Мариса Мейър
Синдер (11)

Глава единайсета

С няколко бързи примигвания Синдер опита да разпръсне мъглата, обвила ума й. В ъгълчето на полезрението й оранжевата светлинка изчезна, но тя така и не разбра защо беше светнала. Възможно беше по-ранният шок в системата да е объркал програмирането й.

Докторът мина край нея и посочи холографското изображение, което се подаваше от нетскрийна.

— Несъмнено това ви е познато — той плъзна пръст по екрана, така че тялото бавно се завъртя в кръг. — Нека ви кажа кое му е особеното.

Синдер дръпна нагоре ръкавицата, като скри с подгъва белязаната тъкан. Приближи се до него. Кракът й се удари в ключа и го запрати под масата за прегледи.

— Според мен всичките му 36.28 процента са доста особени.

Докато доктор Ърланд стоеше с гръб към нея, тя се наведе и вдигна ключа. Струваше й се по-тежък от преди. Всъщност всичко беше по-тежко — и ръката, и кракът, и главата й.

Докторът посочи десния лакът на холограмата.

— Ето тук инжектирахме микробите носители на летумозиса. Всички бяха маркирани, за да можем да следим движението в тялото ви — той отдръпна пръста си и потупа устни. — Сега разбирате ли какво е особеното?

— Фактът, че съм жива, а и вие май не се плашите, че сте в една стая с мен?

— Да, в известен смисъл — той се обърна към нея, като се почесваше по главата през вълнената шапка. — Както виждате, микробите ги няма.

Синдер се почеса с ключа по рамото.

— Как така?

— Ами така, няма ги. Изпарили са се. Пук — той взриви ръце като фойерверки.

— Значи… не съм болна от чумата?

— Точно така, госпожице Лин. Не сте болна от чумата.

— И няма да умра?

— Точно така.

— И не съм заразна?

— Не, не, не. Чудесно усещане, нали?

Тя се облегна на стената. Изпълни я спокойствие, а след него подозрение. Бяха я инжектирали с чумата, но сега беше изцелена? Без антидот?

Това приличаше на капан, но оранжевата светлинка никаква я нямаше. Колкото и невероятни да бяха думите му, той казваше истината.

— Това случвало ли се е и преди?

Дяволита усмивка се разля по очуканото лице на доктора.

— Вие сте първата. Имам някои теории как е станало, но разбира се трябва да ви направя изследвания.

Той остави холограмата и отиде до плота, където постави двете шишенца.

— Това са кръвните ви проби — една преди инжекцията и една след. Горя от нетърпение да видя какви тайни крият.

Тя плъзна очи към вратата, после обратно към доктора.

— Искате да кажете, че съм имунизирана?

— Да! Точно така изглежда. Много интересно. Забележително — той сключи ръце. — Възможно е така да сте родена. Нещо в ДНК–то, което е повлияло имунната ви система така, че тя да надвива точно тази болест. А може и някога в детството ви да са вкарали малко количество летумозис в тялото ви, а то веднъж надвило болестта, си е изградило имунитет срещу нея, който вие днес използвахте.

Синдер се сви назад неспокойно под настойчивия му поглед.

— Помните ли нещо от детството си, което може да е свързано с това? — продължи той. — Някаква ужасна болест? Някога да сте били на косъм от смъртта?

— Не. А… — тя се поколеба, докато пъхаше гаечния ключ в страничния джоб на панталона. — Май че да. Вторият ми баща почина от летумозис. Преди пет години.

— Вторият ви баща. Знаете ли откъде може да се е заразил? Тя сви рамене.

— Знам ли. Мащех… Адри, моят настойник, винаги е подозирала, че е прихванал болестта в Европа. Когато ме осинови.

Ръцете на доктора затрепериха и сякаш само здраво стиснатите му пръсти го пазеха да не се пръсне от вълнение.

— Значи сте от Европа.

Тя кимна неуверено. Като си помисли, беше странно, че идва от място, което не помни.

— Помните ли да е имало много болни хора в Европа? Или някакво запомнящо се избухване на болестта във вашата провинция?

— Не знам. Нямам никакви спомени от преди операцията. Той повдигна вежди, а сините му очи изсмукаха цялата светлина от стаята.

— Кибернетичната операция ли?

— Не, онази за смяна на пола.

Усмивката на доктора помръкна.

— Шегувам се.

Доктор Ърланд си върна самообладанието.

— Какво искате да кажете с това, че нищо не помните?

Синдер духна един кичур от лицето си.

— Ами това. Като инсталирали интерфейса в мозъка ми, той увредил онова… сещате се. Онази част от мозъка, която помни всичко.

— Хипокампуса.

— Това май.

— На колко години сте били?

— Единайсет.

— Единайсет — той изпусна бързо въздух. Погледът му на посоки се стрелна по пода, като че причината за имунитета й беше написана там. — Единайсет. Заради катастрофа с кораб, нали?

— Да.

— Катастрофите в днешно време са почти невъзможни.

— Докато някой глупак не свали сензорите за сблъсък, за да направи кораба по-бърз.

— Дори тогава ми се струва, че няколко натъртвания и синини не биха оправдали целия този ремонт, който са ви направили.

Синдер потупа хълбок с пръсти. Ремонт — ама че киборгски термин.

— Да, но тази катастрофа убила родителите ми, а мен изхвърлила през предното стъкло. Силата изтласкала кораба извън маглев-трасето^[1]. Той се превъртял няколко пъти и паднал върху мен. След това част от костите в крака ми били смлени на кайма — тя млъкна, като си играеше с ръкавиците. — Поне това ми разказаха. Както ви казах, нищо не помня.

Помнеше слабо само мъглата от лекарствата и кашата в главата си. А после беше дошла болката. Всеки мускул я изгаряше. Всяка става надаваше вой. Цялото й тяло се бунтуваше срещу онова, което му бяха причинили.

— Оттогава насам имали ли сте проблеми със съхранението на спомените или формирането им?

— Не и такива, за които да знам — тя се вторачи в него. — Това каква връзка има?

— Невероятно — Доктор Ърланд избегна въпроса. Извади портскрийна и си записа нещо, а после каза: — Сигурно много протези сте сменили, докато стигнете до тези.

Синдер сви устни. Наистина така трябваше да бъде, но Адри беше отказала да плаща за нови части на доведената си дъщеря — мутант. Вместо да отговори. Синдер погледна първо към вратата, а после към шишенцата с кръв.

— Е… сега мога ли да си вървя?

Очите на доктора лумнаха, сякаш въпросът й го беше наранил.

— Да си вървите? Госпожице Лин, трябва да разберете колко ценна сте сега с това откритие.

Тялото й се напрегна, пръстите й обходиха очертанията на ключа в джоба.

— Значи още съм затворник. Но вече ценен.

Лицето му се смекчи и той прибра портскрийна.

— Не си давате сметка колко сериозно е всичко това. Нямате представа колко важна… нямате представа за стойността си.

— И какво сега? Смятате да ме инжектирате с още по-смъртоносни болести, за да видите как ще се справи тялото ми с тях, така ли?

— О, звезди, не! Как ще ви убиваме. Та вие сте безценна!

— Преди един час друго говорехте.

Погледът на доктор Ърланд проблесна в посока на холограмата със свъсени вежди, сякаш обмисляше думите й.

— Нещата сега са доста различни, от това, което бяха преди час, госпожице Лин. С ваша помощ бихме могли да спасим стотици хиляди хора. Ако вие сте онова, за което ви мисля, бихме могли — е, като за начало бихме могли да спрем жребия на киборги.

Той допря юмрук до устните си.

— Освен това ще получавате заплащане, разбира се.

Като окачи палци на гайките на панталоните си, Синдер се облегна на плота с наредените върху него апарати, които до неотдавна вдъхваха страх у нея.

Тя беше имунизирана.

Беше важна.

Естествено и парите изкушаваха. Ако успееше да докаже, че и сама може да се грижи за себе си, тогава можеше и да успее да анулира законното настойничество на Адри. Можеше да откупи свобода си.

Но дори и това проникновение угасна, щом си спомни Пеони.

— Наистина ли мислите, че мога да помогна?

— Да. Дори мисля, че скоро всеки жител на планетата ще ви е безкрайно благодарен.

Тя преглътна, повдигна се с ръце върху една от масите за преглед и седна със скръстени крака.

— Става, но да сме наясно — сега съм тук по собствено желание, което означава, че мога да си тръгна по всяко време, щом пожелая. Без въпроси, без спорове.

Лицето на доктора се озари, а между бръчките очите му засветиха като светилници.

— Да, разбира се.

— И очаквам заплащане, както споменахте, но искам отделна сметка. Сметка, до която законният ми настойник няма да има достъп. Не искам тя да научава, че съм дала съгласието си за това, нито да има достъп до парите.

За нейна изненада, той не се поколеба.

— Разбира се.

Тя пое въздух, за да се успокои.

— И още нещо. Сестра ми. Вчера беше отведена в изолатора. Ако намерите лекарство, искам първо на нея да дадете от него.

Този път погледът на доктора трепна колебливо. Той се обърна и закрачи към холограмата, като триеше ръце в лицевата страна на престилката.

— Това, боя се не мога да обещая.

Тя стисна юмруците си един до друг.

— Защо не?

— Защото императорът трябва пръв да получи лекарството — той присви очи със съчувствие. — Но мога да обещая, че сестра ви ще е втората.