Ребека Ан Колинс
Хрониките на Пембърли (13)

Глава десета
Истински благословени от съдбата

Известно време преди Коледа безукорното домакинство на мистър и мисис Бингли в Недърфийлд беше преподредено, опаковано и пренесено в Ашфорд Парк в графство Лестършър. Джейн и Джонатан се преместиха временно в Лонгборн, където мисис Бенет можа да сбъдне едно свое съкровено желание — да покани всички съседи, приятели и познати на следобеден чай, за да видят красивата й дъщеря мисис Бингли, и внука й. Нямаше по-горда и по-щедра на хвалби баба от нея „Наследникът на богатството на Бингли“, което се беше разраснало значително във времената, когато търговията процъфтяваше — ето как го виждаше тя.

Присъствието на Джейн и нейния син значително разведри живота на баща й. Откакто двете му любими дъщери се бяха омъжили и напуснали бащиния си дом, мистър Бенет чувстваше голяма празнота. Знанието, че и Джейн, и Елизабет са щастливи, с положителност беше голяма утеха за него, но въпреки това те ужасно много му липсваха. Раждането на Джонатан и връщането, макар и за кратко, на Джейн в Лонгборн му донесоха изключителна радост и той беше решен да й се наслади.

Всички виждаха колко щастлива и удовлетворена с Джейн и баща й беше склонен да признае, ако не пред друг, то поне пред себе си, че Божията воля или съдбата, или пък и двете заедно, са се намесили, за да благословят живота й, независимо от неблагоприятните условия в дома и семейството й. Глупостта на майка й, безразсъдството на най-малката й сестра и неговото собствено безхаберие бяха достатъчни да провалят всеки шанс за щастие както за Джейн, така и за Елизабет. Това беше полезен урок за всички тях — урок, научен късно, но запомнен добре. Трябва да се каже обаче, че спечелването на двама безупречни млади мъже за зетьове, заедно с годежа на Кити, който беше на път да доведе още едно прекрасно попълнение в семейството, при това с минимални усилия от негова страна, безспорно му даваха основание за известно задоволство.

Очарователната разсъдливост на Джейн, която я караше да отхвърли като неоснователни самообвиненията му за неангажираност и неадекватност, още повече засилваше това усещане за удовлетвореност.

— Мили татко, ти нямаш никаква вина към мен. Едва ли нещо, което си сторил или което си оставил несторено, е щяло да промени живота ми сериозно. Мистър Бингли ми го е казвал и аз напълно му вярвам. Ако е имало време, когато се е съмнявал в мен, то е защото не е бил наясно със силата на собствените ми чувства, а за това мога да виня единствено себе си. Веднага щом получил уверение в тях обаче, благодарение на навременната намеса на Лизи и мистър Дарси, той решил да се върне в Недърфийлд и да ме попита сам и останалото го знаеш — казала беше тя, настоявайки от цялото си сърце, че баща й не бива да обвинява себе си за никаква част от и без това краткотрайното й нещастие.

Когато всичко в Ашфорд Хаус беше вече на мястото си и Недърфийлд беше заключен, мистър Бингли дойде да отведе жена си и сина си у дома. Разделиха се със сълзи, съвети и благопожелания и с обещание да се съберат отново на Коледа. Джейн имаше такова доверие във вкуса и преценката на сестра си и зет си, че не беше настоявала да види имота в Ашфорд, преди да бъде купен. Придружила беше обаче мистър Бингли, управителя, главния прислужник и иконома при пътуването до там, преди да бъде предприето преместването.

Тя толкова беше харесала къщата, обзавеждането и оформлението, градината и заобикалящия я парк, дори гората, пътеките и потоците — всички точно такива, каквито си ги беше представяла, че беше определила избора като съвършен. Чувайки това, Елизабет беше заявила, че й се иска на света да има още двадесет души като Джейн и всички да бъдат толкова скромни и сговорчиви.

След като поздрави съпруга си за избора на имота и за това, че е убедил Бингли да продаде всичките си акции от нечистата текстилна индустрия, за да купи Ашфорд Хаус, Елизабет отбеляза, че сега мистър Дарси трябва да се чувства много доволен от успеха си.

— Така е, разбира се — отвърна той, — особено предвид рецесията, която обзема текстилната индустрия в момента. Беше мъдро решение. Наистина съм щастлив, че можах да убедя Бингли да направи нещо, което се оказа и правилно, и икономически изгодно.

— И да ощастливиш както неговата жена, така и своята — безспорно двойно успешно начинание, не мислиш ли?

Дарси хвърли бърз поглед към Елизабет, подозирайки, че отново се шегува, но всъщност не беше така. От своя страна Елизабет продължаваше да се удивлява докъде може да стигне той в помощта към близките си. Неведнъж се беше оказвала свидетел на това. Той беше приел едва ли не за свой дълг да се грижи за приятелите и роднините, към чието добруване имаше отношение. Тя вече знаеше, че това благородство е достигнало и до собственото й семейство, дори и до най-непочтените и недостойните му членове, за което хранеше най-нежни чувства към него.

Лидия и Уикъм, сега очакващи второто си дете, в последно време бяха показали повече благодарност за усилията на Дарси по отношение на тях, а Елизабет и Джейн, научили от мисис Гарднър до каква степен се беше ангажирал, не можеха да не оценят забележителното му великодушие. Забелязала насмешливия му поглед, тя стана и отиде до него.

— Бях абсолютно искрена, мили — каза тя. — Да знаеш само колко съм щастлива, че Джейн и Бингли се местят в Ашфорд Парк! Ако трябва да съм честна, сигурна съм че ако ти не беше настоял, щяха да си останат в Недърфийлд и следващата година. Джейн е толкова благодушна, че не би натяквала на мистър Бингли за това…

Дарси я прекъсна по средата на изречението:

— Не мога да си представя Джейн да натяква нещо на когото и да било, мила, а що се отнася до благородния й съпруг, той говори за купуване на имот още откакто почина баща му, но с удоволствие се възползваше от безгрижието на живеенето под наем през цялото това време. Трябва да призная, че много скоро след годежа им с Джейн той ме помоли да се оглеждам за подходящо място и това е всичко, което съм направил. Беше просто въпрос на късмет, че Ашфорд Парк беше в наличност.

Елизабет се засмя и шеговито отбеляза, че е твърде скромен по отношение на своя дял в начинанието, и продължи, уверявайки го, че от сестра си знае, че Бингли е изключително благодарен за помощта и съвета му.

Колкото до Джейн, тя не можеше да си представи друго място с по-добро местоположение или с по-добро обзавеждане и отдаваше цялата заслуга на Дарси и Елизабет.

— Така че, мили — допълни Елизабет, — както виждаш, надарени сме с изключителен вкус и чудесна преценка.

Дарси се усмихна и каза, че има нещо, което винаги е обичал да прави — да дава добри съвети и да вижда как биват приети с охота.

— А към мен имаш ли някакъв специален съвет? — попита Елизабет с намерението да го отклони от сериозните теми.

— Всъщност имам, миличка — отвърна той, хващайки я за ръка. — Бих те посъветвал да ме придружиш до горния етаж, за да огледаме едни стаи.

Елизабет вече беше говорила с мисис Ренълдс да се погрижи за стая за бебето. Предложила беше да бъде близо до техните стаи и мисис Ренълдс беше проявила разбиране, макар и с известно учудване. Предишната господарка на Пембърли винаги беше предпочитала сънят й да не бъде обезпокояван от децата й. Това беше начинът, по който аристокрацията отглеждаше децата си.

— Ако ми кажете какво желаете, мисис Дарси, до пролетта ще съм го подготвила — беше казала тя, услужливо предлагайки приготовленията да започнат по-отрано.

Елизабет беше поискала, преди да даде каквито и да било нареждания, първо да се посъветва със съпруга си и сега остана учудена, че той вече знаеше за желанието й. Думите му изпревариха въпроса й:

— Мисис Ренълдс е споделила с Джорджиана, че сте говорили за нова детска стая. Преди сестра ми да се премести в другото крило на къщата, нейните стаи бяха срещу стаята на майка ни. Джорджиана е предположила, че може би ще се радваш, ако бъдат пригодени за бебето. Много са светли и просторни и имат чудесен изглед.

Макар да дойде неочаквано, предложението достави на Елизабет истинска радост. Това, че Джорджиана можеше да бъде щедра, колкото брат си, не беше изненадващо, но това, че мисис Ренълдс беше решила да поеме инициативата, а Дарси се беше заел да развие идеята, я накара да се почувства още по-щастлива, че е част от задушевната атмосфера на Пембърли, където всеки милееше за останалите. Това беше една постоянна загриженост, която тя беше започнала да приема като отличителна черта на хората тук, дължаща се според нея до голяма степен на природата и подхода на самия господар. Именно тази атмосфера, а не възможността да притежава изящни бижута, великолепни карети и армия от слуги — голямата радост на майка й, когато се сгодиха с Дарси — беше най-ценното за Елизабет. Стаите се оказаха точно такива, каквито Дарси ги беше описал. Много светли и просторни и с омайна гледка към розовата градина, която щеше да бъде възхитителна през пролетта, те имаха лесен достъп откъм главните апартаменти, а освен това бяха пригодени и за бавачка. Виждайки, че ги е харесала, Дарси настоя Елизабет да даде по-нататъшни нареждания, за да може работата да започне.

— Както съм казвал и преди, миличка, това е твой дом и ми се ще да се чувстваш свободна да изискваш всичко, което пожелаеш.

— Наистина ли ми имаш толкова голямо доверие? — попита тя.

— Лизи, убеден съм, че едва ли ще наредиш да отсекат гората, да обърнат течението на потока или да превърнат галерията в зала за боулинг, така че настоявам да кажеш на мисис Ренълдс какво искаш да бъде направено. Тя ще има грижата майсторите да свършат останалото.

Елизабет беше изключително щастлива. В живота й имаше толкова много радост, че на моменти й се струваше, че не я заслужава. Това обаче не й пречеше да са наслаждава на всеки един миг. След като свикна да бъде съпруга на Дарси и се научи да получава и да дава зрялата любов, която беше в основата на брака им, самата тя стана по-зряла и също като Джейн започна по-охотно да се наслаждава на щастието. Силата и емоционалната стабилност, които й даваше Дарси, без да се стига до отегчението, което често съпътства тези качества, сърдечното й приятелство с Джорджиана и вниманието и грижите, с които я обграждаха мисис Ренълдс и хората й, допринасяха за едно несравнимо удовлетворяващо и блажено състояние.

В писмото до приятелката си Шарлот, която току-що беше родила още една дъщеря — Ребека Ан, тя писа:

„Наистина съм щастлива, мила Шарлот. Радостта, че скъпата ми сестра Джейн ще бъде на по-малко от два часа път от Пембърли, заедно с обещанието чичо и леля Гарднър да се преместят в Ламбтън напролет — само на пет мили разстояние и малко преди датата, когато очаквам бебето си, е като че ли твърде много за едно честито сърце. Иска ми се да дойда да те видя, мила Шарлот, но се опасявам, че и аз както теб, когато Джейн роди Джонатан, съм напълно неспособна да пропътувам повече от пет мили. Вероятно ще отидем до Ашфорд Парк преди Коледа, но само за ден-два, тъй като бях предупредена, че не е добре да се претоварвам. Надявам се и се моля, мила ми приятелко, и ти, и малките ти момиченца да сте в добро здраве и вярвам, че скоро ще се видим тук. Джейн ми каза, че си се съгласила да й гостуваш през май и ако е дал Господ, ще те очакваме и в Пембърли.

Бог да те благослови!

Елайза“

Сполуката, съпътстваща Елизабет, споходи и други членове на семейството през тази година. На Коледа, която отпразнуваха в Ашфорд Парк с привичния за мистър Бингли размах, д-р Грантли и Джорджиана обявиха годежа си. Красивият пръстен на ръката й предизвика възхищение заради изработката и завист заради стойността си у всички присъстващи млади дами. За Елизабет и Дарси обаче той беше знак за сигурно приближаващото щастие на Джорджиана и д-р Грантли, а това имаше най-голямо значение. Нейната нежност съвършено хармонираше с неговата сила, а явната му гордост от увереността, че е спечелил любовта й, чудесно прилягаше на младежката й страст към него.

Джейн, която ги виждаше заедно за първи път от годежа им насам, определи съюза им като „истински благословен от небесата“.

— И у двамата има толкова неподправена доброта, Лизи, толкова са открити и искрени, че няма какво повече да се каже — заяви тя, и по изключение Елизабет безрезервно се съгласи. Дори Джейн не можеше да преувеличи добродетелите им.

Два дена по-късно писмата от Лонгборн потвърдиха, че Марая Лукас ще се омъжва за д-р Фолкнър по Великден, Кити пък щеше да й бъде шаферка. Д-р Фолкнър имаше процъфтяваща практика в Меритън, но нямаше собствена къща в близост и затова поне засега семейството щеше да живее в Лукас Лодж. Кити и мистър Дженкинс щяха да се женят през юли и възнамеряваха да пътуват до Бристол, за да посетят семейния му дом, преди да се завърнат в пасторската къща в Пембърли. Кити искаше да изчака раждането на детето на Елизабет, за да може сестра й да присъства на сватбата. Междувременно майсторите работеха по ремонта на пасторския дом, както Дарси беше обещал, и по оформлението и обзавеждането на новите детски стаи в Пембърли.

Независимо от незавидното положение на държавата, семействата в Пембърли и съседните имения бяха пощадени от най-лошите последствия от рецесията, благодарение най-вече на отговорното управление на собствениците им и усиления труд на арендаторите им. Специални усилия бяха положени, за да се помогне на бедните и безимотните. Никой не гладуваше в околностите на Пембърли или Ашфорд Парк тази Коледа, никой несретник не беше оставен без дом в студа заради алчността на земевладелците. Нямаше ги щетите от ширещата се бедност и страданието, което беше засегнало обширни територии от патриархална Англия през годината.

Църквите и енорийските съвети в Ламбтън, Пембърли и Камдън дружно бяха изиграли своята роля, издирвайки хора в беда и помагайки на семействата да оцелеят. Дарси и Елизабет, заедно с д-р Грантли и Джорджиана използваха деня след Коледа да раздадат много храна и дрехи на семействата в имението Пембърли. Детският хор пя по-сърцато и сладкогласно от всякога на тържеството по случай Бъдни вечер, където имаше такова изобилие от храна, че много от семействата отнесоха по домовете си толкова, колкото бяха изяли. В Пембърли празненствата бяха спокойни и скромни, ведри и весели, благодарение преди всичко на топлото приятелско отношение и християнските добродетели.

През новата година семейство Гарднър се пренесоха в Ламбтън по-рано, отколкото се очакваше. Зимата беше донесла лишения в домовете на всички земевладелци (с изключение единствено на онези, които обитаваха палати и кули от слонова кост) и гняв в общините. Мистър и мисис Гарднър чувстваха, че спокойният им, но безспорно скромен живот, е все по-застрашен посред цялата заобикаляща ги бедност. Тълпите от бездомници, скитащи из улиците, бяха направили живота по-несигурен и ги бяха подтикнали да се преместят възможно най-скоро.

Веднъж нанесли се в господарската къща в Оукли, където ги очакваха много нови социални отговорности, те, и особено мисис Гарднър и дъщерите й, станаха редовни гости на Пембърли. Каролайн, вече на четиринадесет истинска очарователна и интелигентна млада дама, беше запленена от Елизабет и захласнато я следваше из Пембърли, докато Емили, която беше само на девет, беше голяма ценителка на четенето и писането и можеше да бъде убедена да напусне библиотеката само когато дойдеше време за хранене. Двете семейства, отдавна сплотени от взаимно уважение и привързаност, станаха още по-близки. Елизабет и Джейн търсеха леля си за компания и за съвет като обичана по-голяма сестра. Дарси, Бингли и мистър Гарднър се радваха не само на процъфтяващо партньорство — съвпадението на интереси беше прераснало в приятелство, почиващо на здрави основи от споделена преданост и уважение.

По Великден Джейн отпътува за сватбата на Марая Лукас и се върна с едничката лоша новина, която бяха чували от повече от година насам. Лейди Лукас гаснеше бавно поради дълго и необратимо боледуване и сватбата на Марая всъщност се беше състояла по-скоро заради майка й. Сега една болногледачка живееше постоянно в Лукас Лодж, а Марая и съпругът й, докторът, щяха да останат там, докато майка й има нужда от техните грижи. Както пишеше Кити:

„Едва ли ще изкара лятото, Лизи. Марая и болногледачката Уилямс са постоянно до нея. Д-р Фолкнър е много мил и се грижи за лейди Лукас непрестанно, за да облекчава болката й. Наистина, Лизи, той е толкова добър лекар, не можем да си представим какво бихме правили без него.“

Джейн потвърди новината, която съобщаваше Кити. Каза също, че Шарлот обещала да дойде в Ашфорд Парк и Пембърли, но мистър Колинс не можел да бъде далеч от Нейно благородие в Розингс и щял да си тръгне за Кент след не повече от седмица у семейство Бингли — без съмнение за да докладва на покровителката си къде и как са се установили. Шарлот обаче щяла да остане и да доведе в Пембърли и двете си момиченца. Тази добра новина беше почти напълно достатъчна да помогне на Елизабет да превъзмогне тъгата от писмото на Кити, но не желаейки да пренебрегне чувствата на сестра си, тя не каза нищо друго, освен че с нетърпение очаква да се срещне с Шарлот и двете й дъщери, като подкани Джейн да си припомни собственото им детство, когато Шарлот, Джейн и Лизи бяха трите най-щастливи момичета в Меритън.

По-късно Елизабет писа на Шарлот с покана да остане в Пембърли за толкова време, за колкото й е възможно да се откъсне от Хънсфорд и Розингс Парк. И докато запечатваше писмото, се усмихна. Каква радост беше да очаква пролетта, приятелката си Шарлот, бебето си и да не очаква мистър Колинс! „Мили Боже — помисли си тя, — та това ще бъде почти рай“.

* * *

Посред първата лятна буря, в един съботен следобед на 1817 г., когато д-р Стивънс беше заминал за Дарби, за да бъде съдия в една среща по крикет, и само леля Гарднър и мисис Ренълдс бяха там, за да помогнат при появата й на бял свят, се роди дъщеричката на Елизабет.

Дарси, който се наложи да бъде извикан от среща с мистър Гарднър в Ламбтън, за първи път беше напълно неспособен да направи нещо повече от това да крачи напред-назад и да изисква новини за жена си на всеки пет минути. За щастие д-р Грантли, който беше на гости при Джорджиана, и мистър Гарднър бяха до него. Те напразно го убеждаваха да бъде търпелив и едва го спряха да не пришпори коня си в дъжда, за да доведе странстващия доктор.

Дарси му беше направо бесен:

— Как може да отиде в Дарби за среща по крикет в такъв ден? — питаше той. — И какъв крикет могат да играят в това време?

Безсмислено беше да се изтъква, че никой не беше очаквал Елизабет да роди поне до края на май и че сутринта е била прекрасна за крикет.

Мисис Гарднър, която беше родила четири деца, мисис Ренълдс, която също имаше подобен опит, и младата Джени се справиха наистина много добре. Малката Касандра Джейн се роди в късния следобед и единодушно беше обявена от всички за най-прекрасното бебе, което някога бяха виждали. Д-р Стивънс пристигна тъкмо когато мисис Гарднър я показваше на щастливите й родители — останал без дъх и извиняващ се, и твърде закъснял, за да може да направи повече от това да потвърди, че дамите безспорно са се справили чудесно и че майката и дъщеричката са в прекрасно здраве.

Дарси, който беше заплашвал да накаже доктора жестоко, задето е пренебрегнал задълженията си, толкова се радваше за жена си и дъщеря си, че целият сияеше и благодари на д-р Стивънс като че е присъствал през цялото време. Тъй като беше щастлив господар на имение, в което нямаше ограничения при унаследяването, Дарси не се притесняваше от въпроса за мъжки наследник. И понеже беше сигурен, че след няколко години може да имат и син, който да продължи фамилните традиции в Пембърли, това, както сам каза, не беше въпрос от голяма важност.

Безпроблемното раждане на едно прекрасно момиченце беше достатъчно основание да бъде щастлив, а грижите му се изчерпваха с нейното здраве и спокойствието на жена му. Елизабет, която тайно се беше надявала на син, нямаше време за разочарования. Цялото й време беше ангажирано с потребностите на жизнената й дъщеричка, чиято прилика с красивия й баща и очарователната й майка беше видима за всеки, дошъл да я види.

В Пембърли от дълго време не се беше раждало дете и всички арендатори и съседи искаха да я зърнат. Всички знаеха, че по стара традиция трябва да намерят в Касандра фамилна прилика, която никой друг посетител не е забелязал. Един виждаше благородното чело на баща й, друг — красивите тъмни очи и свежия тен на майка й. Мисис Ренълдс дори реши, че има прилика с очите на покойната майка на Дарси.

Елизабет, която беше предупредена от съпруга си, че трябва да бъде подготвена за цялото това внимание, го прие напълно спокойно. Беше достатъчно разумна, за да знае, че Касандра Джейн принадлежи на родителите си точно толкова, колкото и на Пембърли. За щастливите й кръстници Джейн и Чарлс Бингли, Касандра Джейн щеше да бъде „прекрасна малка приятелка за Джонатан“. За майка си и баща си тя беше центърът на Вселената.