Мариса Мейър
Синдер (29)

Глава двайсет и девета

Синдер затръшна вратата на апартамента и влезе тежко в дневната. Адри седеше резервирана край огнището и гледаше кръвнишки Синдер, като че ли нея чакаше.

Синдер стисна юмруци.

— Как смееш да ме издирваш като някой обикновен престъпник? Не ти ли мина през ума, че може да имам работа?

— Как смея да се отнасям с теб като с обикновен киборг ли питаш? — Адри скръсти ръце в скута. — Ти си обикновен киборг и си под моята правна юрисдикция. Мой дълг е да се уверя, че не заплашваш обществото, а и както изглежда ти доста нарушаваш привилегиите, които съм ти отпуснала в миналото.

— Какви привилегии?

— Синдер, аз винаги съм ти давала свободата да правиш, каквото пожелаеш, да ходиш, където пожелаеш. Но ми прави впечатление, че ти не зачиташ границите и отговорностите, които вървят заедно с тази свобода.

Синдер се намръщи и отстъпи назад.

Тя имаше своята гневна пледоария, която се въртеше в главата й през целия път с кораба към дома. Не беше очаквала Адри да я ужили със своя реч.

— Да не би всичко това да е, защото не отговорих на няколко съобщения?

Адри изпъна рамене назад.

— Какво си правила в двореца днес, Синдер?

Сърцето й подскочи.

— В двореца ли?

Адри спокойно повдигна вежди.

— Проследила си чипа ми.

— Трябваше да взема мерки заради поведението ти.

— Аз нищо не съм направила.

— Не ми отговори на въпроса.

Вътрешните предупреждения на Синдер се включиха. Високи нива на адреналин. Тя пое дълбоко въздух.

— Присъединих се към протестите. Това престъпление ли е?

— Бях останала с впечатлението, че си в мазето и работиш, както би трябвало да бъде. Да се измъкнеш от къщата без позволение, без дори да ме информираш, за да участваш в някакъв безсмислен парад, и то докато Пеони… — Гласът й изневери. Адри сведе очи, овладя се, но когато заговори, гласът й беше пресипнал. — Досието ти също показва, че днес си наела кораб до покрайнините на града, до района на старите складове. Ясно е, че си опитала да избягаш.

— Да избягам ли? Не. Там се намира… там… — Тя се поколеба. — Там има магазин за стари части. Отидох за части.

— Така ли? И ще ми кажеш ли, моля те, откъде взе пари за кораба?

Синдер прехапа устни и погледът й потъна към пода.

— Това е неприемливо — каза Адри. — Няма да търпя такова поведение от теб.

Синдер чу стъпки в коридора. Като надникна покрай вратата, тя видя Пърл да се изнизва от стаята си, привлечена от повишения тон на майка си. Синдер отново се обърна към Адри.

— След всичко, което съм направила за теб — продължи Адри, — всичко, което сме пожертвали, ти имаш наглостта да крадеш от мен!

Синдер се намръщи.

— Не съм откраднала от теб.

— Така ли? — Кокалчетата на Адри побеляха. — Можех да подмина няколкото унива за кораба, но кажи, Синдер, откъде взе шестстотинте унива, за да платиш за… — Очите й се спряха върху ботушите на Синдер, а устните й се извиха в презрителна насмешка. — За новата си протеза? Не е ли вярно, че тези пари са били заделени за наема, и за храната, и за разходи по къщата?

Стомахът на Синдер се сви.

— Прожектирах паметта на Ико. Шестстотин унива само за седмица, без да споменавам перлите, с които сте играли, перлите, които Гаран ми подари за годишнината. Изтръпвам, като си помисля, какво друго криеш от мен.

Синдер стисна треперещи юмруци до тялото си, щастлива, че така и не каза на Ико за това че е лунитянка.

— Не беше…

— Не искам да слушам! — Адри събра устни. — Ако не се беше шляла цял ден, щеше да знаеш, че — гласът й се извиси, укрепнал, като че само гневът можеше да остави очите й сухи — че сега ме чака погребение, което струва пари. Шестстотин униви щяха да стигнат да купя порядъчна паметна плоча за дъщеря ми и аз смятам да си върна тези пари обратно. За да можем да си я позволим, ще продадем някои лични вещи и от теб се очаква да дадеш своя принос.

Синдер се улови за рамката на вратата. Искаше да каже на Адри, че никакви луксозни плочки не ще върнат Пеони, но нямаше сили. Като притвори очи, тя облегна чело върху хладното дърво.

— Недей да стоиш там и да се преструваш, че разбираш какво ми е. Ти не си част от това семейство. Та ти дори не си човек вече.

— Аз съм човек — каза тихо Синдер, гневът изцеден от нея. Искаше единствено Адри да млъкне, за да може да отиде в стаята си, да остане сама и да си спомни за Пеони. За лекарството. За бягството им.

— Не си, Синдер. Хората плачат.

Синдер потъна назад и обгърна тялото с ръцете си като защита.

— Хайде, де. Пролей няколко сълзи за малката ти сестричка. Аз тази вечер като че ли съм пресъхнала, та защо ти да не споделиш бремето?

— Това не е честно.

— Не е честно ли? — излая Адри. — Не е честно, че ти все още си жива, а тя не е! Това не е честно! Трябваше да умреш в онази злополука! Трябваше да те оставят да умреш, за да не съсипваш семейството ми!

Синдер тропна с крак.

— Спри да ме обвиняваш! Аз не съм искала да оживея. Не съм искала да ме осиновите. Не съм искала да ставам киборг. Нямам вина за това! Не съм виновна! Нито за Пеони, нито за Гаран! Чумата не е тръгнала от мен, аз не съм…

Тя замлъкна, когато думите на доктор Ърланд се стовариха отгоре й. Лунитяните бяха донесли чумата на Земята. Лунитяните бяха виновни. Лунитяните.

— Да не даде накъсо нещо?

Синдер се отърси от мислите си и хвърли мълчалив, гневен поглед към Пърл. След това пак се завъртя към Адри.

— Мога да върна парите — рече тя. — Ще стигнат да купиш най-хубавата плоча за Пеони — или дори истински надгробен камък.

— Твърде късно е за това. Ти вече доказа, че не си част от семейството ни. Вече доказа, че на теб не може да се вярва. — Адри приглади полата на коленете си. — Като наказание за кражбата и опита ти за бягство днес следобед, реших, че няма да ти позволя да присъстваш на годишния бал.

Синдер сдържа ироничния си смях. Адри за глупачка ли я взимаше?

— До второ нареждане — продължи Адри, — през седмицата ще можеш да ходиш само в мазето, а на фестивала — до магазина, за да започнеш да ми връщаш парите, които открадна.

Синдер заби пръсти в хълбоците си, твърде ядосана, за да спори. Всяка фибра, всеки нерв, всяка жица трепереше.

— И ще оставиш крака си при мен.

Тя се сепна.

— Какво?

— Мисля, че решението е справедливо. Все пак си го купила с мои пари, следователно той е мой и мога да правя с него, каквото поискам. В някои страни биха ти отрязали ръката, Синдер. Да знаеш, че си късметлийка.

— Но кракът е мой!

— И ще трябва да се оправяш без него, докато не намериш по-евтин. — Тя стрелна намръщено краката на Синдер. Устните й се набърчиха от отвращение. — Ти не си човек, Синдер. Време е да го проумееш.

С треперещи устни, Синдер се мъчеше да измисли довод в своя защита. Но според закона, парите принадлежаха на Адри. Според закона, Синдер принадлежеше на Адри. Тя нямаше права, нямаше лични вещи. Беше просто един киборг.

— Върви сега — рече Адри, като хвърли поглед към празната полица над камината. — Гледай само да не забравиш да оставиш крака си в коридора, преди да си легнеш довечера.

Със стиснати юмруци Синдер отстъпи назад в коридора. Пърл се залепи за стената, като гледаше Синдер с погнуса. Страните й бяха зачервени от неотдавнашните сълзи.

— Синдер, чакай — още нещо.

Тя замръзна.

— Ще видиш, че вече започнах да разпродавам някои ненужни вещи. Оставих някои дефектни части в стаята ти, които сметнах за безполезни. Може да им намериш някакво приложение.

Когато стана ясно, че Адри е свършила, Синдер се втурна, бясно по коридора, без да поглежда назад. Гневът бушуваше в нея. Искаше да се разбеснее из къщата и всичко да потроши, но кротичък глас в главата й я успокои. Адри само това чакаше. Адри си търсеше извинение, за да я предаде на властите и да се отърве от нея веднъж завинаги.

Трябваше й време. Още седмица, най-много две, и колата ще е готова.

Тогава наистина щеше да стане киборг — беглец, но този път Адри нямаше да може да я проследи.

С тежки крачки тя влезе в стаята, затръшна вратата и се отпусна отгоре й с разтреперан, горещ дъх. Стисна очи. Още седмица. Само още седмица!

Когато дишането й се уталожи и предупрежденията изчезнаха, Синдер отвори очи. Стаята й, както винаги беше разхвърляна — по захабените одеяла, които й служеха за легло, бяха пръснати стари инструмента и части, но очите й мигновено кацнаха върху ново попълнение към бъркотията. Сърцето й слезе в петите.

Тя клекна над купчината безполезни части, които Адри беше оставила за нея. Износено колело, надупчено с камъни и други отломки. Много стар вентилатор с огъната перка. Две алуминиеви ръце, около една, от които все още беше вързана кадифената панделка от Пеони.

Като стисна зъби, тя започна щателно да претърсва и нарежда парчетиите. Внимателно. Едно по едно. Пръстите й трепереха за всяко смазано винтче. За всяко късче стопена пластмаса. Тя поклати глава, като се молеше тихо. Молеше се. Най-сетне намери онова, което търсеше.

Без сълзи, тя изхлипа от благодарност и падна на колене, стиснала до гърдите си безценния чип за индивидуалността на Ико.