Мариса Мейър
Синдер (14)

Глава четиринайсета

Червена светлина прониза клепачите й. Обезумял, ретина — дисплеят показваше върху екрана на клепачите й върволица от безсмислици в зелено. Нещо не беше наред с електрическата мрежа — пръстите на лявата й ръка непрестанно се свиваха, пулсираха неудържимо.

— Успокойте се, госпожице Лин. Всичко е наред — гласът с непознатия акцент, спокоен и бездушен, беше последван от друг, паникьосан.

— Наред ли? Вие с всичкия си ли сте? Какво се е случило?

Синдер простена.

— Само малък експеримент, Ваше Височество. Ще се оправи. Виждате ли? Вече се събужда.

Чу се нов приглушен протест, преди да надзърне през клепачите. Белотата на стаята щеше да я ослепи, ако не бяха двете сенки, които я прерязваха. В очертанията им очите й различиха вълнената шапка на доктор Ърланд и небесносините му очи, и принц Каи с рошавите кичури черна коса, висящи над очите му.

Докато за втори път този ден ретина — дисплеят правеше основна диагностика на Синдер, тя затвори очи, смътно обезпокоена, че принцът ще забележи зелената светлинка в зениците й.

Добре, че поне беше с ръкавици.

— Жива ли си? — Каи отмести сплъстената коса от челото й. Пръстите му бяха влажни и пареха, но после разбра, че тя гореше. Но това беше невъзможно. Тя не можеше да се изчервява, не можеше да вдига температура.

Не можеше да прегрява.

Какво й бе сторил докторът?

— Да не си е ударила главата? — попита Каи.

Пръстите й се укротиха. В инстинктивен стремеж да скрие ръцете си Синдер ги притисна о тялото си.

— О, добре е — повтори доктор Ърланд. — Малко се поуплаши, но нищо повече. Съжалявам за това, госпожице Лин. Не си дадох сметка, че ще проявите такава чувствителност.

— Какво направихте? — попита тя, като внимаваше да не заваля думите.

Каи плъзна ръка под нея и й помогна да се изправи. Тя трепна от допира му и за всеки случай дръпна надолу крачола, за да скрие металния блясък на прасеца си.

— Просто намествах гръбначния ви стълб.

Синдер сви очи — нямаше нужда от оранжевата светлинка, за да разбере, че лъже. Но тя и така пак светна.

— Какво й е на гръбнака? — ръката на Каи се плъзна към долната част на гърба й.

Синдер пое дъх, а кожата й настръхна. Страхуваше се, че болката ще се върне, че докосването на принца ще вземе надмощие над системата й, както беше направил доктор Ърланд. Но нищо не се случи и след малко Каи престана да натиска толкова силно.

— Нищо му няма — отвърна докторът. — В областта на гръбнака се събират много от нервите ни, преди да изпратят импулси до мозъка ни.

Синдер гледаше доктор Ърланд с див поглед. Вече виждаше как Каи ще се отдръпне от нея, щом докторът му каже, че придържа киборг в ръцете си.

— Госпожица Лин се оплакваше от досадна болка във врата…

Тя стисна юмруци, докато пръстите не я заболяха.

— … затова малко я понаместих. Нарича се хиропрактика, много стар вид терапия, но удивително резултатна. Трябва да е имала повече изкривявания, отколкото допусках и неочакваното наместване на прешлените е предизвикало временен шок в системата й — с безгрижен поглед той се усмихна широко на принца. Оранжевата светлинка все така не угасваше.

Синдер зина, очаквайки докторът да продължи, да подмине нелепата лъжа и да разкрие на принца тайните й. Тя е киборг, има имунитет срещу чумата и е новото му любимо опитно зайче.

Но доктор Ърланд не каза нищо повече, само й се усмихна с дяволити очи, които я изпълниха с подозрения.

Синдер усещаше погледа на Каи върху себе си. Извърна се с намерението да свие рамене, сякаш обясненията на доктор Ърланд и на нея се виждаха безсмислени, но настойчивостта в погледа на принца я остави без глас.

— Дано докторът казва истината, защото ще е срамота да умреш точно, когато имам удоволствието да се запознаем — очите му проблеснаха, като че споделяха с нея някаква тайна шега. От устата й никога не се бе изтръгвал такъв пресилен смях. — Добре ли си? — попита той и взе ръката й в своята, като с другата все така я придържаше. — Можеш ли да се изправиш?

— Да, струва ми се.

Той й помогна да стъпи на крака. От острата болка нямаше и помен.

— Благодаря ви — тя се отдръпна от него и изтупа дрехите си, макар че подът в лабораторията беше безукорно чист. Хълбокът й срещна масата за прегледи.

— Какво правиш тук? — попита той, а ръцете му конфузно се отпуснаха за миг до тялото, преди да намерят път към джобовете му.

Синдер отвори уста, но доктор Ърланд я прекъсна с покашляне.

— Вие вече сте се срещали? — рунтавите му вежди се скриха чак под шапката.

— Запознахме се вчера. На пазара — отговори Каи.

Синдер пъхна ръце в джобовете като отражение на Каи и напипа ключа.

— Тук, хм, тук съм… защото… ъ…

— Един от мед-дроидите се беше повредил, Ваше Височество — намеси се доктор Ърланд. — Помолих я да дойде и да му хвърли един поглед. Работата й като механик има изключителна репутация.

Каи взе да кима, но после спря и огледа стаята.

— Какъв мед-дроид?

— Естествено вече не е тук — със закачливо гласче рече доктор Ърланд, като че лъжата беше забавна игра. — Сигурно е някъде навън и взима кръв, докато разговаряме.

— Точно така — устата на Синдер висеше като на някой гламчо и тя се застави да я затвори. — Вече го поправих. Почти като нов е — тя измъкна ключа и го завъртя на пръсти като доказателство.

Каи все още изглеждаше объркан, но кимна, сякаш не си струваше да поставя под съмнение историята. Синдер беше благодарна, че докторът така лесно измисли случката, но беше също и уплашена. Какви бяха основанията му да крие истината от принца, особено когато беше на път да направи откритие в изследванията на чумата? Не заслужаваше ли Каи да научи за откритието? Както и всички други хора?

— Сигурно не си имала възможност да погледнеш Нанси? — попита Каи.

Синдер спря да върти ключа и го стисна с две ръце, за да ги държи мирни.

— Все още не. Съжалявам. Последните двайсет и четири часа… бяха…

Той сви рамене сякаш това не беше от значение, но жестът му беше скован.

— Сигурно списъкът ти с клиенти е дълъг два километра. Не бива да очаквам да се отнасяш към мен като с принц — устните му се извиха. — Макар че, струва ми се, точно това очаквам.

Сърцето на Синдер подскочи, когато усмивката му изведнъж я връхлетя, все така очарователна и ненадейна, както на пазара. Тогава очите й зърнаха зад него холограмата, на която все още се виждаха вътрешните й механизми — от металните прешлени през многобройните жици до абсолютно непокътнатите й полови жлези. Тя рязко върна поглед върху Каи. Пулсът й препускаше.

— Обещах да я погледна, когато имам възможност. Преди фестивала. Със сигурност.

Каи се обърна, като проследи погледа й до холографа. Синдер стисна юмруци. Ниско в корема нервите й се усукаха, докато Каи се отвърна с отвращение от образа.

Момиче. Машина. Мутант.

Тя прехапа устни и се примири, че вече никога няма да получи от тези усмивки на принца, които спираха сърцето й. Тогава доктор Ърланд пристъпи към холографа и с едно щракване изключи нетскрийна.

— Извинете ме, Ваше Височество, конфиденциалност на пациентите. Това беше холограмата на днешния избран.

Още една лъжа.

Синдер стискаше ключа, изпълнена едновременно с благодарност и подозрение.

Каи отърси изненадата си.

— Аз точно затова дойдох тук. Питах се дали имате някакъв напредък.

— Още е трудно да се каже, Ваше Височество, но може би сме открили възможна нишка. Разбира се, ще ви държа в течение, щом имаме някакво развитие.

Докторът се усмихна непринудено, първо на Каи, после и на Синдер.

Погледът му беше категоричен — нищо нямаше да спомене пред принца.

Тя не проумяваше защо.

Като се покашля, Синдер отстъпи назад към вратата.

— Аз трябва да вървя, за да можете вие да работите — каза тя, като потупваше длан с ключа. — Предполагам… ъ… ще се върна да проверя дали мед-дроидът работи добре? Да кажем… утре?

— Отлично — отвърна докторът. — Имам и идентификационния ви номер, ако се наложи да ви потърся — усмивката му потъмня едва забележимо, сякаш намекваше, че доброволния статут на Синдер щеше да остане такъв, само ако тя сама се върне доброволно. Сега беше ценна. Той не възнамеряваше да я остави да си тръгне завинаги.

— Ще те изпратя — принцът махна с ръка пред скенера. Вратата се отвори леко.

Синдер вдигна ръце, здраво стиснала ключа в тях.

— Не, не. Няма нужда. Сама ще се оправя.

— Сигурна ли си? Няма да ме затрудни.

— Да. Напълно. Уверена съм, че имате куп важни… кралски… правителствени… научни работи. Да обсъждате. Но благодаря ви. Ваше Височество — тя тромаво се поклони, щастлива, че този път и двата й крака бяха здраво закрепени.

— Добре тогава. Е, радвам се, че пак се видяхме. Приятна изненада.

Тя се засмя иронично, изненадана от сериозността на изражението му. Очите му я гледаха топло и с известно любопитство.

— Да, и з-за мен — тя излезе заднешком. Усмихваше се. Трепереше. Молеше се да няма петна от машинно масло по лицето си. — Ще ви пратя съобщение, тогава. Когато е готов. Андроидът ви.

— Благодаря ти. Лин-мей.

— Казвайте ми Син — вратата между тях се затвори. — Дер Синдер е достатъчно. Ваше Височество — тя се отпусна тежко на стената в коридора, като бухаше с юмруци челото си. — Ще ви пратя съобщение. Казвайте ми Синдер — повтори тя с насмешка, после прехапа устни. — Не обръщайте внимание на бръщолевиците на горкото момиче.

Той беше мечтата на всяко момиче в Републиката. Беше толкова далечен, отвъд нейния свят. Трябваше да спре да мисли за него в мига, в който вратата се затвори. Трябваше веднага да спре да мисли за него. Никога отново не трябваше да мисли за него, освен като за клиент и неин принц.

При все това споменът за пръстите му по лицето й отказваше да избледнее.