Мариса Мейър
Синдер (16)

Глава шестнайсета

Принц Каи летеше бясно по коридора, а сестрите и андроидите на нощна смяна се залепваха за стените. Беше тичал по целия път от стаята на шестнайсетия етаж в частното крило на двореца, като спря да си поеме дъх, само когато се наложи да чака асансьора. Влетя в стаята за посетители и без да пуска дръжката, мигновено замръзна.

Обезумелият му поглед завари Торин, скръстил ръце, да стои облегнат на далечната стена. Съветникът откъсна поглед от стъклото и със смирение срещна уплашеното изражение на Каи.

— Чух — започна Каи и изправи стойката си. Като навлажни уста, той влезе вътре. Зад него вратата щракна. Малката стая беше осветена само от една настолна лампа и яркия флуоресцент на изолатора.

Каи надникна в стаята на болния и видя един мед-дроид да покрива с бял чаршаф затворените очи на баща му. Лудо блъскащото се в гърдите му сърце замря.

— Закъснял съм.

Торин се раздвижи.

— Само няколко минути — той се отлепи с мъка от стената. Каи забеляза бръчките по лицето на съветника, уморените му от безсъние очи, а също и недокоснатия чай точно до портскрийна. Вместо да се прибере и да си легне, той беше останал да работи до късно.

Неочаквано изтощението се стовари върху Каи и той опря горящо чело върху хладното стъкло. И той трябваше да остане.

— Ще насроча пресконференция — гласът на Торин беше глух.

— Пресконференция?

— Страната трябва да научи. Всички заедно ще скърбим.

За кратък миг Торин сякаш се разтресе, но с отмерено дишане прикри вълнението си.

Каи стисна очи и ги разтърка с пръсти. При все че знаеше, че е неизбежно, че баща му е болен от тази нелечима болест, всичко все пак изглеждаше нелепо. Всичко беше изгубено толкова бързо. Не само баща му. Не само императорът. Младостта му. Свободата му.

— От теб ще стане добър император — обади се Торин. — Точно като баща ти.

Каи се отдръпна от него. Не искаше да мисли за това, за собствената си неопитност. Беше още млад и глупав, твърде наивен и пълен с оптимизъм. Нямаше да може да се справи.

Зад тях екранът избръмча и мек женски глас каза: „Входящо съобщение от кралица Левана от Луна за Каито, кронпринца на Източната република.“

Каи се извърна. С изключение на въртящия се глобус в единия ъгъл, който известяваше, че има получено съобщение, нетскрийнът беше празен. Всяка опасност да заплаче изчезна пред прииждащото главоболие. Въздухът се сгъсти, но нито един от двамата не помръдна.

— Как е узнала? Толкова скоро? — попита Каи. — Сигурно има шпиони.

С ъгълчето на окото си видя как Торин го измери с поглед — предупреждение да не започва отново с конспиративните си теории.

— Сигурно охранителят на чародейката те е видял — отвърна той. — Да тичаш посред нощ в двореца — какво друго може да означава това?

Като стисна зъби, Каи се изправи в целия си ръст и поздрави екрана като враг.

— Предполагам, че траурът завърши — измърмори той. — Екран, приеми съобщението.

Екранът се освети. Щом видя лунната кралица, Каи се наежи — като вечната невеста главата и раменете й бяха покрити с богато украсен кремав воал. Покривалото скриваше всичко и само загатваше дълга черна коса и неясни черти. Обяснението на лунитяните беше, че красотата на кралицата им е дар, който недостойните земляни не бива да виждат, но Каи беше дочул, че обаянието на кралицата — нейната способност да внушава на хората, че е божествено красива, като манипулира мозъчните им вълни — не може да се предава по нетскрийна и затова тя никога не се показваше по него.

Но каквато и да беше причината, очите на Каи винаги смъдяха, когато гледаше по-дълго увитата в бяло фигура.

— Скъпи мой принц — регент — със захаросан глас произнесе Левана, — позволете ми първа да поднеса своите съболезнования за загубата на баща ви, добрия император Рикан. Нека почива в мир.

Каи хвърли хладен поглед към Торин. Шпиони?

Торин не отвърна на погледа му.

— Въпреки скръбния случай, с нетърпение очаквам да продължа диалога с вас, новият владетел на Източната република на Земята. Тъй като не виждам причина да отлагаме разговорите до бъдещата ви коронация, считам за уместно да насрочим среща веднага, щом това бъде удобно за вас в тези времена на скръб. Ракетата ми е готова. Мога да потегля още при следващия земен изгрев, за да изкажа съчувствието си и лично да ви поздравя. Ще известя чародейката ми да очаква пристигането ми. Тя ще се увери, че покоите ми са обзаведени подобаващо.

Моля ви да не се безпокоите за моето удобство. Не се съмнявам, че в тези трудни дни ще имате много други грижи. Солидарна съм с вашата мъка и скръбта на Републиката — като отметна глава, тя завърши съобщението си и екранът почерня.

Зяпнал в почуда, Каи се обърна към Торин. Притисна юмруци в страните си, преди да са почнали да треперят.

— Тя иска да дойде тук? Сега? Та и петнайсет минути не са минали още!

Торин прочисти гърло.

— Трябва да обсъдим това сутринта. Преди пресконференцията вероятно.

Каи се извърна и заудря глава в прозореца. Зад стъклото очертанията на баща му почти не се виждаха под белия чаршаф, досущ като кралицата и нейния воал. През последните седмици императорът беше отслабнал толкова, че фигурата му приличаше повече на кукла, отколкото на мъж.

Баща му вече го нямаше. Не можеше да го защити. Не можеше да му даде съвет. Не можеше да управлява страната си. Никога вече.

— Тя мисли, че съм слаб — изрече Каи. — Ще опита да ме убеди да приема брачен съюз сега, докато все още цари хаос — той изрита стената и прехапа устни да не изкрещи от болка. Беше забравил, че е бос. — Може ли да й откажем? Да й кажем, че тук не е добре дошла?

— Не съм уверен, че това ще е израз на мира, който баща ви се мъчеше да постигне.

— Тя е тази, която през последните дванайсет години ни заплашва с война!

Торин сви устни, а тревогата в очите му обузда гнева на Каи.

— Ваше Височество, разговорите трябва да бъдат двупосочни. Ние ще изслушаме нейните искания, но и тя ще трябва да изслуша нашите.

Каи отпусна рамене. Обърна се, отпусна назад глава и се загледа в сенките на тавана.

— Какво искаше да каже с това, че чародейката ще приготви покоите й?

— Ще махнат огледалата, струва ми се.

Каи стисна очи.

— Огледалата. Вярно, бях забравил — той потърка чело. Какво им имаше на тези лунитяни? Но не кой да е, а кралица Левана. На Земята. В неговата страна, в дома му. Той потрепери.

— На хората това никак няма да им се хареса.

— Не, няма — Торин въздъхна. — Утре ще е мрачен ден за Републиката.