Мариса Мейър
Синдер (24)

Глава двайсет и четвърта

Синдер приклекна с гръб до стената, която опасваше двореца и тениската й пое прохладата от камъните. Тълпата се бе разотишла и единствено отъпканите плакати напомняха за нея. Дори стражите бяха напуснали двора, при все че железните порти все така стояха заключени. Два каменни чилина бяха кацнали над главата на Синдер и от време на време изпращаха електромагнитни импулси, които бучаха в ушите й.

Ръката й най-сетне беше спряла да трепери. Предупрежденията пред очите й най-сетне се бяха скрили. Но объркването беше останало — все така непроменено.

Тя беше лунитянка. Добре.

Тя беше рядък вид лунитянка, щит, който не може да изкривява мислите и чувствата на другите и самият той е имунизиран срещу вмешателства.

Добре.

Но тогава защо обаянието на Левана беше въздействало и върху нея и всички останали?

Доктор Ърланд или грешеше или мамеше. Може би изобщо не беше лунитянка, а той е направил грешка. Може би имаше друга причина за имунитета й.

Тя издаде стон на униние. Никога любопитството й да узнае миналото, историята си не е било толкова силно. Искаше да научи истината.

Сепна я характерния шум на портите по техните заровени релси. Синдер вдигна глава и видя по калдъръма към нея да се носи чисто бял андроид.

— Лин Синдер? — той подаде напред един скенер.

Тя премигна и като се подпря на стената за опора, с мъка се изправи на крака.

— Да? — рече тя и протегна китката си.

Скенерът изписука и андроидът, без да спира, се обърна кръгом и затрополи обратно към двореца.

— Последвайте ме.

— Чакайте… какво? — погледът й боязливо се стрелна напред към балкона, на който беше стояла лунната кралица.

— Негово императорско височество пожела да размени няколко думи с вас.

Синдер оправи ръкавиците си и хвърли поглед към пътя, който щеше да я отведе далеч от двореца, обратно към безопасното съществуване на невидимо момиче в един огромен град. Като изпусна бавна въздишка, тя се обърна и последва андроида.

Изящните врати на двореца бяха високи колкото два етажа. Позлатата им беше ослепителна на слънцето, отразено в блясъка им, когато се отвориха. Зад тях вестибюлът беше блажено прохладен и осеян с внушителни скулптори от нефрит, екзотични цветя, гласове и гласовете и стъпките на дузина забързани дипломати и правителствени чиновници, на които пригласяше спокойната песен на бълбукаща вода.

Но Синдер не забеляза нищо от това. Изпълваше я страх да не се намери лице в лице с кралица Левана, но се намери лице в лице с принц Каи.

Той чакаше, подпрян на една каменна колона.

Когато я видя, той се изправи и се усмихна леко, но това не беше една от неговите ослепителни, безгрижни усмивки.

Всъщност той изглеждаше изтощен.

Синдер сведе глава в поклон.

— Ваше Височество.

— Лин-мей. Нанси ми каза, че чакаш.

— Не пускаха хора в двореца. Просто исках да се уверя, че е стигнала до вас. — Тя сложи ръце зад гърба си. — Надявам се, че проблемът за националната сигурност скоро ще бъде решен.

Синдер се опита да придаде безгрижност на гласа си, но лицето на Каи като че трепна.

Той сведе поглед към андроида и каза:

— Това е всичко, — и зачака, докато андроидът се скри в една ниша близо до входа. После продължи. — Съжалявам, че ти губя времето, но исках лично да ти благодаря, затова че я поправи.

Тя вдигна рамене.

— За мен беше чест. Надявам се… надявам се, че ще откриете онова, което търсите.

Каи присви очи подозрително и погледна през рамо, когато край тях минаха две елегантно облечени жени. Едната говореше оживено, а другата кимаше в съгласие, но нито една от тях не обърна внимание на Синдер и Каи. Когато отминаха, Каи въздъхна и се обърна отново към нея.

— Изскочи нещо ново. Трябва да говоря с доктор Ърланд.

Синдер кимна с разбиране, но може би твърде енергично.

— Разбира се — отвърна тя и отстъпи към красивите врати. — Сега, когато Нанси се върна, аз ще…

Тя спря на средата.

— Извинете?

— Ще ми разкажеш какво си открила. Каква беше повредата.

Тя взе да кърши ръце, без да знае дали кожата й тръпнеше от удоволствие или по-скоро от ужас. Неизбежната мисъл за присъствието на кралицата не я напускаше. При все това не можа да потисне глуповата си усмивка.

— Да. Разбира се.

Каи сякаш изпита облекчение и посочи с глава един широк коридор.

— Е… Каква беше повредата? — попита той, докато двамата прекосяваха величествения вестибюл.

— Един от чиповете — рече тя. — Мисля, че чипът за директна връзка е прекъснал връзката й със захранването. Достатъчно беше да го извадя, за да се събуди.

— Чип за директна връзка?

Синдер огледа хората, които се мотаеха наоколо. Никой не проявяваше интерес към принца. Но тя все пак сниши глас, когато заговори.

— Точно така. ДИР КОМ-а. Нали вие сте го инсталирали?

Той поклати глава.

— Не. В двореца използваме ДИР КОМ за международните конференции, но като махнем това настрана, не мисля, че някога съм виждал такъв чип. Защо някой би го сложил на андроид?

Синдер стисна устни и си помисли за нещата, които Нанси беше захванала да говори, щом се събуди. Вероятно именно тях беше започнала да предава, когато е изгубила съзнание — по всяка вероятност по време на директната връзка.

Но кой беше получателят?

— Синдер?

Тя подръпна крайчеца на ръкавицата си. Искаше да му каже, че знае за разследванията му, че и друг някой също беше научил, но не можеше да промълви и дума в средата на претъпкания коридор на двореца.

— Някой е имал достъп до нея, точно преди да се повреди. Целта му е била да инсталира чипа.

— И защо му е на някой да й инсталира дефектен чип?

— Не мисля, че е дефектен. Изглежда, че част от информацията е била изпратена, преди Нанси да спре работа.

— Какво… — Каи се поколеба. Синдер забеляза изопнатата стойка, неспокойството в очите му. Той склони глава по-близо до нея и едва забележимо забави крачка. — Каква информация може да бъде изпращана по директните връзки?

— Каквато може да се изпраща и по мрежата.

— Но ако някой е имал достъп до нея от разстояние, той не е могъл да… тоест, тя би трябвало сама да му даде достъп до информацията, която е получил, нали така?

Синдер отвори уста, поколеба се и я затвори.

— Не знам. Не съм сигурна как би работила директната връзка на андроид особено, ако той не е бил снабден с нея първоначално. Но съществува възможност, че онзи, който е поставил чипа на Нанси, се е надявал да получи информация. Вероятно… точно определена информация.

— Как да открия кой е поставил чипа на Нанси и какво е успял да научи?

Синдер преглътна.

— Аз опитах да се свържа, но изглежда връзката е била прекъсната. Ще продължа да опитвам, но засега няма как да науча кой е бил от другата страна. Колкото до това какво е научил…

Уловил намека в гласа й, Каи спря ход и се обърна към нея с горящи очи.

Синдер зашепна, като говореше трескаво.

— Знам какво търсите. Чух част от информацията, която е открила Нанси.

— Аз все още не знам какво е открила.

Тя кимна.

— Ами… интересно е.

Погледът му светна и, проточил врат, той се приближи към нея.

— Тя е жива, нали? Нанси знае къде се намира?

Синдер поклати глава, а страхът започна да я дере с ноктите си — Левана беше някъде сред тези стени.

— Не бива да говорим за това тук. А и Нанси сигурно знае повече от мен.

Каи се смръщи и отстъпи назад, но беше видно, че мислите му продължаваха да го вълнуват, докато стигна до асансьорите и даде указания на андроида там.

— Значи — каза той и скръсти ръце, докато чакаха — според теб Нанси знае някаква важна информация, но някой друг също може да се е добрал до нея.

— Страхувам се, че е така — отвърна Синдер. — А и самият чип беше необичаен. Нито силиконов, нито карбонов. Досега не съм виждала такъв чип.

Каи я погледна със свъсени вежди.

— Как така?

Синдер вдигна пръсти като че ли държеше в тях четка пред очите си.

— На големина и форма прилича на всеки друг чип. Но този блещукаше. Като… малък скъпоценен камък. С перлен отблясък.

Цветът изчезна от лицето на Каи. Той стисна очи с разкривени черти.

— Значи е лунен.

— Какво? Сигурен ли сте?

— Корабите им са изработени от същия материал. И аз не знам точно какъв е, но… — Той изруга, като разтриваше с палец слепоочията си. — Сигурно е била Сибил или стражът й. Те пристигнаха няколко дни, преди Нанси да се развали.

— Сибил?

— Чародейката на Левана. Кученцето, което върши всичката й мръсна работа.

Сякаш менгеме стисна Синдер за гушата. Ако информацията беше стигнала до тази Сибил, тя почти сигурно беше стигнала и до кралицата.

— Асансьор В за негово императорско височество — обяви андроидът, щом вратите на втория асансьор се отвориха. Синдер се качи след Каи и не се въздържа, а погледна нагоре към камерата на тавана. Ако лунитяните бяха проникнали в един от кралските андроиди, тогава можеха да проникнат навсякъде.

Подтиквана да се държи естествено от чувството на параноя, тя отметна един кичур коса зад ухото си. Вратите се затвориха.

— Да разбирам ли, че нещата с кралицата не вървят съвсем добре?

Каи изкриви лице, като че ли това беше най-болезнената тема на света, и се отпусна на стената. Сърцето на Синдер се трогна да види как поведението на императора се свлече от него. Тя погледна върха на ботушите си.

— Не съм вярвал, че човек може да мрази някого толкова силно, колкото аз я мразя. Тя е зла.

Синдер трепна.

— Мислите ли, че е безопасно да… ако тя е сложила онзи чип в андроида ви…

По лицето на Каи пробягна разбиране. Той погледна към камерата, после сви рамене.

— Пукната пара не давам. Тя знае, че я мразя. Повярвай ми — изобщо не се старае да промени това.

Синдер облиза устни.

— Видях какво причини на протестиращите.

Каи кимна.

— Не трябваше да й позволим да се показва. Веднъж да тръгне по нетскрийноветв новината колко бързо е установила контрол над тях в града ще настъпи хаос. — Той скръсти ръце и се сгуши в раменете си. — На всичко отгоре сега си мисли, че нарочно укриваме бегълци от луната.

Сърцето й подскочи.

— Така ли?

— Знам, че е абсурдно. Последното нещо, което ми трябва, е из страната да никнат като гъби жадни за власт лунитяни. Защо ми е на мен…? Ехх. Така ме е яд.

Синдер потърка ръце, станала изведнъж неспокойна. Заради нея Левана вярваше, че Каи укрива лунитяни. Изобщо не беше помислила, че ако кралицата я забележи, това ще изложи на риск и него.

Каи се умълча и тя се осмели да го погледне. Той се взираше в ръцете й. Синдер ги долепи до гърдите си, като провери ръкавиците, но всичко беше наред.

— Винаги ли ходиш с ръкавици? — попита той.

— Да.

Каи наклони глава и се вгледа в нея като че можеше да проникне с поглед чак до металната пластинка в главата й. Настойчивостта на погледа му не отслабна.

— Мисля, че трябва да дойдеш с мен на бала.

Тя стисна пръсти. Изражението му беше прекалено искрено, прекалено самоуверено. Нервите й изтръпнаха и тя измърмори:

— О, звезди! Нали вече ми зададохте този въпрос?

— Този път се надявам на по-благосклонен отговор. А с всяка минута все повече се отчайвам.

— Колко мило!

Устните на Каи трепнаха.

— Моля те?

— Защо?

— А защо не?

— Питам защо точно мен.

Каи закачи палци на джобовете си.

— Ами ако спасителният ми кораб се повреди, ще имам някой подръка да го поправи?

Тя завъртя очи и неспособна отново да го погледне, взе да зяпа червеното копче за алармата до вратите.

— Не, говоря сериозно. Не мога да отида сам. И наистина не мога да отида с Левана.

— В града има над двеста хиляди необвързани момичета, които ще си потрошат краката да получат тази привилегия.

Тихо шумолене премина между двамата. Той не я беше докоснал, но тя усещаше присъствието му, топло и непреодолимо. Усещаше как в асансьора става все по-горещо, въпреки че термометърът й показваше, че няма покачване на температурата.

— Синдер.

Тя не можа да издържи. И го погледна. Когато срещна откритостта в кафявите му очи, отбраната й леко се пропука. Самоувереността му бе изместена от тревога. Колебание.

— Двеста хиляди момичета — повтори той. — Защо не ти?

Киборг. Лунитянка. Механик. Тя беше последното нещо, което той би пожелал.

Тя отвори уста и асансьорът спря.

— Съжалявам. Но, повярвайте ми, вие не искате да отидете с мен на бала.

Вратите се отвориха и напрежението я напусна. Тя изхвърча навън, забола глава надолу, като се мъчете да не поглежда към малката групичка хора, които чакаха асансьор.

— Ела с мен на бала.

Тя замръзна. Целият коридор замръзна.

Синдер се обърна. Подпрял с една ръка вратата, Каи все още стоеше в асансьор В.

Нервите й бяха изтощени, а всички емоции от изминалия час се сливаха в едно–единствено болезнено чувство на отчаяние. Коридорът беше пълен с лекари, медицински сестри, андроиди, чиновници, техници и те всички бяха притихнали в неловко мълчание, и зяпаха принца и момичето с провисналите работни панталони, с което той флиртуваше.

Да, флиртуваше.

Като изпъчи гърди, тя се върна обратно в асансьора и бутна принца вътре с металната си ръка, без дори да се интересува от това.

— Задръжте асансьора — каза той на андроида, когато вратите ги затвориха вътре. Той се усмихна. — Това привлече вниманието ти.

— Вижте — рече тя. — Съжалявам. Наистина съжалявам. Но не мога да дойда с вас на бала. Просто трябва да ми се доверите.

Той погледна покритата с ръкавица ръка, опряна на гърдите му. Синдер се отдръпна и скръсти ръце на гърди.

— Защо? Защо не искаш да дойдеш с мен?

Тя изпухтя.

— Не че не искам да дойда с вас. Аз изобщо няма да ходя на бала.

— Значи, все пак, искаш да дойдеш с мен.

Синдер стегна раменете си.

— Това не е от значение. Не мога да дойда.

— Но аз имам нужда от теб.

— Имате нужда от мен?

— Да. Не разбираш ли? Ако съм с теб през цялото време, тогава кралица Левана няма да може да ме върже за себе си на разговор или… — Той потрепери. — Танц.

Синдер политна назад, а погледът й се размаза. Кралица Левана. Естествено, че всичко беше заради кралица Левана. Какво й беше казала Пеони преди сто години още? Някакви слухове за брачен съюз?

— Не че съм против танците. Аз мога да танцувам. Ако и ти искаш.

Тя присви очи.

— Какво?

— Но ако не искаш, няма да танцуваме. Ако не знаеш да танцуваш. Това не е нещо срамно.

Усетила главоболие, тя захвана да търка чело, но спря, когато осъзна, че ръкавиците й бяха мръсни.

— Наистина, наистина не мога да дойда — рече тя. — Разбирате ли… — „Нямам рокля. Адри няма да го допусне. А кралия Левана ще ме убие.“ — Заради сестра ми е.

— Сестра ти?

Тя преглътна и отпусна поглед към лакирания паркет от тъмно дърво. Дори асансьорите в двореца издаваха елегантност.

— Да. По-малката ми сестра. Болна е от чумата. И просто без нея няма да е същото — не мога да отида, няма да отида. Съжалявам. — Синдер остана изненадана — думите прозвучаха искрено даже в собствените й уши. Зачуди се дали детекторът на лъжата щеше да се включи, ако можеше да я види.

Каи се облегна на стената. Косата беше паднала над очите му.

— Не, аз съжалявам. Не знаех.

— Нямаше как да знаете. — Синдер отри длани в бедрата си. Кожата й гореше под ръкавиците. — Всъщност, има нещо… което ми се иска да ви кажа. Ако не възразявате.

Той килна глава, заинтригуван.

— Мисля, че тя би искала да знаете за нея. Това е… Казва се Пеони. На четиринайсет е и е лудо влюбена във вас.

Веждите му се извиха нагоре.

— Само си помислих, че ако стане някакво вълшебство и тя оцелее — ще може ли да я поканите на танц? На бала? — гласът на Синдер задра на гърлото й — нали знаеше, че вълшебства не съществуват. Но трябваше да попита.

Погледът на Каи я изгори. Той кимна бавно и решително.

— За мен ще бъде удоволствие.

Тя сведе глава.

— Ще й кажа, за да го очаква с нетърпение.

С крайчеца на окото си Синдер видя как Каи мушна ръка в джоба и я сви в юмрук.

— Вече ставаме съмнителни за хората отвън — обади се Синдер. — Слуховете ей сега ще плъзнат навред. — Каза тя с тромав смях, на който Каи не отговори. Когато отново се осмели да го погледне, с отпуснати рамена той гледаше разсеяно дървената облицовка на стената зад нея.

— Добре ли сте?

Той взе да кима, но спря.

— Левана смята, че може да си играе с мен като с кукла на конци. — Челото му се набръчка. — И тъкмо ми хрумна, че току-виж излязла права.

Синдер размърда ръкавиците си. Колко лесно беше забравила с кого разговаря, както и всичките неща, за които той трябваше да мисли, неща къде-къде по-важни от нея. По-важни дори от Пеони.

— Мисля, че всичко ще оплескам — обади се той.

— Няма. — Тя гореше от желание да протегне ръка към него, но се спря и закърши ръце. — Вие ще бъдете от онези императори, които всички обичат и почитат.

— Да. Сигурно.

— Говоря сериозно. Вижте само колко сте загрижен, колко много се стараете, а още дори не сте станали император. Освен това, — тя скръсти ръце, като покри ръкавите си, — вие не сте сам. Имате и съветници, и секретари, и ковчежници, и свои представители във всички провинции… Е, хайде, сам човек колко може да напакости?

Кан се засмя, но не от сърце.

— Не ми помагаш да се почувствам по-добре, но ценя усилията ти. — Той вдигна очи към тавана. — Пък и аз не е редно да ти казвам тези неща. Те не са твой проблем. Просто… с теб се говори лесно.

Тя пристъпи от крак на крак.

— Донякъде е и мой проблем. Искам да кажа всички трябва да живеем тук, нали?

— Можеш да се преместиш в Европа.

— Знаете ли, напоследък точно това се върти в главата ми.

Каи се засмя и този път топлината се завърна в гласа му.

— И ако това не е вот на доверие, не знам какво е тогава.

Тя сведе глава.

— Вижте, знам, че сте царска особа и прочее, но хората сигурно губят търпение да чакат аса… — дъхът й се накъса, когато Каи се наведе напред, толкова близо, че тя за малко си помисли, че ще я целуне. Синдер замръзна, заля я вълна от паника и тя едва смогна да вдигне очи.

Но вместо да я целуне, той прошепна:

— Представи си, че има лекарство, но за да го откриеш, ще трябва да платиш висока цена — да провалиш живота си. Как ще постъпиш?

Топлият въздух я обгърна. Толкова беше близо, че долавяше уханието на сапун, което идваше от него.

Очите му пронизваха нейните, чакаха, малко отчаяни.

Синдер навлажни устни.

— Да проваля живота си, за да спася милиони? Изборът не е голям.

Той разтвори устни — не й остана друг избор, освен да погледне към тях, а после незабавно в очите му. Можеше да преброи черните мигли около тях. Но тогава в очите му се процеди тъга.

— Права си. Изборът не е голям.

Тялото и едновременно жадуваше да затвори празнината помежду им и да го отблъсне. Очакването, което гореше върху устните й, правеше и двете невъзможни.

— Ваше Височество?

С неуловимо движение тя склони лице към пето. Чуваше колебливия му дъх и този път, неговите очи паднаха върху устните й.

— Съжалявам — изрече той. Това е ужасно неуместно, но… май животът ми е на път да бъде провален.

Тя сключи вежди въпросително, но той не каза нищо повече. Пръстите му, леки като дъх, докоснаха лакътя й едва доловимо. Той протегна глава. Синдер не можеше да помръдне и едва успя да навлажни устни, когато клепачите й се затвориха.

В главата й избухна болка. Втурна се надолу по гърба.

Синдер ахна и се преви, като стисна корема си. Светът се залюля. Гърлото й гореше. Каи извика и когато тя се олюля напред, я хвана и бавно я положи на пода.

Замаяна, Синдер трепереше в ръцете му.

Болката беше потушена толкова бързо, колкото и избухна.

Синдер дишаше тежко, облегната на ръката на Каи. Гласът му постепенно достигна до нея — чуваше името си, отново и отново. Приглушени думи. „Добре ли си? Какво стана? Какво ти причиних?“

Цялата гореше, ръката й се потеше в ръкавицата, лицето й беше в плам. Точно като преди, когато доктор Ърланд я докосна. Какво се случваше с нея?

Тя намокри устни. Езикът в устата й беше като памук.

— Добре съм — каза тя, като се питаше дали наистина е така. — Мина ми. Добре съм.

Тя стисна очи и зачака, като се боеше, че и най-слабото движение, ще върне болката.

Пръстите на Каи притиснаха челото, косата й.

— Сигурна ли си? Можеш ли да се движиш?

Тя кимна и се насили да го погледне.

Каи ахна и отскочи назад, а ръката му замръзна на сантиметри от челото на Синдер.

Страх стисна гърлото й. Да не би ретина — дисплеят й да се е показал?

— Какво? — попита тя, като скри с ръка лицето си, и неспокойно прокара пръсти по кожата, по косата си. — Какво има?

— Н-нищо.

Когато отново се осмели да срещне погледа на Каи, той мигаше бързо, а в очите му цареше объркване.

— Ваше Височество?

— Не, няма нищо. — Устните му се извиха нагоре, неубедително. — Привидяло ми се е.

— Какво?

Той поклати глава.

— Нищо няма. Ето. — Той се изправи и я вдигна да стане. — Може би трябва да проверим дали докторът не може да те вмести в претъпкания си график.