Мариса Мейър
Синдер (22)

Глава двайсет и втора

Синдер чуваше в ушите си предупреждението на доктор Ърланд, което отекваше като повреден аудио — файл през целия дванайсеткилометров път до двореца.

Кралица Левана няма да се спре пред нищо, за да подсигури властта си, да прекърши всяка съпротива. А това означава да избие онези, които могат да се опълчат срещу й — хората като вас. Ако ви зърне, тя ще ви погуби.

При все това, ако по пътя до двореца нещо се случеше с андроида, който разполагаше с автентична информация за изчезналата лунна принцеса, Синдер никога нямаше да си го прости. Отговорността да върне андроида невредим на Каи падаше върху нейните плещи.

Да не говорим, че дворецът беше огромен. Едва ли имаше голям шанс да се натъкне на лунната кралица, която и без това надали възнамеряваше да прекара времето си в дружески разговор с гражданите.

Нанси беше доста по-бърза от Ико и Синдер трябваше да ускори крачка, за да не изостава. Но скоро откриха, че те не бяха единствените граждани, тръгнали към двореца в този следобед, и трябваше да намалят крачка. В подножието на скалите, там, където главният път излизаше от града и преминаваше в частната алея към двореца, засенчена от усукани иглолистни дървета и сведени върби, виещият се път беше блокиран от пешеходци, които бавно пъплеха нагоре по хълма. Някои вървяха сами, други бяха на големи групи. Думите им стигнаха до Синдер, яростни и решителни, съпроводени от гневни жестове. Не я искаме тук. Какво си мисли Негово Височество? Нарастващият рев на тълпата отекваше надолу по пътя. Стотици, а може би хиляди разлютени гласове крещяха като един.

— Лунната кралица — вън! Лунната кралица вън! Лунната кралица вън!

Като зави зад последния ъгъл Синдер видя тълпата, която изпълваше двора пред кафявите порти на двореца и се разливаше надолу по улицата. Редицата от смутени стражи едва успяваше да я удържи.

Над главите им подскачаха плакати. По-добре война пред робство! Искаме императрица, не диктатор! Не на съюза със злото! На много от тях се виждаше забуленият образ на кралицата зачеркнат с червени линии.

В небето кръжаха дузина репортерски кораби, които снимаха протеста, за да го излъчат по света.

Синдер тръгна по края на множеството и като държеше пред себе си тялото на Нанси като щит, си проправи път към главния вход. Когато стигна портала обаче, откри, че е затворен и пред него рамо до рамо стояха на стража хора и андроиди.

— Извинете — обърна се тя към най-близкия от стражите. — Трябва да вляза в двореца.

Мъжът протегна ръка и я бутна една крачка назад.

— Днес граждани не се допускат.

— Но аз не съм с тях. — Тя сложи ръце на главата на Нанси. — Този андроид е собственост на Негово Императорско Височество. Бях наета да го поправя и сега го връщам. Много е важно.

Стражът погледна над носа си надолу към андроида.

— Имате ли пропуск от Негово Императорско Височество?

— Ами, не, но…

— Андроидът носи ли си номера?

— Да. — Нанси извъртя тяло и показа на стража идентификационния си код.

Той кимна.

— Може да влезете.

Вратите бяха открехнати едва и тълпата в миг се юрна напред. Синдер изкрещя от гневните гласове, които тътнеха в ушите й, и от внезапния напор на телата, който я запрати в стража. Без да се поколебае, Нанси се плъзна през вратата, но когато Синдер понечи да се мушне зад нея, мъжът препречи пътя й с ръка, удържайки с трудност тълпата.

— Само андроидът.

— Но ние сме заедно! — изкрещя тя над скандиранията.

— Без пропуск няма достъп.

— Но аз я поправих! Трябва да я доставя. Трябва да… да си взема парите. — Скимтенето в гласа й се стори противно на самата нея.

— Изпратете фактура до хазната, както правят всички останали — отвърна мъжът. — Никой няма да бъде допуснат без издаден пропуск.

— Лин–мей — изрече Нанси от другата страна на желязната порта. — Ще предам на принц Каи, че желаете да срещнете с него. Сигурна съм, че той ще може да ви изпрати официален пропуск.

И тогава Синдер почувства тежестта на собствената си глупост. Съвсем не се налагаше да се срещне с принца. А и тъй или иначе нямаше да му изпрати сметка за работата си. Но преди да възрази, Нанси се извърна и тръгна напред към главния вход на двореца, докато Синдер се мъчеше да измисли смислено извинение защо беше толкова наложително да види Каи — нещо по-умно от глупавата, детинска причина, която първо й дойде на ум. Тя просто искаше да го види.

Изведнъж скандирането секна и това накара Синдер да подскочи.

Тишината на тълпата създаде на улицата вакуум, копнеж, който трябваше да бъде запълнен от дъх, от звук, от нещо. Синдер се огледа наоколо и видя заслепени лица, извърнати нагоре към двореца, и свлечени плакати в омекналите пръсти. Като лек полъх страх погали гърба й.

Тя проследи втренчения поглед на тълпата до един от балконите, който се издаваше от най-високите етажи на двореца.

С една ръка подпряна на хълбок, а другата на перилата на балкона, там стоеше лунната кралица. Изражението й беше сурово, безмилостно, но този поглед не можеше да прогони тайнствената й красота. Дори отдалеч Синдер виждаше бледото сияние на кожата й, рубинено обагрените й устни. Черните й очи оглеждаха притихналата тълпа. Синдер се отдръпна от портата в желанието си да изчезне зад безизразните лица.

Но страхът и ужасът й не траяха дълго. Тази жена не беше ужасяваща, не беше опасна.

Тя беше приветлива. Сърдечна. Щедра. Тя ще стане тяхна кралица. Ще ги управлява, ще ги ръководи, ще ги защитава…

Ретина дисплеят на Синдер показа предупреждение. Недоволна, че я разсейват, тя опита напразно да го отпъди с примигване. Искаше вечно да гледа кралицата. Искаше да чуе думите й. Да чуе обещанието й за мир, спокойствие, богатство и охолство.

Оранжевата светлинка грейна в ъгъла. На Синдер й трябваше секунда да разбере какво става, какво означава това. Знаеше, че това не беше редно, че не беше логично.

Лъжи.

Тя стисна очи. Когато отново погледна нагоре, илюзията на добротата беше изчезнала. Нежната усмивка на кралицата беше станала надменна и властна. Стомахът на Синдер се сви.

Тя промиваше мозъците им.

Беше промила и нейния.

Синдер направи несигурна крачка назад и се блъсна в един зашеметен мъж на средна възраст.

Погледът на кралицата скочи върху тях и се фокусира върху Синдер. На лицето й светна изненада. После омраза. Отвращение.

Синдер потрепери — искаше да се скрие. Ледени пръсти сграбчиха сърцето й. Усети непреодолимо желание да побегне, но краката под нея бяха омекнали. Ретина дисплеят чертаеше объркани линии пред погледа й като че ли не можеше да понесе и миг повече да гледа обаянието на кралицата.

Синдер се почувства гола и уязвима, сам-сама сред оглупялата тълпа. Беше сигурна, че земята под краката й ще се разтвори и ще я погълне цяла. Беше сигурна, че погледът на кралицата ще я превърне в купчина пепел върху калдъръма.

Той потъмня от гняв дотолкова, че Синдер — със или без слъзни канали — почувства, че ще избухне в сълзи.

Тогава кралицата се обърна кръгом и влетя шумно обратно в двореца.

Когато се скри, Синдер очакваше тълпата да възобнови протеста си, дори по-настървено от преди, задето кралицата се бе осмелила да се покаже. Но нищо такова не се случи. Бавно, като в просъница, хората започнаха да се разотиват. Тези, които носеха плакати, ги оставяха да паднат на земята, където биваха стъпкани и забравени. Синдер се долепи до стената край двореца, докато множеството се влачеше едва пред нея.

Значи такова беше обаянието на лунитяните, чарът им, който пленяваше, мамеше, обръщаше сърцата към тях и срещу враговете им. И сред всички тези хора, които презираха лунната кралица, Синдер единствена беше устояла.

Но не съвсем. Не първоначално. Ръцете й настръхнаха. Болеше я там, където кожата се сливаше с метала.

Тя не беше напълно защитена срещу обаянието, както се очакваше от щитовете.

Но по-лошото беше, че кралицата я беше видяла и беше разбрала.