Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (24)

Глава двадесет и първа
„Душата ми не знае страх“^[1]

 

Времето едва пълзеше, а новини все не идваха и не идваха, мракът се сгъстяваше и обгръщаше къщата; малката група, състояща се основно от жени и деца, беше потънала в мълчание и само от време на време някой прошепваше нещо, едни стояха изправени из стаята, други се бяха скупчили край камината, сякаш търсейки утеха един в друг.

Бингли и полковник Фицуилям неспокойно крачеха из вестибюла, докато мистър Гарднър, със свито от тревога за двете момчета лице, беше седнал до съпругата си, отчаяно опитвайки се да й вдъхне надежда. Незнанието само влошаваше нещата, несигурността правеше очакването непоносимо. Елизабет и Каролайн — най-уплашени от всички, едва проронваха дума. Обзети от вледеняващ страх, те седяха една до друга, хванати за ръце и от време на време от гърдите им се изтръгваше стон — колкото повече време минаваше, толкова по-мъчително ставаше безрезултатното очакване. Джейн, както винаги любяща и грижовна, направи опит да ги накара да хапнат малко, но срещна неочакван отпор:

— Как е възможно да мисли човек за храна! — възнегодува Каролайн, рязко обръщайки й гръб и дори Елизабет винаги подхождаща с разбиране към благородството и добротата на сестра си, покри лицето си с ръце, неспособна да мисли за каквото и да било в момента.

Джени, чието напрегнато изражение отразяваше цялата тревога на господарката й, беше нахранила, измила и сложила децата да спят. След като повече от час все още нямаше никаква вест от спасителната група, мисис Гарднър предложи след тях да тръгне още някой. Фицуилям и Бингли току-що бяха обсъдили същата идея и тъкмо се канеха да се отправят към конюшните за конете си, когато се обади Уил Камдън, който през цялата вечер беше мълчал.

— Безсмислено е някой, който не познава горите тук, да излиза през нощта. Би било твърде опасно. Аз лично съм наясно с района и съм готов да тръгна, ако решите да ме последвате.

Фицуилям веднага се съгласи и двамата заедно се упътиха към конюшните, докато Бингли остана в къщата.

Само няколко минути слея като бяха тръгнали, от горния стаж долетя гласът на Джени, която заедно с мисис Ренълдс стоеше на пост до прозореца, от който се виждаше алеята:

— Някой идва откъм моста — извика тя и след миг Елизабет и Каролайн вече бяха на входа, последвани от всички останали.

Когато конят приближи, стана ясно, че мъжете са двама — Джак, конярят, които яздеше коня, и до него — помощникът му, който вървеше пеш. Застаналите на входа жени се завтекоха към тях в студа и ги наобиколиха. Отчаяните ям въпроси ги засипаха отведнъж и се сляха в неразбираема смесица от думи, на която нито един от тях не беше способен да отговоря. Намеси се съпругът на Джени, Джон, който първо въведе мъжете вътре и когато се събраха всички останали, попита коняря:

— Какво става, Джак, кажи сега — къде е господарят, какво се е случило с момчетата?

Младото конярче се беше разплакало, а лицето на възрастния беше изкривено в потрес. Бяха премръзнали. Седнаха до огъня, дадоха им топла напитка и след като се посгряха, заразказваха с мъка.

Случил се беше угасяващ инцидент. На едно място в гората един от конете се беше спънал и паднал със счупен крак, при което конят зад него се беше подхлъзнал и полетял в дерето заедно с ездача си — младият господар Едуард. Каролайн нададе вик и конярчето спря до тук — наложи се по-възрастният да продължи. И конят, и ездачът били загинали на място. Отнело цял час, за да стигнат до момчето, но напразно. То било издъхнало, преди да го намерят. Елизабет стоеше неподвижна, обзета от паника, безсилна да попита за сина си, докато разкъсващата болка на Каролайн изпълни стаята, а майка й се впусна към нея. Тогава Джени, почувствала тревогата на господарката си, попита:

— А господарят Уилям?

Конярят поклати глава, облян в сълзи:

— Явно конят му се е подплашил, защото господарят Уилям лежеше, изхвърлен на пътеката, ударил главата си при падането. Д-р Гарднър се втурна към него веднага щом го открихме, господарят също: докторът направи всичко по силите си, но той издъхна няколко минути след като го бяхме намерили. О, господарке, толкова съжалявам! Беше ми като собствен син. Това никога нямаше да се случи с някой от нашите коне — изплака той.

Елизабет се обърна и горко се разрида, цяла разтърсвана от непоносима мъка. Когато при следващите въпроси разказът продължи, стана ясно, че само Том Линди е оцелял — и то само с един счупен крак. Последваха реакции на гняв и отчаяние — загубата на две от най-скъпите и най-добри деца на семейството беше загуба за всички. Каролайн и Елизабет се прегърнаха и заплакаха заедно. Джейн и мисис Гарднър безуспешно се опитаха да ги утешат. Въпреки мъката си мистър Гарднър продължи да задава въпроси:

— Къде са д-р Гарднър и мистър Дарси? — попита.

Казаха му, че са отишли да известят властите в Матлок и чакат за кола, с която да прекарат телата на децата, които били пренесени до пътя. Джак не можеше да сдържи мъката си и плачеше през цялото време, докато говореше. Конярчето беше седнало на пода, хванало главата си с ръце и невярващо на това, което беше видяло. То беше фермерски син, родено в имението, и през целия си живот не беше преживявало нищо, подобно на трагедията, на която беше свидетел в момента. Тропотът на приближаващи коне и викът на Елизабет предупредиха за пристигането на Ричард и Дарси. Когато влязоха, мистър Дарси, със скръбно и вцепенено лице, отиде право при ридаещата си съпруга, прегърна я и я отведе на горния етаж, където можеше да даде воля на мъката си, необезпокоявана от никого. Джейн помогна на Фицуилям и мисис Гарднър да придружат Каролайн до стаята, която беше подготвена за тях, където тя продължи да плаче часове наред, независимо от усилията на семейството и да я утеши.

Въпреки болката си, Елизабет беше решена да разбере какво точно се е случило. Съпругът й се опита да я убеди да си почине малко, но без успех — тя искаше да узнае всички подробности за инцидента, който беше отнел живота на детето й, а най-силно я вълнуваше дали Уилям е страдал много и дали е разпознал баща си, когато са го намерили.

Дарси каза, че според Ричард Уилям едва ли е страдал много, защото при падането и поради травмата на главата е изпаднал в безсъзнание — състояние, от което беше излязъл само за кратко, когато го бяха открили. На втория й, по-мъчителен въпрос Дарси отговори искрено и с дълбока скръб, че Уилям въобще не е проговорил, но когато Ричард се опитал да му помогне, се видяло, че го е познал. Баща му го положил на тревата и останал до него, като държал ръката му в своята, докато не затворил очи завинаги. Той искрено вярваше, че синът му го е познал и се е чувствал по-спокоен в присъствието му. Всяка подробност извикваше още и още сълзи в очите на Елизабет, докато при един силен изблик на мъка Дарси не се изплаши, че самата тя може да пострада. Излезе от стаята и отиде да намери Джени и Джейн, като ги помоли да останат при нея за известно време.

Междувременно мистър и мисис Гарднър, страдайки и заради дъщеря си, и заради племенницата си, но не желаейки да притесняват Дарси и Елизабет, чакаха търпеливо в дългата галерия, докато се появи Дарси. Той ги видя и отиде при тях веднага. Не беше говорил с никого, откакто се беше върнал преди около час. Семейство Гарднър го прегърнаха със съчувствие и с болка му изказаха съболезнованията си, а Дарси им отвърна с признателност за споделеното страдание — мъката тази вечер беше обща за всички.

Те се поинтересуваха за Елизабет и когато разбраха, че Джейн е с нея, мисис Гарднър попита дали може да отиде и тя.

— Да, моля, сигурен съм, че Лизи копнее да те види — настоя Дарси, след което заедно с мистър Гарднър се отдалечи към края на галерията и спря, когато достигнаха мястото, където бяха окачени портретите на децата му редом с прекрасното платно с образа на сестра му Джорджиана и любимия му портрет на Елизабет — в прекрасна изумрудено зелена рокля.

Докато портретът на Касандра беше запечатал нейната жизненост, Уилям беше нарисуван с умислено изражение и лека усмивка. Макар там да беше на четиринадесет, личеше си онова особено присъствие, което майка му беше забелязала и заради което беше насърчила интереса му към музиката и изкуството.

За разлика от Едуард Фицуилям, който беше по-своенравен и често по-труден за общуване, Уилям притежаваше благ и чувствителен нрав. Това, че беше намерил смъртта си вследствие на спонтанен порив, подтикнат от случаен човек да язди кон, който вероятно не е познавал достатъчно добре, за да може да контролира, беше истинска ирония на съдбата. Дарси стоеше пред портрета мълчалив, с разкъсвано от скръб сърце. Мистър Гарднър чакаше няколко крачки зад него, нежелаещ да се натрапва, но искрено съчувстващ на мъката му.

Към тях приближи Шарлот Колинс, видимо дълбоко покрусена от случилото се. Семейството й беше преживяло смъртта на мистър Колинс — съпруг и баща, но смъртта на дете, при това толкова обичано като Уилям, за нея беше непоносима и тя от цялото си сърце страдаше заедно с тях. Изглеждаше толкова разстроена, че Дарси, който винаги много я беше уважавал, истински се трогна.

— Ако мога да съм полезна с нещо, мистър Дарси, насреща съм. Двамата с Елайза бяхте толкова добри с нас, че не мога да понеса да стоя и да гледам как страдате. Двете с Ребека сме готови да помогнем с всичко, което е по силите ни.

— Мила ми мисис Колинс, Шарлот, благодаря ви от дъното на душата си — от свое име и от името на Лизи. Дълбоко ценим съпричастието ви. Може би ако се обърнете към мисис Ренълдс и Джени, те ще знаят от какво точно има нужда и помощта ви ще бъде приета на драго сърце както от тях, така и от Лизи. Идете при нея, моля ви! — каза той кротко.

Тя задържа ръката му в своята за момент и видя сълзите в очите му, когато той се обърна и се отдалечи. Шарлот, чиято доброта не оставяше място и за капчица завист у нея, искрено се беше радвала, когато най-добрата й приятелка се беше омъжила за мистър Дарси, дори и преди да бъде наясно колко забележително щастлив се е оказал бракът им. От тогава тя самата лично беше свидетел на щедростта и добротата, за които беше говорила Елизабет, а след смъртта на мистър Колинс лично ги беше почувствала заедно с дъщерите си. И това, че сега ги беше сполетяла такава трагедия, за нея беше изключително несправедливо. Цялата нощ жените — сестри и приятелки, будуваха заедно с опечалените. Никоя от тях не заспа — унасяха се само за кратко, в пристъпи на крайно изтощение.

Рано на следващата сутрин пристигна черната карета, превозваща телата на починалите, и започнаха приготовленията по погребението, които неизбежно трябваше да бъдат доведени до ужасния си край. Единственото желание на Каролайн и Елизабет беше да зърнат синовете си, но трябваше да почакат, докато приключат формалностите. По ирония на съдбата всички надежди за младия живот и на двамата бяха покосени и единственото, което оставаше на майките им да очакват, беше тази последна жестока среща с обичните им деца. Вцепенена и все още отказваща да повярва, Елизабет си мислеше колко бързо бяха отлетели дните на чиста и непомрачена радост, отстъпвайки място на горчива скръб.

Изминаха няколко дни, докато бъдат довършени всички приготовления по погребенията. Трябваше да се съобщи на приятели и роднини наблизо и надалеч, трябваше да им се даде достатъчно време да се придвижат. Пристигнаха мистър Бенет и сър Уилям Лукас, независимо от напредналата си възраст и дългото и изморително пътуване. С тях дойдоха и Мери и за всеобща изненада — Лидия (но без Уикъм), която беше пътувала през нощта от Норуич, където живееха в момента. Лейди Катрин, на чието благоразположение Уилям се радваше от малък, изпрати съболезнования, тъй като беше възпрепятствана от грижите за болната си дъщеря. Пратеничката й Катрин, дъщерята на Шарлот, пристигна с подобаващ стил — с една от най-добрите карети на Розингс, придружена от личната си прислужница и библиотекаря на лейди Катрин.

Дошли бяха и много от приятелите на семейство Гарднър, а също и колегите на Фицуилям от политическите среди и църквата се изпълни с хора много преди д-р Грантли, пристигнал заедно с Джорджиана от Оксфорд, да започне службата. Джорджиана скърбеше не по-малко от брат си и сестра си — Уилям винаги беше имал специално място в сърцето й. Мъже и жени от съседните имения се бяха стекли в църковния двор в Пембърли, където почиваха няколко поколения от рода Дарси. Тук, в тяхното достолепно обкръжение, щяха да бъдат положени и двамата млади братовчеди, в присъствието на огромно множество опечалени.

Най-неочаквано, пътувала през целия предишен ден и през нощта, в двора на църквата беше пристигнала и Емили Гарднър. Елизабет и Дарси я видяха на излизане от църквата. Тя се спусна към тях и когато двете с Елизабет се прегърнаха, лицето й се сви от мъка.

— Емили, миличка Емили, кога пристигна? — промълви Елизабет, когато възвърна способността си да говори.

— Ричард ми изпрати бърза вест веднага след случилото се. Трябваше да дойда.

— Ами Пол?

— Той настоя да тръгна незабавно. Хората на семейство Касини ще се грижат за него, докато ме няма. Лизи, мила ми братовчедке, не зная какво да кажа — очите й се наляха със сълзи, които се застичаха по страните й. — Уилям и Едуард, прекрасните ни момчета, няма ги вече! Защо? Не спирам да си задавам този въпрос и не намирам отговор.

Дарси и Елизабет бяха трогнати от саможертвеното й пътуване — с карета през Италия, после с кораб до Доувър и с пощенска кола до Ламбтън, откъдето я беше взел Ричард и я беше докарал до църквата. Не беше мигнала и почти не беше слагала залък в устата си, докато стигне до странноприемницата, където трепетно беше чакала да дойдат за нея от Пембърли, копнееща да се срещне със сестра си и братовчедка си и да разбере как се е случило нещастието. Искаше да им даде утехата си, знаейки колко много ще се нуждаят от нея. Собствената й мъка, която тя понасяше в голяма степен сама, като се изключи постоянната подкрепа на брат й Ричард, я правеше способна да сподели тяхната скръб. Това, че продължаваше да живее с разяждащата болка, съпътстваща грижите за умиращия й съпруг, й даваше чувствителност, каквато Джейн, чийто живот беше милостиво пощаден от подобни страдания, нямаше как да познава, колкото и преизпълнено със сестринско съчувствие да беше нежното й сърце. Оказало се беше, че споделената мъка създава връзки, по-дълбоки от връзките, породени от споделено щастие, и когато вече не можеше да сдържа сълзите си, когато мислите и чувствата натежаваха твърде много и трябваше да се излеят навън, Елизабет започна все по-често да търси компанията на Емили — за да поседят една с друга, да поговорят или да поплачат заедно.

Много скоро между двете жени се разви близост, родена от взаимното им съпричастие, която надминаваше дори най-нежната връзка между Елизабет и сестра й. Независимо от голямата им обич и усилията на Джейн да утеши скърбящата си сестра, Елизабет трудно можеше да приеме това, че нейният живот е разтърсен из основи, докато този на Джейн продължавала бъде цялостен, сигурен и, както й се струваше, недокоснат от неописуемата мъка, която тя преживяваше. Неразумно и несправедливо, тя размишляваше над факта, че всичките деца на Джейн са добре и в безопасност, докато Уилям, нейният единствен син, е мъртъв. Елизабет не търсеше извинение за чувствата си — необяснимата загуба на неговия млад живот беше сломила сърцето й и беше оставила незаличима и на моменти непоносимо болезнена следа в нея.

Навремето всички можеха заедно да си спомнят за щастливото минало — и по-близко, и по-далечно, сега обаче Елизабет се беше ограничила само с щастливите спомени за Уилям, които можеше да сподели със съпруга си. Нямаше по-мил сред тях от спомена за една седмица в късното лято на 1833 г., когато почти всички от семейството, заедно с Каси, бяха заминали за Лондон, за да се сбогуват с Робърт. Тогава Дарси, Елизабет и Уилям бяха прекарали заедно няколко идилични дни, заети с риболов, езда, разходки из горите и пикници в Давдейл и Бръш Фарм. По време на тези незабравими дни помежду им се беше развила близост, която изключваше всякаква необходимост от друго присъствие. Дарси беше освободил възпитателя мистър Кларк за тази седмица, за да посети майка си. Нямаше нищо, което да попречи на общуването им. Сега Елизабет припомни на Емили една случка:

— Все още чувам смеха му, когато ми помагаше да премина през един поток в Давдейл и изведнъж най-неочаквано ме остави да се подхлъзна в плитчините, при което и краката, и фустата ми станаха целите мокри. Включи се дори и Дарси, развеселен от моето неудобство, но след като видя колко съм притеснена, Уилям се разкая най-искрено. Извини ми се, като ме обсипа с грижи и предложи да изсуши обувките ми. Докато достигнем горната част на потока, вече бях напълно изсъхнала, но продължавах да се преструвам. Когато разбра, той едва не ме хвърли в потока отново!

Припомняйки си случката, Елизабет се засмя, но после внезапно очите й се наляха със сълзи и тя замълча. Емили прегърна братовчедка си и я притисна към себе си.

— Знам как се чувстваш, мила Лизи. Понякога, откакто Пол е прикован на легло, отивам при сеньора Касини и си говорим за доброто старо време, а когато се разплача, както се случва почти винаги, тя ме прегръща по същия начин.

При напомнянето за агонията на братовчедка й Елизабет се натъжи още повече — почувства се неудобно, че беше пренебрегнала мъката на Емили, докато оплаква своята участ.

— Емили, съжалявам, каква съм егоистка да те карам да споделяш моята болка, когато ти самата носиш такова тежко бреме! Кажи ми как е Пол? Докторът дава ли някаква надежда?

Емили се усмихна и отговори с много тих глас:

— Решили сме да прекараме една много хубава Коледа тази година, защото според доктора тя ще бъде последната за Пол.

Елизабет беше изумена — при пълното съзнание за това, че съпругът й умира и всеки ден, прекаран далеч от него, е загубен ден от живота им заедно, Емили беше останала в Пембърли, за да й помага да се справи със загубата на Уилям. Не можеше да повярва, че подобна доброта е възможна и че тя самата я заслужава.

— Емили, мила, трябва незабавно да се върнеш обратно. Не можем да те задържаме тук, при положение че такава зловеща орисия е надвиснала над двама ви. Пол има нужда от теб — проплака тя, срамувайки се, че не е попитала по-рано.

Емили я увери, че е възнамерявала да тръгне в края на седмицата, но е изчаквала подходящ момент да им каже. После извади от джоба си едно писмо от Пол. Той пишеше, че се радва на добри грижи и изпращаше искрените си съболезнования и обич, като предлагаше Дарси и Елизабет да прекарат част от зимата в Италия, като „отседнат във вилата с изглед към реката — на няколко крачки от нас. Там е тихо и удобно и от края на лятото няма наематели.“

— Можете да отидете до Рим и до Флоренция — там има толкова хубави места, които да посетите, а и ще бъде много по-топло, отколкото в Англия — добави Емили насърчително.

Дарси и Елизабет вече бяха обсъждали евентуално пътуване за Коледа. В Пембърли нямаше да има празненства тази година. Предложението за Италия си струваше да се обмисли. На тръгване Емили горещо настоя да ги посетят, обещавайки им „спокойна и задушевна италианска Коледа“ и добавяйки, че Пол ще бъде истински щастлив да ги види отново. Последната забележка ги убеди, че трябва да заминат.

Две седмици по-късно, когато вечеряха заедно с Ричард и Каси, Елизабет отвори темата.

— Смятаме да заминем за Италия през декември — Емили и Пол ни поканиха. Ще наемем вила близо до техния дом и се надяваме да можем да посетим и Рим и Флоренция. Искате ли да дойдете с нас?

Ричард, който беше решил да пътува през ноември, но не искаше да оставя Касандра в такъв момент, с радост прие предложението. Но Каси, която смяташе, че след смъртта на брат й родителите й са се отчуждили от нея, тъй като в скръбта си често я пренебрегваха, не изглеждаше много сигурна. Смъртта на Уилям и Едуард в деня на годежа й с Ричард беше помрачила щастието й. И ако не беше Ричард, щеше да се чувства напълно сама в страданието си. Усетил колебанието й, Дарси се обади внимателно:

— Каси, знам, обърнахме ти гръб. Възползвахме се от вниманието на Ричард към теб и те оставихме да споделяш скръбта си с него, като отнехме Емили за себе си. Може би сме били твърде себични, но Каси, мила, Уилям беше част от всички нас и трябва да се опрем един на друг, за да преодолеем загубата му. С майка ти се нуждаем от вас с Ричард. Няма ли да дойдеш?

Тя се беше почувствала отхвърлена, наранена, че е останала настрани от тяхната скръб. Сега думите на баща й, изречени с такава кротост и искреност, бяха попаднали право в сърцето й. Поглеждайки към майка си, тя видя болката в очите й и единственото, което можа да направи, беше да ги прегърне и двамата и да обещае:

— Разбира се, че ще дойда. И двамата ще дойдем с вас. Ричард знае, че Пол една ли ще има друга Коледа — Еми му каза наскоро.

Ричард се съгласи.

— Трябва да заминем, дължим го както на Пол и на Емили, така и на самите себе си — допълни той, изтъквайки, че Емили не се е поколебала, когато е получила вестта за смъртта на Уилям и Едуард, и с благословията на Пол е тръгнала за Пембърли, за да бъде до близките си в скръбта им. — Сега, заради Пол, ние трябва да й помогнем да понесе тежкото бреме, което й е отредено за идната година.

След думите му никой вече не се съмняваше, че трябва да заминат.

Така и направиха, като отпътуваха две седмици преди Коледа, избирайки Италия пред мразовитата Англия. За първи път, откакто някога беше посетила Пембърли и след това се беше завърнала като негова млада господарка, Елизабет напускаше имението, без да се обърне назад. Години наред, когато заминаваше някъде, тя не пропускаше да погледне за последно към къщата, която беше обикнала, преди да се скрие от погледа й зад завоя. Този път просто искаше да напусне мястото, което пазеше толкова много спомени за нейното прекрасно и мило мъртво момче. В Пембърли вече нищо никога нямаше да бъде същото.

В Италия бяха посрещнати от Емили и Пол с много топлота и сърдечност. Италианските им съседи — голямо и дружелюбно семейство, веднага дойдоха да ги приветстват с добре дошли.

* * *

Вилата, която наеха, се отличаваше с живописен изглед и чудесни условия, имаха на разположение двама домакини, които щяха да отговарят за прехраната и удобството им. Гостоприемни и внимателни, те обградиха гостите си с топлота и уют. Елизабет беше много щастлива, че са дошли.

Въпреки забележителните образци на културата и изкуството в Рим, по-голямата част от времето им през първите две седмици беше посветена на Емили и Пол. Пол изглеждаше значително по-укрепнал, отколкото беше видът му в Англия, и им трябваха усилия да си припомнят предупреждението на Ричард за коварството на тази болест и това, което Емили им беше казала в Пембърли.

След Коледа, която всеки беше посрещнал с бремето на собствената си мъка, те решиха да последват съвета на Пол и да попътуват из Италия. Дарси и Ричард бяха идвали в Европа и преди, но нито Елизабет, нито Касандра бяха напускали Англия досега. Ето защо споделянето на неповторимите италиански съкровища с тях носеше особено очарование. През зимата не беше прието да се правят туристически обиколки и благодарение на това те можеха безпрепятствено да достигнат до места, които през лятото биха били изпълнени с хора. Като се връщаха от време на време във вилата си, за да бъдат близо до Пол и Емили, те предприемаха кратки пътувания накъдето пожелаеха, склонни да сменят посоката всеки път, щом се натъкнеха на нещо особено интересно.

И въпреки това писмото на Елизабет до Джейн беше изпълнено не толкова с разкази за големите паметници и античната архитектура на Рим, а за спокойствието и приятните мигове, споделени с Емили и Пол, и за любезността на милата сеньора Касини и нейното семейство.

Приемайки, че сестра й се нуждае от известно обяснение, тя пишеше:

„Мила ми Джейн,

Ако се питаш защо не ти пиша надълго и нашироко за божествено красивите картини на Да Винчи и фрески на Рафаело и Микеланджело, то е защото съм наясно, че тези прекрасни произведения на изкуството имат живот, по-дълъг от този на хората около нас. Гледам Пол, чиито край неизбежно наближава, докато Емили безропотно посвещава дните си на грижите, които полага за него, и си мисля за нашия Уилям и за Едуард — напуснали ни без време, преди да можем да ги опознаем и обичаме достатъчно — и не мога да почувствам истинско вълнение пред голямото изкуство, което със сигурност ще надживее всички ни. При все това всички ми казват, че Флоренция непременно трябва да бъде посетена, ето защо следващата седмица заминаваме за там. Ще завърша това писмо, когато пристигнем, и ще ти разкажа за всичките й съкровища.“

Продължението на писмото обаче не разказваше за шедьоврите на Флоренция, а съобщаваше тъжната вест за внезапното и неочаквано влошаване на здравето на Пол.

„След като ти писах горните редове, мила Джейн, прекарахме няколко дена във Флоренция, която наистина е толкова великолепна, че трябва да запазя усещането си, докато се видим, защото се случи нещо, което ангажира цялото ни време и внимание.

Когато се завърнахме от Флоренция, намерихме Емили много разтревожена, тъй като Пол беше развил треска. Италианският му лекар е озадачен, Ричард също не може да намери обяснение. Пол няма симптомите на пациент, чието заболяване се е влошило. Изглежда силен и в добро настроение и Ричард иска да извика лекар от Рим, който също да даде мнението си, но, мила ми сестрице, признавам, че аз лично не храня големи надежди. Пол е обезпокоително блед. Емили се успокоява с това, че е весел и че се храни добре. И вярва, че успешно се бори с болестта. Иска ми се да се съглася с нея, но трудно мога да го направя, независимо че самият пациент продължава да няма оплаквания и да бъде оптимистично настроен. Дарси споделя мнението ми и реши да удължим престоя си тук с още един месец, за да бъдем до Емили, ако има нужда от нас. Което означава, че ще се приберем у дома най-рано през март. Толкова ми се иска отново да бъдем заедно, мила сестрице! Моля те да ми простиш за това толкова кратко и неудовлетворително писмо. Обещавам ти да се реванширам, когато се върнем в Англия и когато остана за известно време при вас, преди да се върна в Пембърли. Бог да бъде с теб!

Твоя любяща сестра,

Лизи“

Когато дойде време Ричард да се връща в Англия, за да започне работа в болницата в Дарби, Елизабет не пожела да остави Емили, а Касандра реши да остане с родителите си. Сякаш се страхуваха, че тръгнат ли си, повече няма да видят Пол. Неизменната му признателност за присъствието им и за всеотдайните грижи на Емили беше болезнено трогателна. Няколко седмици по-късно, с разцъфването на първите пролетни цветове, всеки от които носеше зародиш на нов живот, Пол Антоан издъхна спокойно в съня си. Емили разбра рано сутринта и повика сеньора Касини, която изпрати най-голямото си момче да извести Дарси и Елизабет.

Докато дойдат, сеньора Касини и Емили вече бяха приготвили тялото и бяха повикали свещеника, доктора и погребалния агент. С малко помощ от страна на съседите за италианския език, Емили успя да организира всичко около погребението и разпределянето на вещите на Пол след това.

След погребението, на което дойде само една от сестрите му, беше прочетено завещанието — той оставяше всичко на обичната си съпруга — имот във Франция с овощна градина и къща, както и значителна сума, като беше поставил само едно условие — да дари достатъчно средства за лечебницата на Ричард в Литълфорд, за да бъде построено детско отделение в памет на Едуард и Уилям. Сега Емили можа да си обясни защо през последната седмица той толкова беше настоявал да се срещне с адвоката от Анцио.

Елизабет, която се чувстваше задължена на Емили за подкрепата й след смъртта на Уилям, беше изключително благодарна, че може да бъде до нея сега. Казваше си, че има много да учи от братовчедка си — овладяна и спокойна, съсредоточена в задачите си по подготовката на заминаването им за Англия — и беше споделила тези мисли с Дарси и Касандра. Дарси обаче беше наясно, че тук не става въпрос за научаване. Както обясни на Каси:

— Разликата е в приемането, Каси. Емили знаеше за болестта на Пол от самото начало. Просто я беше приела. О, да, сигурно се е надявала и се е молела да се случи чудо, но Ричард й беше казал истината. Когато реши да се омъжи за него, тя тръгна към олтара заедно с това приемане — обичаше го и се грижеше за него, но знаеше, че няма да е за дълго и много скоро всичко ще свърши.

Той се стараеше да не звучи така, сякаш я поучава, но тя беше достатъчно заинтригувана, че да слуша внимателно.

— С майка ти е различно. Когато се роди Уилям, за нея той беше мечтаният син. Беше здрав и жизнен и тя никога не беше и помисляла за смъртта му, най-малко пък на такава крехка възраст — той трябваше да порасне и да бъде нейният герой. Така и не можа да проумее тази ненавременна, жестока, безсмислена смърт. Така и не успя да си отговори на въпроса защо в онази нощ трябваше да пострада именно той.

— Все още ли изпада в пристъпи на гняв срещу тази несправедливост? — попита Каси и баща й кимна.

— Да, понякога, когато й става твърде тежко и аз не мога да й дам отговор.

Дарси се надяваше, че завръщането им в Англия заедно с Емили ще помогне на всички, и особено на Елизабет, да приемат, че колкото и да е тежко, Уилям вече го няма. Тя отчаяно отказваше да се примири с невидимите сили, които бяха отредили Уилям и Едуард да загинат в онази нощ. Въпросите й бяха винаги едни и същи: „Защо Уилям и Едуард? Защо не Том Линди, този безразсъден натрапник, който причини това нещастие, който се появи с жалките си плашливи коне и ги подмами като някой средновековен изкусител от невинния семеен пикник към смъртта? Какво право има той да бъде жив, когато нашият мил, невинен Уилям и скъпият ни малък Едуард са мъртви?“ Това бяха въпроси, на които Дарси не можеше да отговори. Нито се осмеляваше да я утешава с безсмислени банални думи.

С безкористността си Емили им беше дала пример за любов от друг порядък, скръбта й също беше различна. Нейният кураж и безрезервна всеотдайност бяха истинско вдъхновение за него. И той горещо се надяваше, че тя ще помогне и на Елизабет. Знаеше, че между тях двете има особена близост, и се молеше да не я загубят, защото без съмнение забележителната сила на Емили можеше да изтръгне Елизабет от капана на скръбта. Изненадаха го думите на Касандра, че това, което прави загубата на Уилям още по-тежка, е фактът, че с нея Пембърли губи своя единствен мъжки наследник. Дарси възрази:

— Това няма никакво значение, Каси — в нашето имение няма строг ред на унаследяване — ако липсва мъжки наследник, ти ще бъдеш господарка на Пембърли, когато нас с майка ти няма да ни има.

Касандра не беше на това мнение.

— Не трябваше да става така, тате. Аз ще бъда съпруга на Ричард и господарка на неговия дом. Пембърли винаги е имал свой господар. Няма да бъде същото и мама го знае.

Дарси въздъхна и прекрати разговора. Нещата щяха да се подредят сами, след като се върнеха в Англия с Емили, която вероятно щеше да остане в Пембърли. Споменавала беше за преподаване в училището и за работа с детския хор. Предположила беше, че Ричард вероятно ще се нуждае от подкрепа за лечебницата в Литълфорд, а също така смяташе да предложи помощта си и в училището в Кимптън. Изтъкнала беше, че сигурно ще има много работа и в общината и Каролайн ще бъде благодарна, ако е до нея. Емили изглеждаше твърдо решена да вложи цялата си енергия във всичко, в което може.

Разбирайки желанието й да бъде ангажирана, Дарси горещо се надяваше, че Емили ще успее да върне Елизабет обратно към живота в Пембърли. Той лично възнамеряваше да продължи започнатата работа по подобренията в имението и да създаде условия за обединяването на всички хора от областта. В това отношение Елизабет беше най-ревностният му поддръжник, но сега съществуваше голяма вероятност да се затвори в мъката си и да обърне гръб на Пембърли като сцена на най-голямата трагедия в живота и.