Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (23)

Глава двадесета
Мъчителна агония на очакване^[1]

 

След като пътуваха възможно най-бързо с кратки почивки само колкото да се поразтъпчат и да се подкрепят, те пристигнаха в Пембърли на следващия ден, когато следобедът вече преваляше. Въпреки че Дарси беше изпратил бързо съобщение за промяната в плановете им, мисис Ренълдс изглеждаше необичайно развълнувана, което веднага подсказа на Елизабет, че нещо не е наред.

Докато притеклото се множество от слуги и коняри трескаво се зае с разтоварването на багажа и разпрягането на конете, Елизабет, без да обръща внимание на суматохата наоколо, веднага отиде да потърси мисис Ренълдс. Вместо да говори, мисис Ренълдс й подаде едно писмо — сгънато и запечатано. По почерка Елизабет веднага позна, че е от Емили. Взе го и погледна към икономката:

— Какво има, мисис Ренълдс, какво се е случило?

Мисис Ренълдс я поведе към дневната, където за нейна изненада седеше сестра й Кити и чакаше. Напрегнатото й изражение не вдъхна ни най-малка увереност на Елизабет. Сега вече беше напълно сигурна, че нещо непоправимо се е случило.

— Моля ви, защо някоя от вас не ми каже какво е станало? Кити, какво правиш тук? Къде е Емили? — настоя за отговор тя.

Миене Ренълдс излезе от стаята и последва Уилям и Касандра нагоре по стълбите. Ясно й беше, че сестрите трябва да поговорят насаме. Кити настоя Елизабет да прочете писмото на Емили, тя обаче отказа.

— Не и преди да знам какво й се е случило. Къде е тя, Кити? Трябва да ми кажеш!

Най-накрая, разбрала, че е безсмислено да упорства, тя каза:

— Емили е в Италия, или поне досега трябва вече да е пристигнала.

— Италия? Господи! Какво, за Бога, прави в Италия? — Елизабет беше изумена.

Кити настоя да отвори писмото на Емили и да го прочете.

— Тя е обяснила всичко, ще видиш. Моля те, Лизи, не се разстройвай така! Нищо лошо не й се е случило — когато прочетеш писмото й, ще се убедиш, че е взела това решение изцяло по своя воля.

Елизабет вече беше отворила писмото. Когато го прочете, остана толкова объркана и толкова смаяна, че трябваше да седне.

Написаното от Емили беше ясно и сдържано. Обяснила беше действията си по начин, по който вероятно би информирала Елизабет, че възнамерява да пътува до Ламбтън или до Матлок, за да посети майка си или сестра си:

„Скъпа ми братовчедке Лизи!

Когато четеш това писмо, аз вече ще бъда в Италия — с Пол. Моля те, не се гневи на постъпката ми, защото не е това, от което се опасяваш. Ще пътувам съвсем почтено — със съпруга си, който час по-скоро се нуждае от по-топъл и по-сух климат. Лекарят от «Харли Стрийт»^[2], който е прегледал Пол преди десет години, е бил уверен, че не му остава много. Ричард ще ти разкаже повече, ако се нуждаеш от още медицинска информация. Когато чух фактите, реших, че трябва да замина заедно с Пол, за да съм сигурна, че получава нужните грижи, но бях наясно, че не е нито разумно, нито почтено да пътувам сама с него. Ето защо взех решение да се оженим и да пътуваме като съпруг и съпруга. Така не само аз щях да бъда защитена по време на пътуването, но и вие със семейството ми щяхте да бъдете предпазени от злонамерени клюки. Казах на Ричард и на скъпите си родители за това решение. Не мога да сторя нищо за това, че мама е нещастна, Лизи. Предполагам, че аз самата също бих била, ако дъщеря ми постъпи така. Ричард и татко обаче много ми помогнаха. Ричард организира пътуването и настаняването ни. От страна на средства нямаме никакъв проблем — Пол разполага със състояние, предостатъчно и за двама ни, и въпреки това татко настоява да имам собствена издръжка. Първоначално Пол настояваше, че не трябва да правя такава «саможертва», но успях да го убедя, че това е моето най-искрено желание, защото много го обичам, Лизи, и искам да се грижа за него, независимо колко време имаме пред себе си. Не бих понесла да го видя затворен в някаква мизерна клиника, далеч от всички ни.

Кити ще ти разкаже за сватбата, за д-р Дженкинс, който изпълни ритуала така прилежно, и за скъпата мисис Ренълдс, която ми помогна в подготовката за пътуването. Намери една мила жена на средна възраст, която да ни придружи. Мисис Браун е запозната със състоянието на Пол, тъй като ми помагаше да се грижа за него, докато беше на легло в лечебницата в Литълфорд. Татко ще изпрати и един прислужник, който да ни съпровожда, да помага в грижите за Пол и да ни пази като цяло.

Мисля, че това е всичко, мила братовчедке, ще добавя само, че те моля за прошка и разбиране за това, че предприех тази стъпка, без да изчакам съвета ти. Моля те да разбереш, че времето беше толкова малко а, както казах на Ричард, аз самата съм вече на двадесет и шест, с много по-беден опит по отношение на заобикалящия ме свят, в сравнение с братята и сестра си.

В едно обаче съм напълно сигурна — обичам Пол твърде много, че да позволя да умре сам в някоя болница. Любовта ми не би имала смисъл и самата аз не бих могла да живея в мир нито със себе си, нито с Бога, ако не направя всичко по силите си за него тогава, когато се нуждае най-много от мен. И двамата сме разумни хора и знаем какво ни очаква. Моля се да имаме сили да се борим заедно рамо до рамо. Моля те, Лизи, всичко, за което те моля, е да ни разбереш и да се молиш за нас!

Твоя любяща братовчедка,

Емили“

Когато Елизабет прочете писмото, лицето й беше обляно в сълзи. Седна, неспособна да промълви и дума, а през това време в стаята влезе Дарси, придружен от Ричард, който, също както Кити, беше пристигнал, известен от мисис Ренълдс за по-ранното им пристигане.

Спонтанно Елизабет понечи незабавно да отиде при леля си и чичо си, но Ричард я спря:

— Не, братовчедке Лизи, не бива да ходиш сега. Пътували сте близо два дена, изморена си и още си твърде разстроена от новината — не си в състояние да бъдеш от помощ на мама. Може би утре…

— Но, Ричард, не мислиш ли, че майка ти се нуждае от мен? — възрази Елизабет.

— Сигурен съм, че се нуждае, и знам, че много ще се зарадва на посещението ти, но се опасявам, че нямаш достатъчно сили да издържиш пътуването в момента.

Дарси го подкрепи:

— Ричард е прав, Елизабет. А освен това има неща, с които трябва да се запознаеш. Вероятно ще искаш да поговориш с мисис Ренълдс, с Кити, с д-р Дженкинс, а също и с Ричард, преди да отидеш при леля си и чичо си.

Елизабет не можеше да отрече, доводите му са разумни и неохотно се съгласи да отложи пътуването си до Лимбтън. След вечеря Кити и съпругът й се върнаха вкъщи, но Ричард остана, за да разкаже в детайли за случилото се. Елизабет искаше да узнае всяка подробност, а само Ричард имаше нужните отговори, защото сестра му му беше доверявала всичко от самото начало.

Пристигайки от Бирмингам седмица преди да започне работа в Дарби, той бил обезпокоен от състоянието на Пол, който въпреки топлото лято продължавал да бъде блед и сериозно да се задъхва.

— Настоях да се срещнем с колегата от „Харли Стрийт“ незабавно, както и направихме, без да губим нито минута повече. Той беше напълно категоричен, че за Пол няма никаква надежда, ако не напусне Англия и не се премести на място с по-топъл и сух климат. Препоръча Южна Италия — изпращал бил и други пациенти там и те се били подобрили значително. Някои имали щастието да се радват на дълги периоди на забележително добро здраве. Самият Пол вече беше приел неизбежното. Макар и да не искаше да заминава, все пак склони, когато му казах, че ще отида с него и лично ще го настаня. Той спокойно може да си позволи удобно жилище и един-двама прислужници.

Елизабет беше нетърпелива да разбере как и кога се е включила Емили.

— Почти веднага щом се върнахме от Лондон — отговори той. — Тя настоя да разбере всичко до последната подробност. Отначало изпадна в отчаяние и плака дълго и неутешимо. После отиде някъде и се върна след два часа, взела категорично решение. Беше планирала всичко — документите, пътуването, приготовленията, всичко. Трябваше да се оженят, за да може тя да придружи Пол в Италия и да се грижи за него.

Дарси, който досега беше мълчал, се намеси, като попита:

— А мисис и мистър Гарднър как приеха решението на Емили?

Отговорът на Ричард не беше точно този, който очакваха.

— Мама се разстрои най-много. Не че не проявяваше съчувствие, защото винаги беше харесвала Пол и го беше приемала като част от семейството. Страхуваше се за Емили и не искаше тя да заминава. Дори предложи аз да отида с него — като мъж и като доктор, както каза тя — разумно и правилно беше да го придружа аз. Но Емили беше непреклонна. Никога преди не бях я виждал толкова категорична за нещо. Нищо и никой от нас не можа да я разубеди — обясни той.

— А мистър Гарднър? — настоя Дарси, представяйки си как би се чувствал той самият на негово място.

— Мисля, че татко ме изненада най-много. Той изслуша всичко, което Емили каза, и когато осъзна колко твърдо решена беше да замине, просто попита как може да помогне в приготовленията за пътуването и настаняването, дори реши да изпрати един от прислужниците си да ги придружава.

Ричард въздъхна и додаде:

— Мисля, че мама беше дълбоко разочарована. Надявала се беше той да я подкрепи и да се опита да разубеди Емили, но, както самата Емили ми напомни, тя е на двадесет и шест години. Каролайн получи позволение да се сгоди за Фицуилям, когато беше едва на петнадесет почти дете. Как можеха да кажат на Емили, че няма право да стори нещо, кост е решила на двадесет и шест?

— Но, Ричард, и дума не може да става за сравнение. Емили трябва да е наясно, че, както всички ние знаем, този трагичен брак няма бъдеще.

Гласът на Дарси прозвуча сериозно, също като изражението му. Питаше се дали вродената доброта на Емили не й беше попречила да прозре безнадеждността на положението. Ричард обаче беше категоричен, че Емили прекрасно съзнава последствията от взетото решение.

— Емили беше напълно наясно с всичко, свързано със състоянието му, още от самото начало. Самият аз споделих с нея всичко в мига, в който разбрах. Тя знае, че няма надежда за оздравяване дори и при най-добрите грижи на света. И го е приела. Но обича Пол и иска да бъде с него, за да го дари с малко радост и спокойствие, преди да настъпи краят. Той самият отначало не беше съгласен, тъй като и той я обича, тя обаче го убеди.

— А сватбата? Тя как беше организирана?

— Д-р Дженкинс и Кити бяха невероятни. Те организираха всичко. Церемонията беше съвсем скромна, в присъствието само на най-близките. Джейн и Бингли бяха там, разбира се; Каролайн и Фицуилям дойдоха направо от Лондон. Емили изглеждаше прелестно и ако ги бяхте видели, щяхте да кажете, че са честита двойка, която има цялото щастие на света пред себе си — изумително беше.

Заминали бяха още на следващия ден с частен превоз, а Ричард ги беше придружил, за да бъде сигурен, че всичко е наред.

— Къде са сега? — попита Елизабет.

— Наели са къща в околностите на Рим — трябва да бъде достатъчно близо, за да може докторът да ги посещава редовно — поясни Ричард.

— Ще му помогне ли това наистина? — настоя тя.

— О, да, вероятно ще удължи живота му с няколко месеца. А освен това хубавият климат ще направи престоя му още по-приятен. Слънцето и сухият, свеж въздух ще му се отразят чудесно. Със сигурност по-добре от Средна Англия през зимата.

Гласът на Ричард издаваше чувствата му, независимо от опитите му да запази хладнокръвие. Освен пациент Пол беше и негов приятел. А сега — и съпруг на сестра му.

На следващата сутрин по време на закуска Касандра и Уилям, които бяха дочули шушуканията на камериерката предишната вечер, бяха информирани за женитбата на Емили и за някои от причините, довели до нея. Те зададоха няколко въпроса и след като получиха директни и откровени отговори от родителите си, реакциите им бяха впечатляващи. Касандра заяви, че Емили е направила нещо много смело и благородно — щедър жест, израз на истинска любов. Уилям се съгласи с нея, макар и да не можеше да разбере напълно защо времето в Рим е по-добре за Пол, отколкото времето в Дарбишър или Бат. Надяваше се това да означава, че Пол ще оздравее, и добави, че Емили много ще му липсва. Елизабет беше доста изненадана. Позицията им, неповлияна от предразсъдъци, беше в пълен контраст с нейните собствени реакции.

В разговора си с Дарси по-късно тя призна, че се е засрамила от себе си.

— Питам се, мили, дали не ставам коравосърдечна и безчувствена? — възкликна тя и когато той й отвърна с недоумение, продължи: — Вероятно и аз, като Каси, бих могла да мисля, че постъпката на Емили е смела и самоотвержена — образец на истинска любов. И все пак продължавам да виждам само безразсъдството и болката, която със сигурност ще сполети не само нея, но и семейството й, родителите й, които ще бъдат съкрушени. Знам, че е на двадесет и шест и има пълното право да взема решения сама, но все ми се иска да съм била там, за да я посъветвам.

Лицето на Дарси беше особено сериозно. Елизабет добре познаваше това изражение — почти винаги то означаваше, че съпругът й не е съгласен с нея. И все пак, когато заговори, гласът му беше кротък и благ:

— А пък аз съм доволен, че не сме били тук, Елизабет, и че Емили е могла да вземе решение, необезпокоявана от мненията и съветите на който и да е от нас, пък били те и най-добронамерени. Не бих искал да се чувствам виновен, че съм утежнил още повече състоянието на една млада жена, която приема, че най-важното нещо в живота й е да даде малко топлота и спокойствие на мъжа, когото обича, защото, както самата тя казва в писмото си, той се нуждае от тях повече от всичко на света.

— Но, Дарси, не можеш да смяташ, че е постъпила правилно, като се е омъжила за Пол — та той умира! Със сигурност е имало и други начини да му помогне. Знам, че го обича, но трябва ли да жертва целия си живот, за да му даде утеха за кратко?

На мига съжали за суровите си думи и й се прииска да можеше да не ги е изричала. Дарси също ги чу, но познаваше съпругата си твърде добре, за да ги приеме за чиста монета. Знаеше, че те са резултат от тревога и загриженост за Емили, която и двамата много обичаха. В тона му имаше толкова топлота, че и дума не можеше да става за порицание:

— Елизабет, този въпрос нито е справедлив, нито пък подхожда на твоята щедра и любяща природа. Познавам те твърде добре, за да приема, че наистина мислиш това, което току-що изрече. И все пак, позволи ми да разсея опасенията ти.

Застанали бяха в личната си дневна до прозореца, от който се откриваше изглед към парка. Докато Дарси говореше, Елизабет продължаваше да съзерцава слънчевия пейзаж навън, притеснявайки се да обърне поглед към него.

— Лизи, когато ние с теб решихме да се оженим, и двамата пренебрегнахме мнението на околните, включително и мнението на моята леля и на твоя баща, всеки от които имаше своите резерви, основавани на виждането им за характерите и поведението ни. А нас не ни интересуваше нищо, освен любовта, която изпитвахме един към друг. Нищо друго! Как тогава можем да съдим Емили за това, че е последвала сърцето си? Помисли и за друго — тя не е действала неразумно в материално отношение — както ме увери Ричард, Пол има значително наследство, което впоследствие ще остане за Емили. Така е било и договорено преди самата сватба. Ако се замислим за характера и потеклото му, те са безупречни. Ричард много го цени и със сигурност, ако беше в добро здраве, нямаше да имаме нито едно възражение срещу него. Всъщност, Елизабет, ако, венчавайки се, си обещаваме да се обичаме и в болест, и в здраве, то можем ли да съдим Емили, че изпълнява този обет? Тя е постъпила така единствено и само с най-благородни намерения. А какво можем да кажем за някого, който би изоставил партньора си, защото се е оказал в същото положение? Няма ли да го заклеймим най-сурово?

Елизабет мълчеше, силно смутена от тежестта на доводите му и от категоричността в гласа му. Той говореше тихо, но със сериозност, която приковаваше вниманието.

— Безпокои ме единствено мисълта за мъката, която смъртта му ще й причини, но това е избор, който Емили сама е направила. Приела е, че страданието, което ще изпита, когато той си отиде, е част от любовта, която двамата споделят сега, докато са живи. Нямаме право да ги съдим, вместо това трябва да положим усили да им помагаме по всякакъв възможен начин — продължи той.

Елизабет прие думите му безрезервно. Тя самата се беше борила с предразсъдъци и злонамереност и посредством свои брак и брака на Джейн беше видяла отвоювана гордата си вяра в превъзходството на характера и ясните принципи. Сега Дарси, чиято сила се коренеше в постоянството и почтеността му, й беше припомнил в какво си струваше да се вярва.

Благодарна за намесата му, Елизабет отмести погледа си от прозореца и вдигна очи към него, при което забеляза колко се беше променил с възрастта. Волевата брадичка и изтънчените му черти все още правеха впечатление, но тъмните му очи бяха станали по-топли, а преживяното през годините беше смекчило изражението му — силата и упоритостта бяха все така явни, но надменността отдавна беше отстъпила място на уважение и внимание към околните и на едно искрено великодушие, което винаги й беше доставяло радост. Елизабет се пресегна към ръката му и заговори развълнувано:

— Много си прав, мили, никога не бих допуснала, че мога да критикувам действията на Емили, ако са основани на такива благословени добродетели като безрезервна любов и всеотдайност. Ако Емили никога вече не обикне друг мъж през живота си, поне ще пази спомена за любовта, която е споделяла с Пол, без значение за колко кратко е било. Никой от нас, най-малко пък аз с моя пословичен стремеж към независимост, имам правото да я порицавам. Трябва да ти благодаря затова, че толкова деликатно ми подсказа колко много съм сгрешила. Съжалявам!

Дарси я притегли към себе си и я задържа в прегръдка. Беше дълбоко развълнуван от разкаянието й, но не и изненадан. Познавайки я добре, той разбираше мотивите й и приветстваше честността и искреността, с които си беше признала грешката. Обичта и загрижеността й към Емили и родителите й, към които и двамата бяха сърдечно привързани, бяха породили първата, явно несъзнателна реакция. Въпреки това Елизабет, сама способна на дълбока любов и преданост, не можеше да отрече превъзходството на такава безкористна любов, каквато Емили беше показала. Тя толкова безусловно прие оценката на съпруга си, че когато на следващия ден се отправиха към Ламбтън, взе да се притеснява дали ще бъде способна да успокои леля си, очаквайки да я завари потънала в мъка заради женитбата на Емили и отчаяно нуждаеща се от утеха.

За нейна изненада семейство Гарднър ги посрещнаха много по-спокойни от очакваното. Търсейки обяснение за овладяността им, Елизабет не се наложи да стига много далеч или да чака много дълго. Докато донесат чай и сладкиши, мистър Гарднър покани Дарси да види една нова кола, с която се беше сдобил, а мисис Гарднър се качи заедно с Елизабет на горния етаж, където й показа едно писмо, гъсто изписано с почерка на Емили. Изпратено от Рим, то беше адресирано до Ричард, но явно беше мислено като обръщение към цялото семейство.

След като първо отправяше най-сърдечна благодарност към брат си за всичко, което беше направил, за да им помогне, и молеше за прошка, че е причинила толкова болка на него и на милите си родители, тя продължаваше да разказва в най-дребни детайли за това как са се настанили, колко щедри и добри са италианските им съседи и не на последно място — каква промяна е настъпила в Пол само за една седмица, благодарение на топлото време и постоянното слънце.

После ведро споделяте колко щастлива се чувства за това, че може да бъде с него:

„Така ми се иска да можехте да ни видите — с летни дрехи, наслаждавайки се на чистия въздух и на прекрасното италианско слънце. Сигурна съм, че в края на лятото ще имаме тен също като на съседите ни — сеньора Касини и децата й. Те са толкова красиви — загорели и свежи като италиански рожби на природата. Утре, неделя, след като се върнат от църква, ще ходим заедно до Анцио — едно селище на крайбрежието. Сеньор Касини обеща да си направим пикник, така че се очертава да прекараме целия ден край морето! Не е ли прекрасно! Баба им, която живее с тях, прави най-невероятните ледени десерти (нещо като сорбе с плодове) и вече взе да ни разглезва — всеки път, когато приготвя за тяхното семейство, донася и на нас. Пол я трогна, като заяви, че по вкусно нещо не е ял от години, което си беше самата истина. О, Ричард, да не забравя — вчера ни посети докторът от болницата. Много е доволен от състоянието на Пол и му препоръча да прави кратка разходка всяка сутрин след закуска. Аз ще го придружавам, за да може, ако се преумори, да избързам до вкъщи и да изпратя Джак да го вземе с малката двуколка. Въпреки че не ми се вярва да се наложи. Той вече изглежда и се чувства много по-добре.

Мили Ричард, татко и мамо, не мога да завърша писмото си, без отново да кажа колко ми се иска да не бях ви натъжавала. Толкова съм щастлива тук, а така ми тежи, че ви накарах да страдате. Само за това съжалявам. Моля ви, мислете за мен като за съпруга на Пол и ще разберете, че нямах друг избор — трябваше да бъда до него в тези изпитания. Надявам се скоро да се видим, но всичко е в Божиите ръце. Пол ви изпраща поздрави и ме помоли да ви напомня да храните птиците в Литълфорд. Притеснява се да не гладуват през зимата.

Твоя любяща и много благодарна сестра,

Емили“

Докато Елизабет четеше, леля й остана седнала до нея, а когато приключи, и двете се бяха просълзили — но този път от облекчение и дори щастие. Когато се прегърнаха, тя притисна леля ся в обятията си и възкликна:

— О, мида лельо, колко си преживяла!

Леля й се усмихна и хвана ръката й.

— И при това без да мога да поплача на рамото на любимата см Лизи.

Елизабет добре помнеше колко утеха беше търсила и получавала от леля си навремето. На долния етаж господата се бяха върнали и в дневната беше сервиран чай, когато дамите се присъединиха към тях. С позволението на леля си Елизабет даде на Дарси да прочете писмото на Емили. Тя въобще не се беше съмнявала в правотата му. В разговорите си с мистър Гарднър, Дарси беше достигнал до същото заключение, въпреки че се въздържаше да го сподели.

Когато Елизабет се върна в Пембърли, макар да не се нуждаеше от повече убеждаване, там я чакаше още едно доказателство. Пристигнало беше писмо от Джейн за нея — адресирано до квартирата им в Грасмиър и препратено до Пембърли след едноседмична обиколка из Езерната област. Писано беше в деня след сватбата на Емили и Пол. Независимо от неизменния оптимизъм на семейство Бингли и пълната неспособност на сестра й да каже и една лоша дума за когото и да било, докато не се появи крещящо доказателство за обратното, писмото беше безспорно потвърждение за всичко, казано от Кити, Ричард, Дарси и д-р Дженкинс.

След първоначалното си безпокойство, основано на страха, че почти няма надежда Емили да се радва на дълъг и щастлив брак (а това беше идеалът на Джейн за хубав живот), Джейн беше останала изумена от самоотвержеността на братовчедка им:

„Емили беше толкова красива — със скромна бяла рокля и букет от рози от градината на пасторския дом. Цялата излъчваше състрадание и любов, когато се вричаха във вярност. Никой не можеше да се съмнява в дълбочината на чувствата им един към друг. О, Лизи, ще ми се да беше тук да ги видиш — беше такова прекрасно изживяване, дори за нас, които сме женени от толкова много години — аз се разплаках от умиление.

Отначало, когато получихме писмо от чичо Гарднър с покана за сватбата, двамата с Бингли бяхме много изненадани, тогава обаче пристигна Ричард и ни обясни всичко. Толкова заети бяхме покрай децата и работата на Бингли във фермата, че не бяхме разбрали колко сериозна е болестта на Пол. Разбира се, аз никога не съм се съмнявала, че двамата се обичат, и всеки път, когато ги виждах заедно, се убеждавах все повече в това.

Мила Лизи, зная, че леля Гарднър е много разстроена — първо Робърт замина за Колониите, а сега и Емили отива в Италия. Достатъчно е обаче, както споделих с Бингли, само да видиш щастието, изписано на лицата им, за да узнаеш колко се обичат и да можеш да се радваш за тях. Но всеки път, щом си помисля какво ни каза Ричард за здравето на Пол и за вероятността да не живее много, очите ми се наливат със сълзи. Бингли имаше един познат младеж в Лондон, който замина за Рим, защото беше болен от туберкулоза. Живял няколко години и се споминал, тъй като не могъл да се откаже от пиенето, което ускорило смъртта му. Надявам се здравословният климат в Италия да помогне на Пол и да удължи живота му повече, отколкото се очаква.“

Писмото на Джейн — винаги оптимистично настроена и склонна да вижда само хубавата страна на нещата, успя значително да повдигне духа на Елизабет. Тя също така говори дълго и с Кити, която, заедно със съпруга си, се беше убедила в искреността и още по-важно — в правилността на решението на Емили да се омъжи и да се грижи за мъжа, когото обича. Когато Елизабет попита дали са мислили за вероятната опасност Емили да се зарази, д-р Дженкинс отговори, че не само са мислили, но са попитали и Емили дали се е замисляла, когато са разговаряли с нея. Отговорът й, че стотици лекари и хора, които се грижат за болните независимо дали в болница, или вкъщи — са изложени на същата опасност и че това е риск, който тя с радост ще поеме заради Пол, само беше доказал още веднъж голямата й обич към него.

— Това — каза д-р Дженкинс — е онази безкористна любов, която човек може да се надява да срещне веднъж или най-много два пъти в живота си. Любов, която свещениците проповядват, но почти не вярват, че могат да видят в действителност. Почувствах се привилегирован, че имам възможността да помогна, убеден, че нямам право да задавам повече въпроси.

Кити, която беше станала десетократно по-разумна, откакто се беше омъжила за д-р Дженкинс, разказа на сестра си за разговора, който беше провела с Емили, докато й беше помагала с приготовленията за сватбата.

— Тя беше толкова щастлива, Лизи. И всичко беше толкова прекрасно. Сякаш напред я очакваха години наред щастлив живот с него. Нито веднъж не каза, че съдбата е била несправедлива — аз бих го почувствала така, но не и Емили. Преди да заминат, тя благодари на всички, дори на прислугата, а ние, разбира се, организирахме детския хор да изпее два от любимите й химни. Всички плачеха, а Емили се усмихваше. Бедната леля Гарднър — страхувах се да не припадне — изглеждаше толкова бледа, Ричард обаче беше безупречен. Той даде пример на всички ни и когато тържеството свърши, двамата с полковник Фицуилям ни качиха в две големи карети, след което потеглихме за Давдейл. Беше прекрасен ден. Въпреки сълзите, Емили не спря да се усмихва.

Кити не можеше да скрие вълнението си от преживяното.

След тези разкази всички първоначални възражения на Елизабет вече бяха загубили тежестта си за нея. Оставаше й да направи само още едно нещо и по-късно тази вечер, седнала зад писалището в музикалния салон, докато Уилям и Касандра се упражняваха на пианото, тя писа на братовчедка си:

„Скъпа моя Емили,

Получих писмото ти, след като се върнахме от Езерата, после говорих с Ричард и родителите ти, а също и с Кити и д-р Дженкинс. Ако кажа, че не бях изненадана, дори поразена, от новината за женитбата ти, ще излъжа, а знам, че ти не би искала това. Бях изумена и същевременно разстроена, че съм била далеч и затова не съм имала възможност да споделя с теб тези, убедена съм, трудни дни. И въпреки това мисля, че успях да събера достатъчно информация от няколко източника, преди да бъда в състояние да ти пиша. С мистър Дарси също си говорихме много за теб и Пол и за желанието ти да се омъжиш и грижиш за него, което безспорно е израз на голяма любов. Моля се всеотдайните ти грижи и топлото италианско слънце да му помогнат, колкото е възможно повече. Миличка Емили, не мога да кажа, че бих имала куража да сторя това, което си сторила ти. Държа да те уверя обаче колко много те обичаме и искаме да бъдеш щастлива. Пожелаваме и на двама ви много споделена радост и се молим за подобряването на здравето на Пол. Майка ти ми позволи да прочета последното ти писмо до Ричард, което доказва, че слънцето, свежият въздух и любовта, събрани заедно, са отлично лекарство и за тялото и за душата. Пиши ми, когато можеш. Всички много те обичаме и се молим за вас. Бог да ви благослови и двамата!

Твоя любяща братовчедка,

Лизи“

През лятото и есента пристигаха доста писма от Емили, които разказваха за топлите и щастливи летни дни и за бавното, но сигурно подобряване на здравето на Пол. Те даваха на Елизабет и Дарси, както и на мистър и мисис Гарднър, с които те развълнувано споделяха всяко зрънце нова информация, голямо успокоение. Ричард обаче предупреди Елизабет да не се подвежда по добрите вести от Емили.

— Тази коварна болест често заблуждава така — обясни той, — понякога изглежда, че се оттегля, и за известно време пациентът значително се подобрява, но винаги се завръща, често с удвоена сила.

Виждайки разочарованието, изписало на лицето й, той веднага додаде:

— О, мила братовчедке Лизи, съжалявам. Не трябваше да бъда толкова рязък. Говоря като лекар.

Макар и натъжена, Елизабет беше доволна да чуе истината. Но също така се безпокоеше за леля си.

— Не казвай на майка си това, което току-що каза на мен, Ричард. Тя възлага големи надежди на добрите вести от Емили — помоли тя и той се съгласи.

— Знам, че мама много се радва на новините за подобряващото се здраве на Пол и трябва да призная, че сърце не ми даде да й кажа истината. Пред татко обаче съм намекнал, че не бива да бъдат много оптимистично настроени. Надявам се да мога да пътувам до Италия през ноември и да мога да кажа точно какво е състоянието му.

Докато го слушаше, Елизабет се замисли в какъв чудесен млад мъж се е превърнал. Спомни си буйното момче, което играеше на криеница с кроткия си по-малък брат в Лонгборн и нерядко го изпреварваше, като се скриваше така, че някой не успяваше да го намери. Сега, вече на двадесет и пет години, уважаван член на общината, той беше много достоен и млад мъж — лекар със социално съзнание и желан ерген!

В този ден той беше дошъл рано, за да вземе Касандра, която беше обещала да помогне на сестра му Каролайн за организирането на един благотворителен концерт. Самият той — харизматичен и с живо чувство за хумор, беше много търсен от сестра си, която се беше посветила на агитациите за реформа на съпруга си и често разчиташе на подкрепата на обаятелния си и начетен брат за провежданите събрания.

Тази вечер всички щяха да вечерят заедно със семейство Фицуилям и Каси, сложила новата си шапка и особено очарователна с нея, попита дали на вечерята може да има музика танци. Ричард отговори:

— Ако искаш да танцуваш, Каси, уверявам те, че ще има.

Докато той се качваше в двуколката си, Елизабет му напомни, че разчита на помощта му за Панаира по случай жътвата през октомври, особено сега, когато Емили я нямаше. След като я увери, че за нищо на света няма да го пропусне, Ричард потегли надолу по алеята през парка, а Елизабет и Уилям го изпратиха с поглед.

Обръщайки се към сина си, който беше застанал наблизо — с разбъркани медено руси коси, примижал на ярката слънчева светлина, Елизабет попита дали и той не би искал да дойде на вечерята. Уилям отказа.

— Не, мамо, обещал съм на мистър Кларк едно есе за Езерната школа, което трябва да довърша днес, а и трябва да се поупражнявам с Моцартовата соната, преди мистър Голдман да е дошъл за урока ми утре.

Майка му се пошегува:

— О, милото ми дете, колко усилена работа те чака с всички тези неща, които толкова много обичаш — внимавай да не се преумориш!

Уилям се разсмя и я прегърна, след което изтича нагоре по стълбите, а тя с усмивка видя как подир него се качи една прислужница, носеща поднос с храна, която трябваше да му стигне за по-голямата част от предобеда.

Хубавите отношения с децата й даваха на Елизабет голямо удовлетворение и щастие. Докато беше по-малък, Уилям, чиято чувствителна и кротка природа отначало затрудняваше общуването между него и баща му, беше по-привързан към майка си, през последните няколко години обаче тримата бяха станали много близки. Веселият нрав на Касандра и деликатността на Уилям бяха еднакво ценени и приемани от родителите им, които никога не бяха оставяли децата си да се съмняват в обичта им. Дарси беше израснал, лишен от такава обич, а самата Елизабет се беше зарекла, че стане ли майка, ще я осигури на децата си в пълен размер.

* * *

Седмицата преди Панаира по случай жътвата и бала в Пембърли беше най-напрегнатата в целия живот на Елизабет. Тя не помнеше някога да е имала толкова много работа и да е била толкова необходима. И можеше да бъде изключително горда с безупречната организация на двете събития, осъществена с помощта на Каролайн и Касандра и на особено чевръстите и добре обучени прислужници в Пембърли.

Джени, която беше нейна лична прислужница години наред, наскоро се беше омъжила и се готвеше да заеме мястото на леля си — икономката мисис Ренълдс. През последните две седмици тя беше помагала на Елизабет за всички детайли около вечерята и бала, докато съпругът й — управителят на Дарси, се беше заел с подготовката на всичко, свързано с панаира. Елизабет въобще не беше предполагала, че първият панаир в Пембърли ще предизвика толкова голям интерес в общината. Арендаторите, занаятчиите, работниците във фермите, прилежащи към Пембърли и имението Камдън, та дори и онези от по-далеч — от Ламбтън, Матлок и Бейкуел, всички бяха изявили желание да участват и затова по ливадите имаше десетки постройки и навеси с дървени маси, върху които бяха подредени множество изделия, произведени и изложени с радост. Включен беше всеки, който имаше някакво умение или стока за показване и продаване: дърводелски и кошничарски изделия, играчки, сечива, изобилие от земеделска продукция, мед, сладка, консервирани и сушени плодове и зеленчуци, а също и кошници с плодове, цветя и пресни зеленчуци от градините. Имаше дори няколко картини с пейзажи от Пийк дистрикт и Давдейл, както и пъстроцветни плетени килими и бродирани ленени тъкани.

Веднага щом Каролайн, като позната на всички съпруга на местен политик, откри панаира, започна трескаво пазаруване и цялото множество беше обзето от въодушевление. Всички бяха видимо доволни и дори времето, което през по-голямата част от седмицата се беше задържало доста приятно, в този ден се беше подобрило дотолкова, че сякаш беше върнало лятото по средата на есента. Когато към средата на следобеда Елизабет се почувства малко поуморена и се прибра в къщата, намери Дарси на горния етаж, наблюдаващ сцената навън от един от прозорците в библиотеката, от който се откриваше живописна гледка към ливадите. Тя се присъедини към него, отбелязвайки, че така, от разстояние, суетящото се множество долу изглежда сякаш нарисувано на картина. Докато гледаха сновящите напред-назад фигури в далечината, те, развеселени, започнаха да се опитват да разпознават хората по походката или по облеклото. Каролайн лесно се забелязваше покрай дъщерите си, които притичваха от навес към навес; не беше трудно да се различат и Ричард и Касандра, която беше сложила една от любимите си шапки, обсипана с жълти рози, когато двамата излязоха изпод един навес, носейки две доста тежки кошници с ябълки към една сергия отсреща. Най-неочаквано Касандра се спъна и изпусна своята кошница, а цялото й съдържание се разпиля в тревата. Ричард се впусна да й помогне и загрижено заоглежда глезена и стъпалото й, за да се увери, че не се е наранила. Макар да не чуваха разговора им, Елизабет и Дарси не можеха да не се усмихнат, докато ги наблюдаваха — нямаше как да им убегнат неговата загриженост и нейните усмивки на благодарност. Когато събраха ябълките и продължиха, като този път Каси здраво се държеше за ръката на Ричард, Дарси небрежно попита:

— На колко години е Ричард?

— Малко след Коледа ще навърши двадесет и шест — отвърна Елизабет.

Повече не казаха нищо по този въпрос и след кратка почивка отново слязоха долу, където в светлината на късното следобедно слънце мястото на панаира бавно се опразваше, докато повечето хора товареха колите си и се отправяха към къщи.

По-късно Елизабет беше свидетел как дъщеря й убеди първо приятелките си, а после и братовчед си Ричард да се включат в танцовата забава, която вече беше започнала на ливадата.

— Ето един сърцат мъж — каза Фицуилям на Елизабет.

Мисис Гарднър, седнала до тях, се обади:

— Каси беше много заета цял ден и въпреки това никак не изглежда уморена. Всъщност изглежда по-жизнена и по-весела от всякога в тази хубава нова рокля.

Елизабет докосна ръката на леля си и попита:

— Не мислиш ли, мила лельо, че може да има специална причина да бъде така жизнена и весела?

Доловила познатата дяволитост в гласа на племенницата си, мисис Гарднър й хвърли бърз поглед, но не успя да отговори, тъй като дойде Уилям, който категорично беше отказал да танцува. Също както баща си, който на едно всеизвестно събитие в Меритън беше изненадал сър Уилям Лукас с лаконичната забележка: „Всеки дивак може да танцува“, Уилям приемаше танците за отегчителни и рядко танцуваше, освен ако нямаше някоя особено красива или забавна партньорка.

Когато слънцето се скри зад хълмовете, излезе хладен ветрец и напомни на всички, че всъщност е есен. Много хора дойдоха да благодарят на мистър и мисис Дарси за гостоприемството и за възможността да предложат това, което са произвели. Виждайки, че съпругата му изглежда вече доста уморена, мистър Гарднър предложи да тръгват, но не и преди да са благодарили на Елизабет и Дарси и на всички, които имаха заслуга за успешния ден.

— Трябва да подчертая, че денят беше забележителен, Елизабет. Убеден съм, че догодина ще ви бъдат отправени искания да организирате още един панаир — каза той.

Дарси се съгласи, добавяйки, че сър Томас Камдън е предложил следващата година той да бъде домакин на панаира.

— Чудесна идея! — отбеляза мистър Гарднър, като така изразяваше всъщност всеобщото мнение.

Семейството се прибра в къщата и Елизабет предложи тази вечер да си легнат рано. Очакваха Шарлот и двете й по-малки дъщери да пристигнат на следващата сутрин.

Безспорно нямаше по-добро място от Пембърли за големия бал. Изящната архитектура, красотата на градините, изтънченото обзавеждане — събрани заедно, това бяха идеалните условия за такова събитие. Жалко, че господарят на имението не беше ценител на танците и рядко организираше балове.

Този бал обаче беше съвсем различен, тъй като щеше да се състои в чест на три млади дами, които скоро бяха навършили седемнадесет години. Никакви разходи не бяха спестени, за да бъде подготовката безупречна. Джени Грантъм и голяма група от прислугата на Пембърли се бяха трудили дни наред, за да бъде всичко наред. Менюто беше обмислено до последната подробност, извадени бяха най-хубавите покривки, порцеланови и кристални сервизи, за да красят масите. Във всеки ъгъл на всяка стая имаше вази и кошници с цветя, стотици свещи чакаха да се здрачи, за да бъдат запалени. Не една, а две групи музиканта щяха да се грижат за празничното настроение — камерен състав за музиката преди и по време на вечерята и още един оркестър за танците по-късно.

Рано сутринта, привлечена от носещите се из къщата звуци на пианото, Елизабет надникна в музикалния салон и виждайки златисторусата глава на Уилям, сведена над клавишите, изведнъж се почувства неизмеримо тъжна. Стори й се толкова самотен и раним. Решен беше да усъвършенства един труден пасаж от произведението, което упражняваше, и не спря да го повтаря, докато не го изсвири правилно. Елизабет знаеше за желанието му да бъде концертиращ пианист — споделил го беше с нея още когато беше на дванадесет. Но уместно ли щеше да бъде това за бъдещия господар на Пембърли? Нямаше ли всички да рекат, че е своеволно и егоистично от страна на мъж в неговата позиция да не получи сериозно образование?

Когато спря да свири, Елизабет го аплодира. Уилям се обърна и зарадван, че й е харесало, дойде при нея.

— Уилям, чудесно беше. Мистър Голдман ще бъде доволен — похвали го тя.

— Предполагам обаче, че няма надежда татко да ми позволи да се занимавам с това сериозно — като професия имам пред вид? — попита той предпазливо.

— Ти осмелявал ли си се някога да го попиташ?

Той поклати глава и прокара пръсти през непокорната си коса.

— Страх ме е — не от татко, а от отказа му, предполагам. Просто ми се иска да продължа да се надявам.

— Това ли желаеш наистина?

— Повече от всичко на света, мамо — каза той с такава искреност и убеденост, че Елизабет си обеща да поговори с Дарси след празника.

— Може да предложим да учиш музика сериозно — да речем с по-напреднал учител в продължение на две години, а ако след това се окаже, че вече нямаш желание да продължаваш, все още ще бъдеш достатъчно млад, за да се ориентираш към нещо друго — каза тя.

— Като това да управлявам Пембърли? — отбеляза Уилям с язвителна усмивка.

Той се върна при пианото, а тя попита:

— Ще изсвириш ли новата Моцартова соната за мен и татко по някое време?

Той се усмихна и лицето му грейна от задоволство.

— Разбира се, на драго сърце. Мислиш ли, че това ще помогне да го убедя?

— Може и да помогне. Във всеки случай произведението е прекрасно и не се съмнявам, че изпълнението ти ще му хареса. Баща ти има отличен вкус към музиката.

Той се върна до нея и неочаквано, импулсивно я прегърна — така, както правеше, когато беше малко момче.

— Ти си най-добрата майка на света — каза. — Благодаря ти!

Трогната, Елизабет също го прегърна, а после го помоли да не се бави много.

— Ще имам нужда от помощта ти за момичетата на Шарлот, а те ще бъдат тук всеки момент — каза тя и внимателно затвори вратата след себе си.

Тази вечер Елизабет отдели голямо внимание на облеклото и прическата си, като внимателно избра роклята и бижутата си. Случаят беше много специален. Докато довършваше тоалета си, влезе Касандра и попита дали може да вземе някои от бижутата на майка си за новата см рокля. Косата й беше сресана в модна гръцка прическа, а очите й искряха от голямо вълнение, което явно предвещаваше нещо, но майка й все още не можеше да бъде сигурна какво.

Докато избираха обици и огърлица, Елизабет попита небрежно:

— А има ли някой джентълмен, който да те е помолил да запазиш за него първия си танц тази вечер?

Очаквала беше уклончив отговор, затова остана изненадана, когато дъщеря й се засмя и отговори:

— О, да — Ричард — помоли ме и за първия, и за втория и за още много.

Виждайки изражението на майка си, тя добави:

— Мамо, страхувам се, че се влюбих в него. Не възнамерявах да стане така, но нищо не мога да сторя.

Елизабет вдигна вежди от учудване.

— Наистина ли? И какво те кара да се страхуваш?

— Това, че татко може да не даде съгласието си, което напълно ще разбие сърцето ми.

— И защо да не го даде? — попита Елизабет, недоумявайки.

— Не знам, мамо. Ричард е най-интелигентният, красив и благороден мъж на мили разстояние наоколо. Дали татко би бил против? Ричард също е притеснен.

— Не мисля, че има причина — каза майка й. — А пък и след като баща ти няма избор, изглежда доста несправедливо да не одобрява.

А после, решила да остави разговора за по-късно, добави:

— Във всеки случай това е въпрос, който ще възникне, когато Ричард поиска благословията на баща ти, а все още не сме стигнали до там. Затова, обич моя, предлагам ти да се насладиш на вечерта, но все пак бъди дискретна.

— О, да, ще бъда, мамо, нито аз, нито Ричард бихме искали да направим нещо, което не трябва.

Вечерта, докато наблюдаваха танцуващите, Джейн и Елизабет дадоха воля на въображението си. Имаше няколко особено очарователни двойки — Джонатан танцуваше с Роуз Фицуилям, Беки Колинс често приемаше поканите на младия Антъни Тейт, който сега беше издателят на „Ривю“, а пък Ема Бингли — без съмнение най-красивото момиче на бала, нито за миг не остана без партньор.

Вниманието им обаче беше привлечено от Ричард и Касандра, които накараха Джейн да сподели, че се надява Дарси да е подготвил речта си, защото скоро ще се нуждае от нея. Елизабет никога не беше могла да крие нещо от любимата си сестра и й предаде разговора с дъщеря си.

Джейн, помнейки много нещастни дни и нощи на вълнение, прекарани в задаване на въпроси за намеренията на мъжете, които впоследствие бяха станали техни съпрузи, се усмихна и подчерта, че младото поколение е доста по-открито по отношение на чувствата си.

— Не е трудно да забележиш, че Ричард и Каси са влюбени и макар да се държат съвсем благоприлично, явно нямат желание да прикриват чувствата си. Като си помисля колко изстрадахме ние, искрено се радвам, че децата ни ще бъдат пощадени от такава напълно ненужна скръб. Ние с Бингли често сме съжалявали за дългото време, което изгубихме в неведение за чувствата си един към друг.

Елизабет беше напълно съгласна и не успя да отговори единствено защото съпругът й дойде да я покани за следващия танц. Тя винаги с удоволствие танцуваше с него и въпреки това не можеше да не се пошегува малко, опитвайки се да го въвлече в разговор, докато танцуваха.

— Забеляза ли колко добре изглежда Касандра тази вечер?

— Да, така е, толкова е елегантна — отвърна той и добави: — Но ако съм прав в наблюденията си върху младия доктор Гарднър, може би трябва да започна да подготвям отговор на въпроса, който всички бащи на красиви девойки трябва да обмислят.

— И мислил ли си какъв ще бъде отговорът?

— А ти какъв би искала да бъде, Лизи? — пошегува се той.

Тя беше решена, че първо той ще й даде отговор.

— Ти си този, който ще трябва да дава отговор. Какъв ще бъде?

Дарси се усмихна.

— Ако решаваш да оставиш отговорността на мен, аз няма да имам никакви затруднения. Ричард е може би най-надеждният млад мъж в областта и не мога да се сетя за някой по-подходящ за Касандра. Той е зрял и отговорен, с добра работа, а и тя изглежда много го харесва. Казвала ли ти е, че смята да приеме предложение от негова страна? — попита той.

— Само ми е намеквала, но няма вероятност да му откаже. През последните три дена са неразделни — очевидно им е приятно да бъдат заедно и явно не се притесняват кой го забелязва и кой не — отговори тя.

Дарси се усмихна и също като Джейн изрази мнение за начина, по който младото поколение открито показва чувствата си.

— Ако тя го приема, аз лично не виждам причина да не им дам благословията си, стига да са съгласни да се сгодят и да изчакат, докато тя навърши осемнадесет.

Зарадвана от отговора му, Елизабет нямаше търпение да сподели тази радост със сестра си и щеше незабавно да го направи, ако внезапно откъм мястото, където младите танцуваха, не се бяха разнесли бурни аплодисменти. За първи път Уилям беше поканил момиче на танц — най-малката дъщеря на Шарлот, Амелия-Джейн, която по всеобщо мнение беше най-красивата от трите сестри Колинс. Неговото светло обаяние, в ярък контраст с нейната тъмна красота, прекрасно допълваше грациозната и фигура, когато двамата се присъединиха към редиците на танцуващите. Елизабет преливаше от щастие. Колкото и да обичаше дъщеря си и да се гордееше с постиженията й, синът й — сега почти на седемнадесет години — беше голямата й слабост. Тъй като никога не беше имала брат, раждането на Уилям беше внесла нова радост в живота й. С благородното си и любящо сърце той беше направил щастието й наистина пълно.

Когато Дарси се отдели от нея, за да се присъедини към Бингли и Фицуилям, тя намери Джейн до стълбището и веднага й довери тайната си. След двадесет години семеен живот сестрите не бяха загубили нищо от ведрия си начин на общуване и продължаваха да споделят тайните си със заговорнически шепот. Джейн, която беше наблюдавала младата двойка, подчерта, че не се съмнява, че Ричард има намерение да й направи предложение тази вечер.

— Лизи, те не се разделиха нито за миг (като изключим танците с някой братовчед или сестра) и макар да бяха много дискретни, мога да се закълна, че ги видях да се оттеглят насаме по време на полката.

В този момент музикантите засвириха валс и с изключение на няколко смелчаци, всички отстъпиха място на младите, чиито леки вихрени стъпки бяха наблюдавани от мнозина със завист и възхищение. Джонатан, поканил младата Амелия-Джейн, се присъедини към Ричард и Касандра и още няколко танцуващи двойки — танцът, който беше завладял Европа и сега господстваше във всички бални зали в Лондон, вече беше навлязъл и в Дарбишър. Когато накрая и последната двойка се оттегли и изморените музиканти оставиха инструментите си, вече беше станало късно.

Качвайки се на горния етаж, Елизабет потърси Касандра, но не успя да я открие. Очакваше да й съобщи някои новини, но тя беше изчезнала. Едва когато и последната карета си беше заминала и уморените гости се бяха прибрали по стаите си, на вратата й се чу леко почукване. Придърпвайки майка си навън в студения коридор, Касандра й прошепна, че Ричард ще дойде рано на следващата сутрин.

— Ще поиска ръката ми от татко — продължи тя, — но държи първо да каже на родителите си.

Елизабет прегърна дъщеря си и я увери, че няма защо да се притеснява, че баща й може да откаже да даде съгласието си.

— Мамо, мислиш ли, че ще бъдем толкова щастливи, колкото сте вие? — попита Каси с въздишка.

Майка й имаше само един отговор на този въпрос и го даде с цялата увереност, на която беше способна:

— Ако сте убедени в чувствата си така, както бяхме ние, когато се оженихме, не се съмнявам, че ще бъдете щастливи. Убедени ли сте? — попита тя.

Гласът на Касандра прозвуча категорично:

— О, да, мамо, аз винаги съм го боготворяла. Той казва, че ме обича от години, но се е въздържал да го сподели, преди да се утвърди в професията си. Тази вечер ни предостави прекрасна възможност.

Елизабет се усмихна с леко неодобрение, припомнила си колко време беше нужно на Дарси да намери подходящите думи и подходящия момент, за да направи предложението си. Ричард очевидно не беше срещнал такива затруднения.

Следващият ден беше също толкова хубав, колкото и предишният, макар и малко по-хладен. Следите от снощния бал бяха заличени от малка армия прислужници, а най-ранобудните сред присъстващите вече бяха излезли на сутрешна езда, за да се насладят на свежия утринен въздух в парка. Предупредила Дарси да очаква Ричард, Елизабет беше решила да поостане по-дълго от обикновено в леглото си, но преди още да се е разсънила напълно, влетя Каси и припряно настоя майка й да стане и да се облече за закуска. Елизабет я отпрати, но след половин час тя се върна отново, като заяви, че Ричард вече е пристигнал и е в сутрешния салон заедно с баща й.

— Татко тъкмо се връщаше от сутрешната си езда с мистър Бингли, когато Ричард пристигна — поясни тя, — така че трябва да слезеш.

Елизабет си спомни онзи ден преди двадесет години, когато Бингли, нетърпелив да направи предложение на Джейн, беше дошъл от Недърфийлд, докато почти всички в Лонгборн още спяха. Тогава се беше наложило да седи сам в салона, и горкият мистър Бенет беше изпаднал и много конфузно положение, докато дъщерите му на горния етаж се щураха насам-натам, бързайки да се облекат подобаващо за скъпия си, макар и подранил гост. Елизабет обаче се постара да успокои дъщеря си:

— Каси, миличка, баща ти е този, с когото Ричард с дошъл да се срещне. След това ще повикат и теб и трябва да бъдеш готова. Ще сляза да чуя хубавата вест преди закуска.

Каси не изглеждаше особено убедена, но по-късно Елизабет се оказа права, когато баща й я повика, за да им даде благословията си, след което от горния стаж слязоха и Елизабет и Уилям, за да пожелаят на щастливата двойка да бъде още по-щастлива.

На закуска, когато към тях се присъединиха семейство Бингли и семейството на Шарлот, всички единодушно решиха, че денят е твърде хубав, за да стоят затворени вътре. Годежът и приятното време бяха достатъчно основание за пикник и скоро бяха направени всички приготовления, а Ричард и Касандра решиха да отидат до Ламбтън, за да съобщят на семейство Гарднър добрата новина, след което заедно да се върнат за пикника в парка.

Когато следобед семейството се събра (а беше един от онези вълшебни есенни дни, когато златистата светлина се процежда през листата и създава приказна атмосфера), се възцари пълно щастие.

За Елизабет и Дарси годежът на дъщеря им и Ричард — синът на семейство Гарднър, които бяха най-скъпите и най-доверените им приятели, беше съюз, благословен от Бога. Елизабет не вярваше да има нещо, което може да развали този съвършен ден.

Приготвени бяха закуски, подходящи за случая и донесени на мястото за пикника и кошници. Елизабет беше избрала най-красивото място в парка — под сянката на стари дъбове и брястове, с изглед към потока, където бяха организирани много пикници, нито един от които обаче не е бил толкова специален, нито пък в толкова скъпа компания. Следобедът отминаваше лениво като след жътва, съвсем различен от напрегнатите летни дни. Много от гостите споделиха, че не могат да хапнат нито залък повече, други се унесоха в дрямка, а новосгодената двойка се отдалечи на тиха разходка из гората. Елизабет и Дарси се бяха отпуснали толкова удобно, че никак не им се ставаше още, Джонатан и Уилям обаче скоро се надигнаха и казаха, че тръгват към къщата, като смятат да вървят покрай потока, при което Едуард, синът на Каролайн, се присъедини към тих.

След известно време стана и Джейн, заедно с нея и Бингли, а след тях се размърдаха и останалите. Внезапен порив на вятъра грабна шала на Елизабет и я накара да потрепери, а наоколо й се посиниха ръждиви и кафяви дъбови листа. Помагайки й да се изправи, Дарси отбеляза:

— Това беше първият истински студен полъх за целия ден.

Загръщайки се, Каролайн се съгласи:

— Сякаш дойде краят на прекрасните ни есенни дни.

Тази забележка тя щеше да си припомня отново и отново много пъти по-късно. При следващия студен повей, при който към земята прошумоляха още листа, всички бяха готови да се прибират.

Когато наближиха къщата, вървящи на групи (за разлика от мисис Гарднър и Джейн, които се придвижваха с файтон), видяха Джонатан, застанал на алеята заедно с едно младо момче, не много по-голямо от Уилям. Нито Елизабет, нито Дарси можаха да го разпознаят. Малката Изабела Фицуилям обаче се досети:

— Това е онзи отвратителен Линди, мамо, баща му има ферма в Бейкуел, развъждат коне. Дай им само да се перчат.

— Какво ли може да иска… — учуди се Елизабет.

Изабела се обади отново:

— Яздят надолу по реката. Виждала съм ги там заедно. Сигурно е дошъл да се покаже с някой кон. Том, по-големият, е същински дивак — винаги обяздва конете покрай пътя и прескача през плетовете.

Все още недоумяваща, Елизабет се огледа за Уилям и се провикна към Джонатан:

— Джонатан, с теб ли е Уилям?

Преди той да успее да отговори обаче, младият Линди излезе напред и поясни вместо него:

— Уилям и Едуард препуснаха нагоре по гората, заедно с брат ми Том.

— Какво? — Елизабет не можеше да повярва.

— Какви коне яздят? — намеси се Дарси, а момчето отвърна наперено:

— Ми, наши, разбира се. Извели сме ги да се поразтичат. Те искаха да пояздят.

Чувайки думите му, Елизабет се хвърли към съпруга си.

— Уилям не язди непознати коне — не се чувства сигурно с тях и те стават нервни и плашливи — проплака тя.

В това време бяха дошли Ричард и Касандра и се бяха присъединили към Джонатан, който изглеждаше страшно притеснен. Дарси вече беше изпратил да оседлаят и доведат два коня. Решил беше да тръгне след тях заедно с един от хората си. Каролайн и Фицуилям, които се бяха позабавили край езерото, пристигнаха тъкмо когато Дарси се провикваше към един от конярите си:

— По-добре да вземем един кон в повече.

Каролайн беше объркана и разтревожена, не беше чула къде е отишъл Едуард и с кого. Обърна се първо към Елизабет и после към Джейн за обяснение, но не го получи. Джонатан призна, че не е бил съгласен Уилям и Едуард да яздят конете на Том, но не е могъл да ги разколебае при толкова много настояване от страна на братята Линди.

— Докато се обърна, те се метнаха на седлата и изчезнаха — каза той, обезпокоен, че още не са си дошли, независимо от непрестанните уверения на Линди, че нищо няма да им се случи, защото „Том е най-добрият ездач в графството“.

Бингли, сам отличен ездач, беше по-малко притеснен.

— Предполагам, че ще се върнат съвсем скоро — каза той, но всички присъстващи жени бяха разтревожени, особено Елизабет, която трепереше като лист.

Касандра изтича до горния етаж, за да донесе на майка си топъл шал, а Ричард последва Дарси до конюшните с молба и той да тръгне с тях.

— Може да има нужда от лекар — каза той и Дарси, явно признателен, се съгласи.

След няколко минути те вече бяха оседлали конете и бяха потеглили, заедно с все по-усилващия се вятър, а на близките им не оставаше нищо друго, освен да се приберат в къщата и да чакат, изпълнени с тревога. Слънцето вече залязваше и слагаше край на един ден, който само за час се беше преобърнал напълно — доскоро преливащ от щастие и оптимизъм, сега завършващ със злокобна неизвестност.