Мариса Мейър
Синдер (17)

Глава седемнайсета

Кратко звънене прониза главата на Синдер, последвано от съобщение, което се завъртя на чернотата на съня.

„СЪОБЩЕНИЕ ОТ РАЙОН 29 НА НОВ ПЕКИН, ИЗОЛАТОР ЗА ЛЕТУМОЗИС. НА 22/08/126 Д.Е. В 04:57 ЧАСА ЛИН ПЕОНИ ВЛЕЗЕ В ТРЕТИ СТАДИЙ НА ЛЕТУМОЗИСА.“

Отне й минута да се отърси от упоението на съня и да осмисли изписващите се думи. Очите й се отвориха за стаичката без прозорци и тя се изправи в леглото. Цялото тяло я болеше от среднощното пътешествие до бунището. Изпитваше силна болка в гърба, като че старата таратайка беше я прегазила, вместо да седи безучастно, докато двете с Ико я бутаха и теглеха из малките улички. Все пак бяха успели. Колата беше нейна. Бяха я добутали до един тъмен ъгъл в подземния гараж на блока, където Синдер щеше да работи по нея всеки свободен миг. И стига никой да не се оплаче от миризмата, тя щеше да остане малката тайна между нея и Ико.

Когато най-сетне се прибраха у дома, Синдер заспа мигновено, сякаш някой беше натиснал бутона за захранването й.

За първи път нямаше кошмари.

Поне, докато съобщението не я събуди.

Помисли си за Пеони, съвсем сама в изолатора, и със сподавен стон се надигна от купчината одеяла. Надяна чифт ръкавици, отмъкна едно тежко копринено одеяло от гардероба в коридора и мина край Ико, която беше оставена в режим на съхранение и включена да се зарежда в хола. Почувства се необичайно, че излиза без андроида, но след това възнамеряваше да отиде право в двореца.

В коридора чу как някой ходи на горния етаж, а нетскрийнът мънкаше неясно сутрешните новини. За първи път в живота си, Синдер изпрати съобщение за кораб и докато излезе на улицата, той вече я чакаше там. След като сканира идентификационния си номер и даде координатите на изолатора, тя се настани най-отзад. Свърза се с мрежата, за да може да проследи пътя на кораба до изолатора. Картата, която беше пред очите й, показваше, че той се намира в индустриалния район, на двайсет и четири километра извън града. Целият град беше потънал в сенки, неясни, сънливи жилищни сгради, празни тротоари. Колкото повече се отдалечаваха от сърцето на града, сградите ставаха все по-ниски и все по-нарядко. Бледа слънчева светлина пълзеше по улиците и хвърляше дълги сенки по паважа.

И без помощта на картата, Синдер разбра, че са стигнали индустриалната част. Примигна, за да отхвърли картата и се загледа в профучаващите фабрики и ниските, масивни складове с гигантските ролетни врати, които можеха да поместят и най-големия кораб. Че и товарен кораб сигурно дори.

Като слезе, Синдер отново показа на скенера номера си, за да може корабът да таксува и без това почти празната й сметка, а сетне му нареди да я изчака. Отправи се към най-близкия склад, до чиято врата стояха група андроиди. Над вратата светеше чисто нов нетскрийн:

„ИЗОЛАТОР ЗА ЗАБОЛЕЛИ ОТ ЛЕТУМОЗИС. ДОПУСКАТ СЕ САМО ПАЦИЕНТИ И АНДРОИДИ.“

Тя преметна одеялото през едната си ръка и тръгна, като се мъчеше да изглежда самоуверена и се питаше какво да каже, ако андроидите я спрат. Но мед-дроидите явно не бяха програмирани да се справят със здрави хора, дошли в изолатора. Нещо повече, те не й обърнаха никакво внимание, когато ги подмина. Синдер се надяваше, че ще си тръгне също толкова лесно оттук. Може би трябваше да съобрази и да поиска пропуск от доктор Ърланд.

Щом прекрачи прага на склада, посрещна я зловонието на изпражнения и разлагаща се плът. Тя залитна назад и сложи ръка на носа си, а стомахът й се сви. Да можеше само интерфейсът в мозъка й да потиска миризмите също толкова лесно, колкото и шумовете.

Като пое дъх през ръкавицата, тя го задържа и се насили да влезе в склада.

Вътре бе хладно, циментовият под стоеше недокоснат от слънцето. Плътен зелен лист пластмаса покриваше тънката редица прозорци близо до високия таван, като обвиваше сградата в неприветлива дрезгавина. На тавана отгоре бръмчаха сиви крушки, но те бяха безсилни да разпръснат мрака.

Стените бяха опасани от стотици легла, покрити с всевъзможни одеяла — от дарения и от боклука. Беше доволна, че е донесла хубаво одеяло за Пеони. Повечето от леглата бяха празни. Изолаторът беше издигнат набързо едва преди няколко седмици — болестта пълзеше все по-близо към града. При все това мухите вече бяха усетили и изпълваха помещението с бръмчене.

Синдер подмина няколко болни, които спяха или гледаха безизразно в тавана. Кожата им беше осеяна в синьо–черни петна. Онези, които все още бяха с ума си, стояха надвесени над портскрийновете си — последната им връзка с външния свят. Лъскави очи се вдигаха нагоре и проследяваха Синдер, докато тя минаваше бързешком.

Завари Пеони да спи увита в светлосиньо одеяло. Ако не бяха кестенявите къдрици по възглавницата, Синдер можеше и да не я познае. Лилавите петна бяха се разнесли нагоре по ръцете й. Макар че Пеони трепереше, челото й блестеше от потта. Приличаше на стара жена на прага на смъртта.

Синдер свали ръкавицата и докосна челото й с опакото на ръката си. Беше топло и влажно. Третият стадий на летумозис.

Синдер я покри с одеялото, после се изправи, като се питаше дали да я събуди, или е по-добре да я остави да си почива. Като се поклащаше на пети, тя се огледа наоколо. Леглото зад нея беше празно. На другото срещу Пеони, с гръб към нея, лежеше мъничка фигура, свита на кълбо. Дете.

Синдер подскочи, когато усети някой да я дърпа за лявата ръка. Пеони беше хванала стоманените й пръсти и ги стискаше с малкото останала й сила. Умоляващи, уплашени, ужасени, очите й гледаха Синдер. Сякаш Пеони виждаше призрак.

Синдер преглътна с мъка и седна на леглото. Беше почти толкова твърдо, колкото и пода в стаята й.

— Ще ме вземеш в къщи ли? — попита Пеони, а гласът й дращеше при всяка дума.

Синдер потръпна. Тя покри ръката на Пеони.

— Донесох ти одеяло — отвърна тя, сякаш това обясняваше присъствието й.

Пеони сведе очи. Прокара свободната си ръка по копринената материя. Дълго време никой не продума и тогава се чу писък. Пеони стисна ръце, а Синдер се извърна търсещо — беше сигурна, че убиват човек.

През четири редици една жена се мяташе и пищеше в леглото, молеше се да я оставят на мира, а невъзмутимият мед-дроид чакаше да постави инжекцията. След малко дойдоха още два дроида и хванаха жената, накараха я да легне и подадоха напред ръката й, за да я промушат.

Синдер усети как Пеони се сви до нея и се обърна, трепереше.

— Изкупвам някаква вина — изрече тя и затвори очи.

— Не говори глупости — възрази Синдер. — Чумата просто… не е справедливо, знам. Но ти нищо лошо не си сторила.

Тя потупа Пеони по ръката.

— А мама и Пърл…?

— И двете са съкрушени — рече Синдер. — Липсваш ни много. И двете са здрави.

Пеони отвори тревожно очи. Огледа лицето и врата на Синдер.

— А ти защо нямаш обрив?

Синдер разтвори устни и потърка разсеяно шия, но Пеони не дочака отговор:

— Можеш да спиш на това легло, нали? — тя посочи празното легло. — Нали няма да ти дадат някое легло далеч от мен?

Синдер стисна ръката на Пеони.

— Пеони, аз… — тя се озърна, но никой не им обръщаше внимание. През две легла един мед-дроид помагаше на болния да пийне малко вода. — Аз не съм болна.

Пеони наклони глава.

— Но си тук.

— Да, знам. Сложно е. Виждаш ли, вчера отидох в центъра за проучвания на летумозис и там ме изследваха, и… Пеони, аз имам имунитет. Не мога да се разболея.

Напрегнатото чело на Пеони се отпусна. Тя отново огледа лицето, врата, ръцете на Синдер, като че имунитетът й беше нещо явно, нещо, което веднага си личи.

— Имунитет ли?

С бързо движение Синдер потри ръката на Пеони, неспокойна, че беше споделила тайната си.

— Казаха ми днес пак да отида. Главният лекар смята, че може да ме използва, за да открие лекарство. Казах му, че ако намери нещо, каквото и да е, ти трябва да си първият човек, на когото ще го дадат. Накарах го да обещае.

Удивена, тя гледаше Пеони, чиито очи започнаха да се пълнят със сълзи.

— Наистина ли?

— Да. Ще открием лекарство.

— Колко време ще мине?

— Н–не знам.

Пеони хвана ръката й и я стисна. Дългите нокти се забиха в кожата на Синдер, но дълго време мина, докато тя регистрира болката. Дишането на Пеони се беше учестило. Нови сълзи бликнаха от очите й, но част от мигновената й надежда в тях беше се изгубила, за да й остави само безумието на отчаянието.

— Не ме оставяй да умра, Синдер. Исках да отида на бала. Помниш ли? Ти щеше да ме запознаеш с принца… — тя изви глава настрани и стисна очи в напразен опит да сдържи сълзите, да ги скрие, да ги изстиска по-бързо. Тогава остра кашлица се изтръгна от устата й заедно с тънка струйка кръв.

Синдер сгърчи лице и се пресегна да отрие с крайчеца на тежкото копринено одеяло кръвта от брадичката на Пеони.

— Не се предавай, Пеони. Щом аз имам имунитет, това значи, че има начин болестта да бъде победена. И те ще го открият. А ти ще отидеш на бала. — Помисли си да каже на Пеони, че Ико бе спасила роклята й, но осъзна, че тогава ще трябва също да й каже как всичко, до което някога се е докосвала, вече го няма. Покашля се и нежно махна косата от слепоочията на Пеони. — Има ли нещо, което мога да направя, за да се чувстваш по-добре?

Пеони поклати глава на износената възглавница и покри устата си с одеялото. Но тогава вдигна очи.

— Портскрийна ми?

Синдер трепна гузно.

— Съжалявам. Още не съм го поправила. Но още тази вечер ще го погледна.

— Искам само да пиша на Пърл. И на мама.

— Разбира се. Ще ти го донеса, щом смогна. — „Портскрийна на Пеони. Андроидът на принца. Колата.“ — Пеони, съжалявам, но вече трябва да тръгвам.

Малките ръце я стиснаха.

— Ще се върна веднага, щом успея. Обещавам.

Пеони пое развълнувано дъх, подсмръкна, после я пусна. Пъхна слабичките си ръце под одеялото и потъна в него до брадичката.

Синдер се изправи и с пръсти оправи косите на Пеони.

— Опитай се да поспиш. Пази си силите.

С насълзени очи Пеони проследи Синдер.

— Обичам те, Синдер. Радвам се, че си здрава.

Сърцето на Синдер се сви. Като стисна устни, тя се наведе и целуна мокрото чело на Пеони.

— И аз те обичам.

Синдер пое дъх с усилие и се застави да си тръгне, като се мъчеше да се убеди, че има надежда. Има надежда. Надежда.

Вървеше към изхода, без да поглежда към другите болни, но изведнъж чу името си. Спря, като мислеше, че грапавият глас не беше друго, а плод на въображението й, примесено с многото истерични крясъци.

— Синдер?

Извърна се и забеляза познато лице, полускрито под стар, избелял юрган.

— Чанг–джи? — тя приближи долния край на леглото и сбърчи нос от острата миризма, която се долавяше от него. С подути клепачи и жълтеникава кожа, Чанг Сача, пекарката от пазара, беше почти неузнаваема.

Като се стараеше да диша нормално, Синдер сви по пътеката край леглото.

Юрганът, който покриваше носа и устата на Сача, се повдигаше с тежкото й дишане. Очите й бяха светнали, ококорени, каквито Синдер никога не ги беше виждала. За първи път Сача не гледаше към нея с презрение.

— И ти ли, Синдер?

Вместо отговор, Синдер каза неуверено:

— Мога ли да ти помогна?

Това бяха най-милите думи, които някога си бяха казвали. Одеялото се отмести, откривайки едва лицето на Сача. Синдер сподави вика си, когато видя опасаните в синьо петна по брадата и врата на жената.

— Синът ми — с хриптене рече тя. — Ще доведеш ли Сунто? Искам да го видя.

Без да помръдва, Синдер си спомни как преди няколко дни Сача беше заповядала на Сунто да стои далеч от нейното магазинче.

— Да го доведа ли?

Сача извади изпод одеялото тънката си като змия ръка и като се присегна към Синдер, стисна я там, дето се срещаха кожата и металът. Синдер се сви и опита да се измъкне, но Сача стискаше здраво. Около жълтите нокти по ръката й имаше синя пигментация. Четвъртият и последен стадий на синята треска.

— Ще опитам — отвърна Синдер. Протегна ръка, поколеба се за миг, после потупа Сача по кокалестата ръка. Сините пръсти я пуснаха и потънаха в леглото.

— Сунто — измърмори Сача. Погледът й все така вторачен в лицето на Синдер, но искрицата разум беше угаснала. — Сунто.

Синдер отстъпи назад и видя как думите изсъхват. Животът угасна в черните очи на Сача.

Синдер се разтресе и обгърна ръце около стомаха си. Огледа се. Никой от болните не гледаше към нея или жената — трупа до нея. Тогава видя един андроид да приближава към тях. Сигурно, помисли си тя, мед-дроидите бяха свързани някак и разбираха, когато някой умре. Колко време ли трябваше да изпратят съобщение на семейството? Кога ли щеше Сунто да научи, че е останал без майка?

Искаше да се обърне, да си тръгне, но стоеше там като закована, докато андроидът се придвижи до леглото и взе в щипците си увисналата ръка на Сача. С изключение на сините петна по брадата й, лицето на Сача беше пепеляво. Очите й все така стояха отворени, обърнати към небето.

Сигурно мед-дроидът щеше да разпита Синдер. Сигурно някой щеше да поиска да чуе последните думи на жената. Синът й може да пожелае да научи. Синдер трябваше да ги предаде на някого.

Но сензорът на мед-дроида не се обърна към нея.

Синдер навлажни устни. Отвори уста, но не можа да измисли какво да каже.

Един панел се отвори в тялото на мед-дроида. Със свободните щипци той бръкна вътре и извади скалпел. Хипнотизирана и отвратена, Синдер наблюдаваше как андроидът заби острието в китката на Сача. Ивица кръв покапа по дланта й.

Синдер се отърси от вцепенението си и пристъпи с олюляване напред. Кракът на леглото срещна хълбока й.

— Какво правите? — попита тя твърде високо.

Мед-дроидът остави забития в плътта на Сача скалпел.

Жълтият му визьор светна към Синдер, после потъмня.

— С какво мога да съм ви от полза? — попита той с фабрична учтивост.

— Какво правите? — попита тя отново. Искаше й се да се пресегне и да дръпне скалпела, но се страхуваше, че нещо й убягваше. Сигурно имаше причина, логично обяснение. Мед-дроидите винаги постъпваха логично.

— Отстраняваме идентификационния чип — отвърна андроидът.

— Защо?

Визьорът отново светна и андроидът насочи внимание обратно към китката на Сача.

— Повече няма да й трябва. — Мед-дроидът смени скалпела с пинсети и Синдер дочу тихия звън от допира на метал в метал. Тя изкриви лице, когато андроидът извади малкия чип. Защитната пластмасова обвивка блестеше алена.

— Но… няма ли да ви трябва да идентифицирате тялото? Андроидът пусна чипа върху подноса, който се отваряше върху пластмасовата му облицовка. Синдер го видя да пада върху дузина други кървави чипове.

Дроидът дръпна оръфания юрган върху застиналите очи на Сача. Вместо да отговори на въпроса й, той каза просто:

— Програмиран съм да следвам инструкции.