Мариса Мейър
Синдер (8)

Глава осма

Лежеше върху горяща клада, а под нея палещи въглени. Дим. Пламъци. По кожата й шупнеха мехури. Ръката и кракът й ги нямаше, стояха само чуканите, където хирурзите бяха прикачили протезите. Мъртви жици висяха от тях. Опита се да изпълзи, но безрезултатно, като обърната нагоре костенурка. Протегна здравата си ръка, като се мъчеше да изтегли тялото си от огъня, но изгарящото я ложе се опъна до хоризонта.

И преди този сън й се беше явявал, стотици пъти. Но сега беше различно.

Не беше сама както обикновено, беше обкръжена. Стенещи, сред въглените, се гърчеха и други осакатени жертви, молещи за малко вода. Всички бяха без ръце или крака. От някои бяха останали само трупа и главата, и устата, молеща, зовяща. Синдер се отдръпна от тях, забелязала по кожата им синкавите петна. По вратовете, по бедрата им, по съсухрените им китки.

Видя и Пеони. Тя пищеше. Упрекваше Синдер. Тя й беше причинила това. Тя беше донесла болестта в дома им. Тя беше виновна за всичко.

Синдер отвори уста да измоли за прошка, но зърнала единствената си ръка, замлъкна. Сини петна покриваха кожата й.

Под огъня заболялата й кожа се топеше, за да оголи под месото метала и жиците.

Отново срещна погледа на Пеони. Сестра й отвори уста, но гласът й излезе дълбок, непривичен.

— Моля подгответе детектора.

Думите като пчели зажужаха в ушите на Синдер. Тялото й се разтърси, но не можеше да помръдне. Крайниците много й тежаха. В ноздрите й се таеше мирис на дим, но горещината на пламъците угасваше и само гърбът й сега гореше възпален. Пеони изчезна. Горящата преизподня се стопи в земята.

В долния ъгъл на полезрението й се появи текст в зелено. Отвъд мрака Синдер дочу познатото трополене на колелата на андроидите. Ико?

„ДИАГНОСТИЧНИЯТ ТЕСТ Е ЗАВЪРШЕН.

ВСИЧКИ СИСТЕМИ СА СТАБИЛИЗИРАНИ. РЕСТАРТИРАНЕ СЛЕД 3… 2… 1…“

Нещо издрънча над главата й. Бученето на електричество. Синдер усети конвулсия в пръстите си, на повече от това тялото й не беше способно.

Мракът взе да се стопля — фина пурпурна светлина над клепачите й.

Насили се да отвори очи и запримигва под острата флуоресцентна светлина.

— А! Жулиета се събуди!

Тя затвори отново очи, за да могат да свикнат. Опита се да вдигне ръка, за да ги покрие с нея, но нещо я държеше стегната.

По нервите й хукна паника. Пак отвори очи и извърна глава, в опит да види кой беше проговорил.

Цялата стена беше заета от огледало. Оттам с диви очи я гледаше собственото й лице. Опашката й беше чорлава — без блясък, заплетена, мръсна. Кожата й беше доста бледа, почти прозрачна, като че силният ток беше изстискал от нея не само енергията й.

Бяха свалили ръкавиците и обувките и бяха навили нагоре крачолите й. Не към момиче гледаше тя в огледалото. Гледаше към машина.

— Как се чувствате, госпожице, ъ… госпожице Лин? — изрече невидим глас с непознат за нея акцент. Европейски? Американски?

Синдер намокри изпръхналите си устни и проточи врат да види андроида зад нея. Сред дузина машини той бърникаше нещо по един малък апарат на плота. Медицинско оборудване. Хирургически играчки. Системи. Игли. Синдер видя, че е свързана към една от машините чрез сензорите на гърдите и челото си.

Вдясно на стената имаше нетскрийн, който показваше името и идентификационния й номер. Иначе стаята беше празна.

— Ако кротувате и ни съдействате, няма да ви държим дълго — каза гласът.

Синдер се смръщи.

— Аз не съм се записала доброволно. Не искам да участвам в глупавите ви експерименти.

Тишина. Зад нея нещо изпиука. Като погледна нагоре, видя андроидът да изважда от една машина две щипци, прикрепени към тънки кабели. Мраз плъзна по гърба й.

— Дръж това нещо далеч от мен.

— Няма да ви боли, госпожице Лин.

— Пет пари не давам. Стойте вън от главата ми. Аз не съм ви някой мишок доброволец.

Гласът изклока:

— Тук имам подпис от някоя си госпожица Лин Адри. Сигурно я познавате?

— Тя не ми е майка! Тя е само… — сърцето й се стегна.

— Законният ви попечител?

Синдер бухна глава върху уплътнението на масата за прегледи. Под нея изшумоля оризова хартия.

— Това не е редно.

— Не се измъчвайте, госпожице Лин. С присъствието си тук правите голяма услуга на съгражданите си.

Тя се взря в огледалото с надеждата, че гледаше право в глупака от другата страна.

— Виж ти! А те какво ще направят за мен?

Вместо да отговори, той каза просто:

— Дроид, моля работете.

Колелата се придвижиха към нея. Синдер се отдръпна рязко и изкриви врат, като се мъчеше да избегне студените щипци, но андроидът стисна с механична сила скалпа й и притисна дясната й страна към оризовата хартия. Тя замята ръце и крака, но без успех.

Ако се съпротивляваше яростно, имаше вероятност пак да я пратят в безсъзнание. Не знаеше кое е по-добре, но споменът за преизподнята от горящи въглени усмири борбата й.

Сърцето й препусна, щом андроидът отвори капачето на тила й. Стисна очи и опита да си представи, че е някъде другаде, а не в студената, стерилна стая. Не искаше да мисли как двете метални щипци се пъхат в контролния й панел — нейния мозък — но беше невъзможно да не мисли за това, когато чуваше как дроидът ловко ги намества.

Започна да й се повдига. Преглътна обратно горчилката. Чу щракването на щипците. Нищо друго не можеше да усети — нервни окончания нямаше. Но цялата беше разкъсана от разтърсване, което накара ръцете й да настръхнат. Ретина — дисплеят я извести, че беше свързана към детектор 2.5.

„СКАНИРАНЕ… 2%… 7%… 18%…“

Машината бръмчеше на масата зад нея. Синдер си представи неуловимия поток от електричество, който течеше по жиците й. Най-силно го усещаше там, където кожата се свързваше с метала, едно смъдене, където кръвта спираше.

„63%…“

Синдер стисна зъби. Някой и преди беше влизал тук, в главата й. Факт, белязан завинаги в паметта й, но винаги пренебрегван. Някакъв хирург, непознат, отваря черепа й и вкарва изработената от тях система от жици и проводници, докато тя лежи отдолу им безпомощна. Някой беше променил мозъка й. Някой беше променил самата нея.

„78%…“

Тя се задави от вика, напиращ да изгъргори вън от нея. Не болеше. Не болеше. Но някой беше вътре в главата й. Вътре в нея. Нашественик. Насилник. Опита се да се измъкне, но андроидът я държеше здраво.

— Махай се! — викът отекна обратно към нея от студените стени.

„СКАНИРАНЕТО — ЗАВЪРШЕНО.“

Мед-дроидът откачи щипците. Синдер лежеше трепереща със смазано в гърдите сърце.

Мед-дроидът не си направи труда да затвори панела на тила й.

Синдер го мразеше. Мразеше Адри. Мразеше побъркания глас зад огледалото. Мразеше анонимните хора, които я бяха превърнали в това.

— Благодаря ви за това изумително съдействие — каза безплътният глас. — Само минута ще отнеме да запишем кибернетичното ви устройство и продължаваме. Моля, разположете се добре.

Синдер го игнорира с лице, извърнато от огледалото. Беше един от онези редки моменти, когато се радваше, че няма канали за сълзи, иначе сигурно щеше да заприлича на сополиво бедствие и от това още повече щеше да намрази себе си.

Все още чуваше гласове от говорителите, но приглушените им думи бяха на научен жаргон, от който нищо не отбираше.

Зад нея мед-дроидът се суетеше насам-натам, докато прибираше детектора. Докато приготвяше следващия инструмент за мъчение.

Синдер отвори очи. Нетскрийнът на стената вече не показваше данните й. Идентификационният й номер все още стоеше най-отгоре, като заглавие на холографска диаграма.

На момиче.

Момиче от жици.

Като че някой я беше срязал през средата отгоре до долу, разделяйки предната от задната й половина, а после беше пъхнал анимирания й образ в медицински учебник. Сърцето, мозъка, вътрешностите, мускулите, сините вени. Контролният панел, изкуствения крак и изкуствената ръка, жиците, които тръгваха от основата на черепа, надолу по гръбначния стълб, та чак до протезите. Обезобразената тъкан, където плътта срещаше метала. Малкият черен квадрат на китката й — идентификационният чип.

Тя знаеше за тези неща. Беше ги очаквала.

За металните прешлени по гръбнака обаче, за четирите метални ребра, за изкуствената тъкан около сърцето, за металните шини покрай костта на десния крак, за тях не знаеше нищо.

В дъното на екрана пишеше: „КОЕФИЦИЕНТ: 36.28%“

36.28% от нея беше мутант.

— Благодаря за търпението — обади се гласът и я сепна. — Както несъмнено сте забелязали, вие, млада госпожице, сте образцов модел на съвременната наука.

— Оставете ме на мира — прошепна тя.

— Сега мед-дроидът ще ви инжектира с една десета разтвор микроби на летумозис. Всички те са магнитно маркирани, така че в реално време ще се появят на диаграмата в яркозелено. След като тялото ви влезе в първия стадий на болестта, имунната система ще се задейства и ще опита да унищожи микробите, но ще се провали. Тогава тялото ви ще премине към втория стадий на болестта, който, естествено, е онзи, в който по кожата ви ще се появят синкавите петна. На този етап ще ви инжектираме с последната ни партида от антитела, които, ако сме успели, завинаги ще премахнат патогените. Абракадабра, ще се прибереш у дома за кнедлите. Готова ли си?

Синдер погледна към холографското изображение и си представи как наблюдава себе си, докато умира. В реално време.

— Колко различни партиди от антитела сте сложили досега?

— Дроид?

— Двайсет и седем — отвърна мед-дроидът.

— Но всеки път — изрече чуждестранният глас, — те умират малко по-бавно.

Синдер смачка оризовата хартия под пръстите си.

— Мисля, че всички сме готови. Моля започнете със спринцовка А.

Нещо изтрака на масата, а после андроидът застана до Синдер. В тялото му имаше отворен панел и там се виждаше трета ръка, на края на която имаше спринцовка като тези на андроидите от спешното.

Синдер се опита да се дръпне, но нямаше накъде да бяга.

Като си представи как от другата страна на огледалото безглавият глас я наблюдава, присмива се на напразните й усилия, тя замръзна и се помъчи да не шава дори. Да бъде силна. Да не мисли за онова, което й причиняваха.

Щипците на андроида бяха студени, когато хвана лакътя й, все още посинял на свивката от двете взимания на кръв през изминалите дванайсет часа. Тя направи гримаса и опъна мускули.

— По-лесно ще бъде да открием вената, ако сте отпусната — каза й с глух глас андроидът.

Синдер стисна мускулите на ръката си, докато те започнаха да играят. От високоговорителя се чу изсумтяване, сякаш безтелесният глас се забавляваше с лудориите й.

Андроидът беше програмиран добре. Въпреки неподчинението й, иглата проби вената от първия опит. Синдер зяпна. Пощипване. Леко пощипване. Непокорството й изтече, докато прозрачната течност се вливаше в нея.