избрани членове на поземлената аристокрация, които трябва да ни управляват.“

Елизабет и Джорджиана мълчаха слисани.

— И така, както виждате — каза Дарси, — Фицуилям се прибира, за да се присъедини към реформисткото движение.

— Никога не бих предположила, че е толкова отдаден на тази кауза — каза Елизабет, все още невярваща.

— Той винаги е имал ясна позиция по въпроса — каза Дарси. — Така и не можа да преклони глава пред закостенелите тори^[1], които държат надмощие в Парламента. Това ми беше ясно. Не знаех обаче, че се е увлякъл дотолкова, че лично да се включи в движението. Е, като дойде, ще видим какво ще разкаже и какво ще направи — допълни и остави писмото настрана.

След това сподели с Елизабет, че, ако тя не възразява, смята да покани Фицуилям да остане в Пембърли, когато се върне. Елизабет нямаше нищо против — винаги беше харесвала компанията му.

— Казва ли какво смята да прави, освен че ще се присъедини към реформисткото движение? — попита тя.

Дарси кимна.

— Пише, че иска да се установи по тези места — надява се да купи имот, както казва, „на един хвърлей от Пембърли“, което трябва да означава, че е сериозно заинтересован.

— А възможно ли е да си прави планове за женитба? — попита Елизабет.

Дарси поклати глава.

— Ако е така, ще да го държи в тайна. Не споменава нищо подобно, нито пък аз виждам някакъв намек за такова намерение в писмото му. Не, любов моя, мисля, че причината е по-скоро в мислите, отколкото в сърцето му — иска да се установи в тази част на страната, за да може после да се кандидатира за Парламента от тук.

— Наистина ли вярваш в това? — попита жена му, озадачена от чутото.

— Всъщност той винаги се е интересувал от политика, още от времето, когато беше в Кеймбридж, но това, че постъпи като офицер в армията, му попречи да се включи активно в политическия живот.

Елизабет трудно можеше да си представи учтивия и сдържан полковник като амбициозен политик, но безспорно Дарси знаеше за братовчед си повече, отколкото тя беше успяла да разбере от приятното си, но кратко познанство с него. Тя все още вярваше, че някъде в картинката се крие някоя дама, но Дарси през смях я предупреди да не го сватосва, след което излезе, за да напише отговор на Фицуилям и да го покани да остане в Пембърли, докато си намери подходящо имение.

* * *

Шарлот Колинс и двете й малки дъщери — Катрин и Ребека, пристигнаха в Пембърли, след като бяха прекарали две седмици при Джейн в Ашфорд Парк. Дарси, който винаги беше приемал мисис Колинс с уважение като разумна и интелигентна жена, я посрещна много гостоприемно, а самата Елизабет беше истински щастлива, че отново ще бъде заедно с приятелката си, при това без да се налага да търпи досадното присъствие на мистър Колинс. Шарлот донесе добрата новина, че Джейн очаква второто си дете. Елизабет нямаше търпение да я сподели със съпруга си, но той вече беше отишъл до конюшнята с коняря си и се налагаше новината да почака известно време.

Междувременно Шарлот и Елизабет се готвеха да прекарат няколко спокойни дни една с друга, докато бавачките се грижат за трите им малки момиченца. Приятелството им имаше дълга история и неведнъж ги беше разсейвало и разведрявало, когато Елизабет и Джейн копнееха да избягат от плиткоумните брътвежи на майка си. Майката на Шарлот, лейди Лукас — мила и добронамерена жена и винаги беше приемала двете по-големи момичета на семейство Бенет като първи дружки на дъщеря си. Въпреки временното охладняване помежду им след сгодяването на Шарлот за мистър Колинс — събитие, което беше озадачило и ядосало Елизабет до такава степен, че я беше изправило равнодушна към чувствата на Шарлот, те продължаваха да бъдат все така близки приятелки.

Пълната липса на завист у Шарлот за отличните бракове на Джейн и Елизабет, съпричастието й към чувствата на семейство Бенет по отношение на унаследяването на Лонгборн и безкористната й загриженост за щастието и добруването им, я отличаваше като вярна и скъпа приятелка. Голяма част от онзи ден те прекараха в разговори за семействата си, най-вече за по-малките си сестри — Марая и Кити, което също бяха неразделни приятелки от детските си години.

Елизабет не познаваше добре д-р Фолкнър, но отвред беше чувала само хубави неща за него и беше сигурна, че Марая ще бъде много щастлива. Шарлот се съгласи с нея, като добави, че той полага грижи за тежко болната им майка, които далеч не са продиктувани само от дълга му като лекар. Колкото до Кити, и двете бяха единодушни, че характерът и светогледът й напълно са се променили далеч от влиянието на по-малката й вятърничава сестра Лидия.

— Когато с Марая посетихме Лонгборн преди сватбата, не бях виждала Кити от близо една година и, честно ти казвам, мила Елайза, съвсем не очаквах такава забележителна промяна в нея. Все още е млада и някак импулсивна, но в това няма нищо страшно. Важното е, че нравът и ценностите й са вече други.

Елизабет също смяташе така.

— Мистър Дженкинс определено промени Кити — поде тя, но Шарлот деликатно я прекъсна:

— Макар да съм съгласна, че влиянието на мистър Дженкинс не бива да се пренебрегва, аз си мисля, че заслугата е по-скоро на вас с Джейн. Вие двете сте й дали пример как една млада жена трябва да се държи в най-отбрано общество и как може да се наслаждава на хубавите неща от живота с изтънчена умереност, без да изпада в изблици на невъздържаност и непристойност.

Елизабет се изчерви при тези ласкави думи на приятелката си, но въпреки това й беше приятно да ги чуе.

На следващия ден за вечеря дойдоха семейство Гарднър, а по-късно през седмицата намина Розамънд Фицуилям и настойчиво покани всички на гости в Ръшмор Фарм, което беше особено интересно за Шарлот, тъй като тя никога не беше ходила в конеферма. Семейство Гарднър също настояха Шарлот да ги посети лично, за да види колко добре са се наредили в Дарбишър след двадесет години, прекарани в Лондон. Когато се върнаха от Оукли в един прекрасен следобед обаче, у дома ги посрещна тъжна вест.

Пристигнало беше съобщение от сър Уилям Лукас. Рано сутринта лейди Лукас беше починала и Шарлот трябваше да замине за Лукас Лодж. Сълзи бликнаха от очите й, при което Елизабет прегърна скъпата си приятелка, а Дарси незабавно отиде да намери мисис Ренълдс и да организира предстоящото пътуване до Хъртфордшър. Категоричен беше, че Шарлот и децата й не могат да пътуват сами. Щяха да вземат една от неговите карети с доверен човек от Пембърли, който да ги придружи. Според него вестта вече трябваше да е стигнала и до мистър Колинс в Кент и той без съмнение също щеше да дойде за погребението. Беше направено всичко възможно, за да тръгнат навреме и да стигнат до Ковънтри, преди да се мръкне.

Загрижеността и щедростта му към Шарлот нямаха граници. Когато след по-малко от час вече бяха готови за тръгване, той я увери, че са в добри ръце. Каза, че кочияшът има указания да следва всяко нейно нареждане, но предложи да направят престой в една странноприемница, която препоръча като сигурна и удобна. И подчерта, че Шарлот не бива да има никакви притеснения за това, тъй като прислужникът му ще се погрижи за всичко. След като отново изказа съболезнованията си и помоли да ги предадат на сър Уилям и на Марая, той я увери:

— Не се безпокойте, мисис Колинс, ще пристигнете в Лукас Лодж без проблеми — и добави: — Двамата с Бингли ще бъдем медно с вас след ден-два.

Шарлот му благодари от все сърце и на раздяла прошепна на Лизи:

— Мила ми Елайза, имаш изумително разумен и щедър съпруг. Грижи се за него!

Елизабет я беше помолила да я извини, че не може да присъства на погребението, но Шарлот я беше успокоила с обичайната си кротост:

— Знам, че не можеш да пътуваш в момента, Елайза, но не се съмнявам, че мислено ще бъдеш с нас. Майка ми винаги много ви е харесвала двете с Джейн и много й се искаше да си намерите добри съпрузи. Сега, след като опознах мистър Бингли и мистър Дарси през тези две седмици, знам, че мечтите й за вас са се сбъднали.

Ненадейно Елизабет се натъжи, замисляйки се колко се с променил животът им от времето на моминските им години заедно. Шарлот беше най-първата й дружка. И дори трагикомичните обстоятелства около женитбата й с мистър Колинс не бяха успели да разрушат приятелството им.

Когато си заминаха, тя се обърна към съпруга си и остана изненадана от дълбоката загриженост, изписана на лицето му. В моменти като този си даваше сметка каква късметлийка е. И не можеше да си обясни как някога е могла да го смята за безсърдечен, незрял и равнодушен към чувствата на другите. Срамуваше се да си признае, че както всички останали, за чието невежество все пак би могло да бъде намерено извинение, тя самата също сурово го беше подценявала. За всичко бяха виновни предразсъдъците й. Вниманието му към скърбящата Шарлот, съчувствието му, попълнено от старанието му незабавно да окаже всякаква нужна помощ, изпълниха Елизабет с гордост и любов. Вече не беше изненадана — гордееше се с него. Той я обгърна с ръка и я поведе нагоре по стълбите.

— Трябва да си починеш, миличка, няма какво повече да направим. Ще изпратя съобщение до Ашфорд с предложение двамата с Бингли да отидем на погребението. По всяка вероятност ще трябва да тръгнем утре.

Елизабет се съгласи; изведнъж се беше почувствала страшно уморена и много и се щеше да се изкъпе и да си легне. А мислите й все се връщаха към Шарлот с двете й малки момиченца и бавачката, отпътували за Хардфордшър за погребението на майка й.

На другия ден Елизабет реши да вземе Касандра и Джени и да отиде заедно с Дарси в Ашфорд Парк, където да остане при Джейн, докато съпрузите им се върнат от погребението на лейди Лукас. Имаха толкова неща да си кажат. Макар рядко да се случваше да бъдат разделени за цяла седмица, и на двете все им се струваше, че не са се виждали цяла вечност. Понякога си гостуваха една на друга, друг път се срещаха в Оукли, където обичните им леля и чичо винаги ги посрещаха с най-голяма радост. Този път в противовес на тъгата от загубата на Шарлот дойде новината, че Джейн очаква второ дете.

— Което ще рече, че няма да организираме обичайното празненство за Коледа, Лизи — каза Джейн, — но пък леля Гарднър заяви, че държи да й гостуваме всички в Оукли — нали в деня след Коледа е рожденият ден на Каролайн.

— Да, наистина. Направо да не повярваш колко порасна през последните две години — Емили си е още момиченце, докато Каролайн е станала същинска млада дама — отбеляза Елизабет. — Помниш ли времето, когато сядаше в скута ти и отказваше да слезе, докато не й прочетеш приказка?

Разбира се, че Джейн си спомняше.

— Да, така е — много е пораснала, а се е и разхубавила. Лизи, убедена съм, че това е една от причините леля и чичо да решат да напуснат Лондон и да предпочетат провинцията.

Елизабет остана озадачена:

— Какво искаш да кажеш?

— Миналата седмица, докато Шарлот ни беше на гости, леля Гарднър намина заедно с момичетата. Стана въпрос за слуховете, които напоследък идват от Лондон. Лизи, разказват се какви ли не истории за разбойнически шайки и разгулни мъже и жени — всички окуражавани от разюзданите нрави в Двора. Оказва се, че много от разказите са верни, Лизи, и леля Гарднър е била доста притеснена за момичетата.

Известно време Елизабет не можа да продума, но след като се окопити, попита:

— Да не искаш да кажеш, че са били в опасност?

— Не точно в непосредствена опасност, но може и така да се каже. Спомняш си как беше с Кити и Лидия и всички онези офицери и леконравни жени в Меритън.

Елизабет кимна — спомняше си и още как!

— Е, според леля сега в Лондон е двойно по-зле. Винаги са обвинявали принца — регент^[2] и контетата му, че са пристрастени към хазарта, гуляите и шумните свади и разни други подобни пороци, които дават много лош пример на обикновените хора. И не стига това, Лизи, ами леля разправя, че е излязъл на мода някакъв нов танц, донесен от континента, при който дамите са притиснати плътно до партньорите си и се въртят така по двойки из цялата зала. Според нея всичко това е вече твърде много за младите Каролайн и Емили.

Елизабет се развесели — и тя беше чула за виенския валс, но съвсем не беше убедена, че той ще доведе до гибелта на британската цивилизация. Джейн обаче въобще не беше толкова оптимистично настроена.

— Все си мисля, Лизи, че откакто обявиха стария крал за луд^[3] и го затвориха, положението в Двора е взело да става от лошо по-лошо. При последното ни ходене в Лондон бяхме потресени колко много разгулни младежи са се появили по приемите и баловете. Нямат нито вкус, нито стил и единственото им занимание е да пият, да клюкарстват и да гуляят из града — Джейн звучеше все по-разпалено. — Близките на мистър Бингли също са били засегнати. Семейство Мидълтън са се изнесли в Хампшър, семейство Хърст са се преместили за постоянно в Бат, а Каролайн Бингли е заминала с тях. Не вярвам, че са щели да напуснат Лондон, ако не са били притиснати от някое неприятно обстоятелство, Лизи.

— А Бингли какво мисли? — попита Елизабет, обезпокоена от думите на сестра си.

— Бингли смята, че проблемите са резултат от липсата на каквито и да било управленски качества както у принца — регент, така и сред управляващите тори — поясни Джейн. — Той казва, че вече е време да направят нещо повече от това да арестуват хората и да изпращат бедните в затвора.

Елизабет остана изненадана колко осведомена е сестра и за първи път Джейн, която обикновено беше внимателен слушател, но не вземаше почти никакво участие в подобни разговори, се оказваше толкова ангажирана и откровено заинтересована. Отначало се запита каква може да е причината за това, но после си спомни, че след като тя самата се беше посветила изцяло на раждането на Касандра, Джейн беше прекарала доста време със семейство Гарднър, които имаха много и разнообразни контакти с Лондон. Нищо чудно, че беше в течение на всички вести от града. Вълнението й беше напълно искрено — изглеждаше като някой, който се е спуснал по течението на кротка речица с малка и крехка лодка, мислейки, че е в безопасност и нищо не може да го изненада, но неочаквано е разбрал, че напред има опасни бързеи. Това беше толкова нетипично за Джейн, че Елизабет реши да поговори с леля си Гарднър, за да се увери, че безпокойството й не почива на празни слухове.

По-късно обаче, след като приказва с леля си и чичо си, които дойдоха от Оукли за вечеря, Елизабет сама започна да се убеждава, че основания за техните опасения и за тревогите на Джейн все пак има. Научи, че младите жени и момичетата — някои на не повече от дванадесет години — биват примамвани в града с обещания за какво ли не — от скромни служби като домашни прислужници до вълнуващи романтични преживявания и заветна слава сред редиците на франтовете в антуража на принца — регент.

— Представяш ли си, Лизи, наивните девойчета идват в Лондон с надеждата да станат държанки на някоя знаменитост — каза леля й.

— Умът ми не го побира, лельо. Как се е стигнало до там?

Трудно й беше да го приеме, но леля й беше безкомпромисна:

— Стига ти само да погледнеш колко разгулно и себично живеят принцът — регент и придворните му, и ти слава ясно какво се случва. Няма ли пример, който младите да следват, настава хаос и точно това виждаме сега в Лондон.

Мистър Гарднър беше също толкова възмутен:

— Не е ли страшно, мила ми Лизи, че същият този народ, който се е сражавал срещу Бонапарт и два пъти го е побеждавал, се оказва загубил всякаква посока и принципи? Регентът и придворните му се вълнуват само и единствено от собствените си удоволствия — за един ден прахосват повече пари, отколкото са нужни на едно семейство да се изхранва цял месец. Правителството е явно объркано и неспособно да осигури каквото и да било разрешение на проблемите ни, а предприемачите ги интересува единствено как да трупат още и още печалби. Алчността, мила Лизи, не прощава на никого!

На Елизабет й хрумна да попита чичо си дали поддържа връзка с полковник Фицуилям и дали го е запознавал с това, което се случва.

— Ама разбира се — нали като се върне, полковник Фицуилям ще ни бъде равноправен съдружник. Държа го в течение за всичко — отвърна мистър Гарднър.

— А знаеш ли кога се очаква да се върне в Англия?

— Всъщност да. Миналата седмица ми писа, че ще си бъде тук за Коледа за рождения ден на Каролайн и, разбира се, за сватбата на мис Дарси през новата година. И полковникът, както мистър Бингли, е съгласен с мен, че Британия се нуждае от нови предводители и нови закони, за да може системата да бъде реформирана.

Елизабет кимна с разбиране и се усмихна. Току-що в пъзела се беше наместило едно съществено парченце. Излизаше, че основният източник на информация за полковника е бил чичо й. Мистър Бенет неведнъж беше подчертавал, че братът на жена му е „добър либерал“, защото, естествено, като търговец нямаше как да бъде консерватор! Дори баща й обаче не беше предполагал, че мистър Гарднър може да бъде реформист, а сега се оказваше, че по всяка вероятност той насърчава Фицуилям да се присъедини към реформистите и да влезе в Парламента.

Макар никога да не беше проявявала интерес към политиката, Елизабет откри, че е истински заинтригувана. Сега щеше да очаква завръщането на полковник Фицуилям с много по-голям интерес, отколкото преди седмица или две.

Нямаше търпение да сподели това със съпруга си.

Мистър Дарси и мистър Бингли се върнаха от погребението на лейди Лукас с писма на благодарност от сър Уилям, Шарлот и останалите членове на семейството и със специална покана към Джейн и Елизабет да отседнат в Лукас Лодж, когато дойдат в Хъртфордшър за сватбата на Кити през юли. Джейн се запита дали родителите им няма да се обидят, ако не останат в Лонгборн, но щом разбра, че семейство Уикъм ще бъдат настанени там, незабавно размисли.

Веднага щом се върна в Пембърли на следващия ден, Елизабет изтича нагоре по стълбите и развълнувано заразказва за случилото се вчера и за това, което беше разбрала от мистър Гарднър — особено за разкритието за политическите амбиции на Фицуилям. Очаквала беше Дарси да бъде много изненадан, но за нейно най-голямо разочарование се оказа, че той самият е много добре информиран:

— Забравяш, мила ми Лизи, че мистър Гарднър е съдружник не само с Фицуилям, но и с нас с Бингли. Всички ни държи в течение. Има големи връзки и в града, и в търговските среди, а да не говорим, че двадесет години е живял в сърцето на търговската част на Лондон и го познава по-добре от всеки от нас. Помниш ли онази седмица, когато двамата с мистър Гарднър пътувахме до Лондон и Оукли по работа, а ти остана в Недърфийлд с Джейн?

Елизабет кимна и си припомни, че Дарси се беше върнал почти убеден, че чичо й ще купи имението Оукли.

— Е, тогава за първи път той ми каза защо толкова държи да напусне Лондон. Не беше само заради желанието на леля ти да се върне в графството, където е израснала. И двамата бяха започнали да се чувстват все по-несигурни в града — мизерията, тълпите от хора, прииждащи без цел и посока, липсата на всякакъв ред в Двора и сред сбирщината от сподвижници на принца — регент. Повярвай ми, Елизабет, той беше сериозно притеснен за безопасността на семейството си и за това, че децата му получават лош пример.

— А от тогава говорили ли сте за това? — попита тя.

— Да, говорили сме често. Той знае, че аз самият никога не съм обичал да прахосвам пари в Лондон. Всички онези безумни забавления и пиянски истории не са по вкуса ми. Аз лично не съм потърпевш, защото не живея там, но съм съгласен с него — устоите на лондонското общество се рушат. Трябва да призная обаче, че нямах представа за пристрастията му към реформистите. Това е нещо ново, но вероятно е следващата стъпка. Фицуилям очевидно е въодушевен и ако чичо ти го подкрепи, може да успеят на изборите. Не сме обсъждали намеренията на Фицуилям, но ми е известно, че мистър Гарднър познава някои хора — най-вече от средите на търговците, които са заинтересовани да работят за реформата. Така че, мила ми Лизи, скоро можем да имаме и политик във фамилията.

Въпреки шеговитата забележка, очевидно беше, че Дарси приема възгледите на мистър Гарднър напълно сериозно. Имаше голям респект и към двамата и високо ценеше преценката им. Елизабет беше наясно, че мнението на Дарси никога не се беше влияло от превзетостта и снобизма, които господстваха в средите на висшето общество в града. Той се беше обявил против съревнованието на класов принцип, превърнало се във всеобщо развлечение сред богатите в момента и, както сам казваше, „се беше потулил в Дарбишър“ за по-голямата част от годината, като пътуваше до Лондон само по работа или по специални поводи и отсядаше за съвсем кратко на Портман Скуеър. След сватбата им почти нищо не се беше променило. Макар Елизабет да харесваше разходките до столицата от време на време, малко неща можеха да я привлекат и задържат там, особено сега, когато семейство Гарднър се бяха преместили и провинцията. В едно поне беше сигурна — завръщането на полковник Фицуилям щеше да бъде началото на един много интересен период за всички тях.

Кити Бенет се омъжи за преподобния Хю Дженкинс в Лонгборн в един прекрасен юлски ден със слаб разхлаждаш ветрец и пъстри сенки, омекотяващи ярката лятна светлина. Макар да не притежаваше нито класическата красота на Джейн, нито пленителния матов тен и ведрото очарование на Елизабет, Кити беше доста хубавка булка. Излъчваше младост и нежност и изглеждаше прелестно заедно с двете си шаферки, Каролайн и Емили Гарднър, които оттренирано я следваха по пътеката към олтара. Много от присъстващите този ден в църквата ги помнеха от сватбите на Джейн и Елизабет преди няколко години и доста от тях отбелязаха колко пораснала беше младата мис Каролайн Гарднър и колко се беше разхубавила.

Седнала до сестра си, Джейн прошепна:

— Ах, Лизи, виж колко е красива Каролайн!

Емили си беше все още дете, но четиринадесетгодишната й сестра се беше превърнала в същинска млада дама. Височка за възрастта си, стройна и много изящна, Каролайн беше по-обсъждана от булката. Родителите й бяха истински горди — не само заради красотата на дъщеря си, но и заради уравновесеността и скромността в държанието й през цялото време.

Особено впечатляващ беше контрастът с все така повърхностната и незряла Лидия Уикъм, която, въпреки че беше майка на две момченца, не можеше да устои на изкушението да кокетничи и да флиртува с всеки мъж, изпречил се пред погледа й, докато през това време съпругът й се разтакаваше наоколо, видимо нехаещ за поведението на жена си. Явно беше, че Уикъм е напълно отегчен от нея и изобщо не се вълнува кой забелязва това. Далеч по-добре се чувстваше в компанията на чуждите съпруги или попе на онези от тях, които нямаха нищо против угодническите му усмивки и комплименти.

До края на сватбеното тържество Елизабет сериозно се беше отегчила да слуша как майка й превъзнася достойнствата на „момчетата на Лидия“. На Лидия определено й беше приятно, а Уикъм направо се разтапяше от това внимание, сякаш беше насочено към самия него. Очевидно беше, че трите години брак не бяха обогатили с нищо ценно характера на нито един от двамата.

Благодарение на подкрепата на съпрузите си, Джейн и Елизабет имаха късмет, че той не направи опит да се присъедини към тях нито на масата, нито по-късно, когато изпращаха младоженците на сватбеното им пътешествие до Бристол.

Мисис Гарднър обаче забеляза, че той проявява специално внимание към младата Каролайн и побърза да се намеси, като в присъствието на дъщеря си целенасочено го попита къде са жена му и синовете му. Уикъм на мига невъзмутимо се опита да впечатли мисис Гарднър, впускайки се в хвалебствия по адрес на Лидия и момчетата и твърдейки, че те са радостта на живота им. След като през изминалите двадесет и четири часа ги беше наблюдавала как се отнасят към децата си — ту с безразличие, ту прекалено снизходително, — мисис Гарднър остана изумена от лицемерието му, но не каза нищо.

По-късно, когато се върнаха в Лукас Лодж, тя сподели възмущението си пред племенничките си:

— Как е възможно нито един от двамата да няма поне капчица срам!

— Лельо, мила, няма защо да се учудваш и двамата са толкова безочливи, че явно очакват, че всички роднини и съседи са забравили напълно и неговото скандално поведение от времето, когато полкът беше в Меритън, и обстоятелствата около сватбата им — отбеляза Елизабет, ядосана, че се беше наложило през цялото време Дарси да търпи престорената му усмивка и лицемерното му поведение, познавайки истинската му природа. Джейн от своя страна беше още по-безкомпромисна.

— Съгласна съм. Аз лично бих се срамувала да присъствам на сватбата след всичко случило се. Но мисля, че мистър Уикъм вече не е заплаха за никого от познатите ни — постарах се да осветля всеки, който би се заинтересувал от тях, както за безпардонния начин, по който измамиха всички, така и за безхаберието им. Не вярвам някой, който се е държал като тях, да не загуби изцяло уважението на всички почтени хора.

Елизабет беше впечатлена от остротата на думите на обикновено деликатната са сестра, но в същото време беше доволна, че Джейн изпитва същите чувства, каквито изпитваше и тя. Двете с Джейн бяха пощадени от последствията от постъпката на Уикъм и Лидия единствено благодарение на щедростта на бъдещия по онова време съпруг на Елизабет и на решимостта му да й спести болката от това да сподели срама на глупавата си сестра. Любовта му, която тогава тя беше отхвърлила — в резултат на безпочвени предразсъдъци и пренебрежение, — беше застанала между всички тях и присъдата, с която обществото беше готово да се нахвърли върху им. При спомена за това по гърба й пробягаха студени тръпки. Когато видя мистър Дарси да приближава заедно с мистър Гарднър, тя искрено се зарадва, а той нежно пое протегнатата й ръка в отговор на милата й усмивка.

— Готови ли сме да тръгваме? — попита мистър Гарднър и дамите се разделиха, за да се сбогуват и да се погрижат за багажа си.

— Ей сега — каза Елизабет, — само да намерим Шарлот и да й благодарим. Марая, ето те и теб, виждала ли си Шарлот?

Намериха я и като я придърпаха настрани, й благодариха топло и от все сърце за любезното гостоприемство и я поканиха да им гостува отново.

Мистър Бенет също имаше нужда от внимание — сега само Мери оставаше да му бъде компания. Дарси го увери, че е добре дошъл в Пембърли винаги когато му се прииска да смени обстановката.

За щастие мисис Бенет беше тръгнала за Лонгборн с Лидия и Уикъм и Елизабет не намери за нужно да ги последва, а вместо това предпочете да изпрати поздрави по баща си и Мери. Сигурна беше, че майка й едва ли щеше да усети някаква липса, тъй като семейство Уикъм щяха да останат още няколко дена. Когато Лидия си беше вкъщи, мисис Бенет не правеше нищо друго, освен да угажда на дъщери си и децата й. Естествено семейство Уикъм доставиха повече радост на нея, отколкото на бедния мистър Бенет, който нямате нищо общо с когото и да било от тях. Елизабет отказа да тръгне, докато не получи от него обещание, че отново ще им гостува в Пембърли по Коледа. Никак не му беше трудно да обещае такова нещо.

— Съпругът ти вече ме покани, мила — рече той разведрен, — и както съм подчертавал и преди, на него не мога да му откажа. Така че, Лизи очаквайте ме отново в Пембърли през пролетта.

Сега, след като сватбата на сестра й беше свършила, Джейн, вече поуморена, също пожела да си тръгват и Бингли веднага се съгласи. Решиха всички да направят престой за през нощта в Лондон, като отседнат в къщата на Бингли на Гровнър Стрийт.

Семейство Гарднър, или поне по-голямата част от тях, бяха вече в каретата си и децата жизнерадостно махаха на всички за довиждане. Каролайн беше отвън и чакаше майка си, която все още не можеше да се раздели с една стара приятелка. Елизабет за пореден път забеляза колко елегантна и пораснала изглежда малката й братовчедка. „Сватбите са добър случай да видиш хората в нова светлина“, помисли си тя. Забеляза обаче, че баща й изглежда малко уморен и го сподели гласно. Дарси, чакащ с известно нетърпение каретите пред тях да се раздвижат, се съгласи и добави че ако за Кити денят е бил добър и тя със сигурност е щастлива и сполучила млада жена, то за някои членове от семейството трябва да е бил доста изтощителен.

Сякаш беше прочел мислите й. Без съмнение на баща й съвсем не му е било толкова забавно днес. Елизабет се усмихна и подаде ръка на Дарси. Нямаше нужда от думи. Бяха си взели довиждане и сега, потеглили към Лондон, за да продължат после към Пембърли, Елизабет и Дарси изпитваха единствено радост — от това, че се прибират у дома.