Мариса Мейър
Синдер (20)

Глава двайсета

Корабът на лунитяните не се отличаваше по нищо от земните кораби, освен че корпусът му трептеше, сякаш беше инкрустиран с диаманти, и една непрекъсната линия от златни руни го обграждаше от край до край. Той светеше ослепително ярко под лъчите на следобедното слънце и Каи трябваше да присвие очи. Той не знаеше дали руните бяха магически, или умишлено бяха направени да изглеждат такива. Не знаеше дали корабът беше изработен от някакъв скъп, бляскав материал, или просто беше боядисан така. Но знаеше, че беше болезнено да го гледа.

Корабът беше по-голям от личната совалка, с която главната чародейка на кралицата беше пристигнала на Земята, при все това беше относително малък за високопоставената личност, която превозваше: по-малък от повечето пътнически кораби и от всички товарни кораби, които Каи беше виждал. Това беше частен кораб само за кралицата и антуража й.

Той се приземи плавно. Жарки вълни се надигнаха от бетона. Ризата от фина коприна беше полепнала по гърба на Каи, а по врата му беше тръгнала тънка струйка пот. Тази вечер каменните стени на двореца щяха да приютят площадката за посрещане, но сега тя беше изложена на щурма на късното августовско слънце.

Всички чакаха.

Застанал до Каи, Торин не помръдваше. Лицето му беше невъзмутимо, очакващо. Това негово спокойствие още повече разтревожи Каи.

От другата му страна, в официалната си бяла дреха с избродирани рунически символи, подобни на тези на кораба, стоеше Сибил Мира. Материята изглеждаше тънка, но от брадичката дрехата стигаше чак до пръстите на ръцете й, а разкроените краища висяха доста под коляното. Сигурно изнемогваше от горещина, въпреки това тя стоеше напълно спокойна.

На няколко крачки зад нея, сключил ръце зад гърба си, беше застанал русият й охранител.

От всяка страна на платформата стоеше по един от кралската стража на Каи.

Други хора нямаше. Левана беше настояла да няма други посрещачи на площадката.

Каи заби нокти в дланите си, за да не се усмихне с презрение, и продължи да чака, докато от горещината перчемът залепна на челото му.

Най-сетне, когато кралицата сякаш се отегчи да ги измъчва, подвижната стълба на кораба се спусна и оттам се показаха сребърни стъпала.

Първи слязоха двама мъже — високи и мускулести. Единият беше светъл с буйна, рунтава оранжева коса и носеше същата воинска броня и оръжия, каквито имаше и охранителят на Сибил. Другият беше черен като нощното небе, без коса, и беше облечен в дреха като тази на Сибил, със същите издути ръкави и бродерия. Цветът й обаче беше пурпурен, което означаваше, че е подчинен на Сибил — чародей втори ранг.

Каи се радваше, че знае достатъчно за двора на лунитяните и може поне това да разпознае.

Той не откъсна поглед от двамата мъже, докато те със стоически лица огледаха площадката, околните стени и събраната групичка, преди да застанат от двете страни на стълбите.

Сибил се прокрадна напред. Каи пое глътка от душния въздух.

В горния край на стълбите се появи кралица Левана. Тя все още носеше дългия воал, ослепително бял под неумолимото слънце. Бялата рокля шепнеше край хълбоците й, докато тя се спусна по стъпалата и прие ръката на Сибил.

Сибил застана на едно коляно и докосна с чело ръката на своята кралица.

— Разлялата ни беше непоносима. Щастлива съм отново да бъда на вашите услуги, кралице моя. — Тя се изправи и с едно изящно движение отметна воала от лицето на Левана.

Горещият въздух заседна в гърлото на Каи и го задави. Кралицата спря, сякаш за да даде време на очите си да привикнат към ярката дневна светлина на Земята, но Каи подозираше, че тя просто искаше да му даде време да я види.

Наистина беше красива — като че някой учен беше изчислил точните пропорции на съвършенството, а сетне по тях беше излял един идеален модел. Лицето й едва забележимо напомняше формата на сърце, с високи скули, леко зачервени. Кестенявата й коса се спускаше на копринени букли до кръста, а чистата й кожа с цвят на слонова кост блестеше като седеф на слънцето. Устните й бяха алено червени, кървавочервени, сякаш тъкмо беше изпила чаша кръв.

Хлад разтърси Каи отвътре навън. Имаше нещо неестествено у нея.

Той се осмели да хвърли поглед към Торин, който гледаше Левана в очите без видимо вълнение. Като видя твърдостта на своя съветник, вълна на решимост премина през Каи. Той си напомни, че това е само илюзия, и си наложи отново да погледне кралицата.

Ониксовите й очи светнаха, когато се стрелнаха към него.

— Ваше Величество — изрече Каи и сви юмрук до сърцето си, — за мен е чест да ви приветствам в моята страна и на моята планета.

Устните й се извиха. Приветливост озари лицето й — невинност като у дете. Това го разтревожи. Кралицата не се поклони, дори не кимна. Вместо това протегна ръка.

Вгледан в бледата, прозрачна кожа, Каи се поколеба. Питаше се дали едно докосване стигаше да помете ума на човек.

Принцът се взе в ръце, пое ръката й и леко докосна с устни пръстите й. Нищо не последва.

— Ваше Височество — изрече тя с бодро гласче, което отекна ниско по гърба на Каи. — За мен е чест да бъда посрещната по този подобаващ начин. Позволете ми отново да изкажа най-искрените си съболезнования за загубата на баща ви, великият император Рикан.

Каи знаеше, че тя никак не съжалява за смъртта на баща му, но нито изражението, нито тонът й издаваха това.

— Благодаря ви — отвърна той. — Надявам се всичко по време на визитата ви да отговори на вашите очаквания.

— С нетърпение очаквам прочутото гостоприемство на Източната Република.

Сибил направи крачка напред, а очите й почтително останаха извърнати встрани от кралица Левана.

— Прегледах щателно покоите ви, кралице моя. Не са на същото ниво като нашите на Луна, но мисля, че са задоволителни.

Левана пренебрегна чародейката, а погледът й се смекчи и светът стана друг. Каи почувства как земята под краката му се наклони. Въздухът беше изсмукан от атмосферата на земята. Слънцето беше станало черно, а ефирната кралица остана единственият източник на светлина в галактиката.

В очите на Каи напираха сълзи.

Той я обичаше. Нуждаеше се от нея. Би сторил всичко, за да я направи щастлива.

Каи заби с все сила нокти в дланите си и почти изрева от болката, но резултатът не закъсня. Контролът на кралицата се разсея и пред него остана само красивата жена, без отчаяното преклонение пред нея.

Принцът знаеше, че тя разбира ефекта, който беше произвела върху му, тъй като той се мъчеше да успокои накъсаното си дишане, но колкото и да искаше да открие следи от студена надменност в черните й очи, не намери нищо. Абсолютно нищо.

— Ако ме последвате — изрече той с дрезгав глас, — ще ви отведа до стаите ви.

— Няма да се наложи — обади се Сибил. — Познавам добре крилото за гости и сама мога да отведа Нейно Величество. Бихме желали да ни дадете малко време, за да поговорим насаме.

— Разбира се — продума Каи, като се надяваше, че облекчението не му пролича.

Сибил поведе кралицата, а вторият чародей и двамата стражи тръгнаха след тях. Те всички подминаха Каи и Торин, без дори да ги погледнат, но принцът не се съмняваше, че в същия този момент биха скършили врата му, ако речеше да направи и едно подозрително движение.

Когато се скриха, той въздъхна развълнувано и попита шепнешком:

— Усетихте ли я?

— Разбира се — отвърна Торин. Очите му бяха насочени към кораба, но погледът му беше толкова съсредоточен, че можеше спокойно и към Марс да гледа. — Добре се справихте, ваше височество. Знам колко трудно е да й устои човек.

Каи отметна косата от челото си, като търсеше и най-малкия бриз, но никакъв вятър не подухваше.

— Не беше толкова трудно. Трая само миг.

Очите на Торин срещнаха неговите. Това беше един от редките случаи, в които Каи беше съзирал съчувствие там.

— Ще става все по-трудно.