Мариса Мейър
Синдер (6)

Глава шеста

Синдер се прокрадваше в топлата нощ, а ботушите й тежко се влачеха по цимента, сякаш и двата й крака бяха от стомана. Пустият мрак беше рефрен от сподавени звуци в главата й: песъчливото скриптене на гумите на Ико, прашенето на уличните лампи над тях, несекващото бучене на магнитния супер проводник под улицата. При всяка крачка гаечният ключ в прасеца й подрънкваше. Но всичко това бледнееше на фона на видеолентата, която се въртеше в ума й.

Случваше се интерфейсът й да запише някое емоционално събитие и после отново и отново го повтаряше. Нещо като déjà vu или като последните думи в някой разговор, които остават във въздуха дълго, след като тишината се е възцарила. Обикновено съумяваше да спре спомена, преди да я докара до лудост, но тази вечер нямаше сили.

Черното петно по кожата на Пеони. Писъкът й. Спринцовката, с която мед-дроидът взе кръв от вената на Синдер. Пеони, дребничка, трепереща върху носилката. Умираща.

Синдер усети, че й се повдига, спря и се хвана за корема. Няколко крачки пред нея Ико също спря и с прожектора си освети право изкривеното й лице.

— Добре ли си?

Светлината се спусна по тялото й; Синдер знаеше какво търси Ико — въпреки констатацията на мед-дроида, че не е заразена, Ико търсеше синкавите кръгове.

Вместо да отговори, Синдер свали ръкавиците и ги мушна в задния джоб. Неразположението й взе да преминава и тя облегна рамо на една улична лампа, вдишвайки с пълни гърди влажния въздух. Бяха стигнали до вкъщи, почти. Блок „Кула Феникс“ се намираше на следващия ъгъл, потънал целият в сянка, с изключение на най-горния етаж, който улавяше слабата светлина от лунния сърп. Прозорците чернееха, само шепа от тях още светеха и тук-там проблясваха синкавобели от мигащите нетскрийнове. Синдер преброи етажите и откри прозорците на кухнята и стаята на Адри.

Макар и не ярко, някъде в апартамента все още светеше. Адри не беше нощна птица, но сигурно е открила, че Пеони не се е прибрала. А може и Пърл да будува още над някой проект за училище или да праща съобщения до приятелите си. Може би така беше по-добре. Нямаше да се налага да ги буди.

— Какво ще им кажа?

За миг сензорът на Ико се спря на сградата, после на земята, осветявайки разхвърляните по тротоара отпадъци.

Синдер отри потна длан в панталона и се застави да продължи. Колкото и да се мъчеше, не успяваше да намери подходящите думи. Обяснения, извинения. Как да съобщиш на една майка, че дъщеря й умира?

Тя допря чипа и този път влезе през главния вход. Единствената украса в сивото лоби беше нетскрийнът, който въртеше обяви за обитателите — повишение на таксите за поддръжка, молба за нов скенер на входната врата, изгубена котка. След това асансьорът и шумът от остарелите му дрънкащи части. Коридорът беше пуст, само мъжът от апартамент 1807 спеше на изтривалката пред вратата си. Синдер трябваше да прибере прострените му ръце, иначе Ико щеше да ги смаже. Тежко дишане и сладникав мирис на оризово вино се долавяха във въздуха край него.

Преди да влезе, тя се поспря на вратата пред номер 1820, а сърцето се блъскаше бясно в гърдите й. Не помнеше кога лентата за Пеони беше спряла да се върти в главата й, изместена от обострените й нерви.

Какво щеше да каже?

Синдер прехапа устни и вдигна ръка пред скенера. Малката лампичка светна в зелено. Синдер отвори вратата, колкото се може по-безшумно.

Светлината от дневната се разля в тъмния коридор. Синдер зърна екрана, който все така излъчваше репортажи от пазара по-рано през деня и пекарната — отново и отново избухваща в пламъци. Звук нямаше. Синдер влезе в стаята и спря. Ико се блъсна в крака й.

В средата на стаята с лице към нея стояха три андроида с червени кръстове на сферичните си глави. Мед-дроидите за спешни случаи.

Зад тях в копринения си халат, подпряна на камината, макар холографският огън да беше изключен, стоеше Адри. Напълно облечена, Пърл седеше на дивана със свити под брадичката колене. И двете закриваха носовете си със сухи кърпи и гледаха Синдер със смесица от страх и отвращение.

Стомахът на Синдер се сви на топка. Отстъпи леко назад в коридора, като се запита коя от двете беше болна, но бързо схвана, че и двете бяха напълно здрави. Иначе андроидите щяха незабавно да ги отведат. А и те нямаше да предпазват носовете си. На хората в сградата щеше да се наложи забрана да напускат домовете си.

На лакътя на Адри Синдер забеляза малка превръзка. Вече са ги проверили.

Синдер свали чантата от рамо и я сложи на земята, но задържа магниремъка.

Адри прочисти гърло и смъкна кърпата до гърдите си. С бялото си като брашно лице и стърчащи кокали тя приличаше на скелет на бледата светлина. Без грим под зачервените й, подути очи се виждаха тъмни кръгове. Беше плакала, но сега стискаше устни решително.

— Преди час получих съобщение — обади се тя в сгъстената тишина. — Информираха ме, че Пеони била откарана от бунището на район Тайханг в… — гласът й секна. Тя сведе поглед, а когато вдигна глава, очите й святкаха. — Но на теб това ти е известно вече.

Синдер се размести, като се стараеше да не поглежда към мед-дроидите. Без да дочака отговор, Адри продължи:

— Ико, можеш да започнеш да изхвърляш вещите на Пеони. Всичко, което е обличала през изминалата седмица трябва да се изхвърли, но сама ги занеси до улицата — не искам да запушат шахтата. Предполагам, че всичко друго може да се продаде на пазара — гласът й беше остър, равен, сякаш беше повтаряла наум плана за действие от мига, в който беше научила новината.

— Слушам, Лин-джи — Ико се плъзна обратно в коридора. Синдер стоеше, без да помръдва, стискайки магниремъка в две ръце като щит. И макар че андроидът не беше в състояние да игнорира заповедта на Адри, видимо беше по мудността й, че не желае да оставя Синдер сама, докато мед-дроидите я наблюдаваха с празните си жълти сензори.

— Какво търсеше малката ми дъщеря тази вечер на бунището в Тайханг? — попита Адри, като усукваше кърпата.

Синдер притисна магниремъка близо до себе си и се скри от глава до пети. Изработен от същата стомана като ръката й и също така изгубил блясъка си, той беше като продължение на самата нея.

— Дойде с мен да потърсим магниремък — тя пое тежко въздух. Езикът й беше като подут, а гърлото й се беше стегнало. — Съжалявам. Не исках… аз видях петната и повиках въздушната линейка. Не знаех какво да правя.

Очите на Адри се наляха, но за кратко, преди да отпъди сълзите с няколко примигвания. Тя сведе глава, вторачена в усуканата кърпа. Тялото й се отпусна на камината.

— Синдер, аз не бях сигурна, че ще се прибереш. Всеки момент очаквах да получа ново съобщение, че и момичето, на което съм попечител, също е отведено — Адри отпусна рамене и вдигна глава. Слабостта премина, погледът в черните й очи стана суров.

— Мед-дроидите тук провериха Пърл и мене. Чумата все още не ни е заразила.

Успокоена, Синдер закима, но Адри продължи.

— Кажи ми, Синдер. Щом ние с Пърл не сме болни, Пеони откъде се е заразила?

— Не знам.

— Не знаеш? Но ти знаеше за избухването на болестта днес на пазара.

Синдер отвори уста. Разбира се. Кърпите. Мед-дроидите. Те мислеха, че е заразена.

— Не те разбирам, Синдер. Как може да си такъв егоист?

Тя поклати рязко глава, не.

— И на мен ми направиха проби, на бунището. Не съм болна. Не знам откъде се е заразила — тя протегна река, за да покаже цъфналата синина на свивката. — Могат пак да ме проверят, ако искат.

Единият от мед-дроидите даде първи признак на живот, като освети малкото червено петънце, където иглата я беше пробола. Но те не помръднаха, а и Адри не ги подкани. Вместо това, тя погледна към един малък портскрийн, поставен в рамка на камината и заразглежда детските снимки на Пърл и Пеони. Снимки от старата им къща, онази с градината. Снимки с Адри, преди да изгуби усмивката си. Снимки с баща им.

— Толкова съжалявам — изрече Синдер. — Аз също я обичам.

Адри стисна рамката.

— Не ме оскърбявай — избухна тя, като приближаваше рамката все по-близо до себе си. — Ти знаеш ли какво е обич?

Можеш ли изобщо да изпитваш чувства или просто си… програмирана?

Тя говореше на себе си, но думите й жилеха. Синдер се осмели да хвърли поглед към Пърл, която все така седеше на дивана с лице наполовина скрито зад коленете, но вече без кърпата на лицето си. Щом обаче видя, че Синдер гледа към нея, тя сведе поглед към земята.

Синдер стисна здраво магниремъка.

— Разбира се, че знам какво е обич.

А също и тъга. Искаше й се да може да заплаче, за да го докаже.

— Добре. Тогава ще разбереш, че постъпвам така, както една майка трябва да постъпи, за да защити децата си — Адри захлупи екрана на камината. На дивана Пърл извърна лице настрани и притисна бузата към коленете си.

Страхът се промъкна в стомаха на Синдер.

— Адри?

— Синдер, вече пет години ти си част от това семейство. Пет години изминаха, откакто Гаран те повери на моите грижи. И сега не разбирам защо постъпи така, не знам защо от всички места отиде точно в Европа, за да намери някакъв… мутант, когото да прибере. Така и не ми обясни. Може би някой ден щеше да го направи. Но аз никога не съм те искала. Знаеш това.

Синдер сви устни. Безизразните лица на мед-дроидите я погледнаха изкосо.

Знаеше всичко това, но никога досега Адри не го беше казвала толкова недвусмислено.

— Гаран искаше да се грижа за теб и аз направих всичко по силите си. Дори след като умря, дори след като парите свършиха, дори след като… всичко се срина — гласът й замря и тя затисна силно устата си с ръка. Синдер гледаше как раменете й се тресат, слушаше учестеното й дишане, докато Адри се мъчеше да задуши риданията си. — Но Гаран щеше да се съгласи, че Пеони е на първо място. Нашите момичета са на първо място.

Синдер се сепна от силния глас. В тона на Адри тя чуваше оправдание. Решимост.

„Не ме оставяй с това нещо.“

Тя потрепери.

— Адри…

— Ако не беше ти, Гаран все още щеше да е жив. И Пеони…

— Вината не е моя — Синдер забеляза нещо бяло да проблясва и видя Ико да се бави в коридора, неуверена. Сензорът й беше станал почти черен.

Синдер потърси гласа си. Пулсът й биеше бясно, а пред взора й проблясваха бели петна. В ъгълчето на окото й замига червено предупреждение — трябваше да се успокои.

— Не съм искала да ме направят такава. Не съм те молила, никого не съм молила да ме осиновява. Вината не е моя!

— Не е и моя! — нападна я остро Адри и с един удар изтръгна екрана от конзолите. Той падна и се натроши, помитайки със себе си две от наградите на съпруга й. Парчета пластмаса отхвръкнаха от протрития килим.

Синдер отскочи назад, но яростта премина внезапно, както беше и дошла. Накъсаното дишане на Адри вече се успокояваше. Тя винаги внимаваше да не безпокои съседите. Да не я забележат. Да не предизвика суматоха. Да не направи нещо, което да опетни репутацията им. Дори и сега.

— Синдер — подхвана Адри, като жулеше пръсти с кърпата, като че да заличи избухването си. — Тръгваш с мед-дроидите. Недей да правиш сцени.

Подът се завъртя.

— Какво? Защо?

— Защото дълг на всеки от нас е да помага, с каквото може, а знаеш колко голямо търсене има за… твоя вид. Особено сега — тя замълча. Лицето й беше станало розово, на петна. — Все още можем да помогнем на Пеони. Само че, за да открият лекарство, им трябват киборги.

— Казала си, че ще участвам в изследванията? — устните й едва се движеха.

— Какво друго ми оставаше?

Синдер не вярваше на ушите си. Безмълвно поклати глава, докато и трите жълти сензора се насочиха към нея.

— Но… никой не е оцелял след опитите. Как можа…

— Никой не е оцелял след чумата. Ако обичаш Пеони, колкото казваш, ще постъпиш според волята ми. Ако не беше такъв егоист, още днес след като си напуснала пазара, сама щеше да отидеш доброволец, преди да се върнеш тук и да погубиш семейството ми. Отново.

— Но…

— Отведете я. Ваша е.

Твърде слисана, Синдер стоеше неподвижно, а най-близкият андроид поднесе към ръката й скенер. Той изпиука и тя се дръпна назад.

— Лин Синдер — каза той с металния си глас, — гражданите на Източната Република се възхищават на доброволния ви акт на саможертва и ви благодарят. В знак на признателност за вашето съдействие в текущите проучвания на вашите близки ще бъде изплатено обезщетение.

Синдер стегна магниремъка в хватката си.

— Аха! Ето значи каква била работата! Пукната пара не даваш нито за Пеони, нито за мен! Единствено глупавите пари те интересуват!

Очите на Адри се разшириха, слепоочията й запулсираха. С две крачки тя прекоси стаята и удари Синдер през лицето с опакото на ръката си. Синдер залитна назад върху рамката на вратата и притисна страната си с ръка.

— Отведете я — повтори Адри. — Махай се от очите ми.

— Аз не съм искала да ставам доброволец. Не може да ме отведете против волята ми!

Андроидът остана невъзмутим.

— В случай че се наложи, сме упълномощени от законния ви наставник да употребим сила, за да ви задържим.

Синдер сви ръка в юмрук до ухото си.

— Не може насила да ме накараш да участвам в опитите.

— О, да — отвърна Адри, като с мъка си поемаше дъх. — Мога. Докато си под моята опека, мога.

— Не вярваш истински, че това ще спаси Пеони, затова не се преструвай, че го правиш за нея. Тя има още да живее. Шансовете да намерят лекарство, преди…

— Тогава единствената ми грешка е, че чаках твърде дълго, преди да се отърва от теб — изплю Адри, като прокарваше кърпата между пръстите си. — Повярвай ми, Синдер. Ти си загуба, за която никога няма да се разкайвам.

Колелата на един от мед-дроидите изтрополиха по килима.

— Готова ли сте да ни последвате?

Синдер нацупи устни и отпусна ръка. Вторачи се в Адри, но съчувствие в очите на мащехата си не откри. Нова омраза закипя в гърдите й. Пред очите й замига предупреждение.

— Не, не съм.

Синдер замахна с магниремъка и удари силно андроида по главата. Роботът падна на земята, а колелата продължиха да се въртят във въздуха.

— Няма да тръгна. Учените вече достатъчно са ми причинили!

Вторият андроид тръгна към нея.

— Започваме процедура 240Б: насилствено отвеждане на киборг.

Синдер се подсмихна подигравателно и блъсна с края на магниремъка сензора на андроида, като разби на парченца лещата и го запрати на пода по гръб.

Извърна се и пред себе си видя последния андроид, като вече мислеше как да избяга от сградата. Нямаше ли да е твърде рисковано да повика кораб? Откъде да вземе нож, за да изреже идентификационния чип, иначе несъмнено щяха да я проследят? Щеше ли да успее Ико да се движи толкова бързо, че да не изостава? Щяха ли краката й да издържат целия път до Европа?

Мед-дроидът се приближи твърде бързо. Тя се засуети, смени траекторията на магниремъка, но металните щипци на андроида първи уловиха ръката й. Електродите стреляха. През нервната система на Синдер запращя електричество. Волтажът смаза електрическата й система. Устните й се отвориха, но викът замря на гърлото й.

Тя пусна магниремъка и се свлече. Червено предупреждение замига пред очите й докато най-сетне, в акт на самосъхранение, мозъкът й на киборг я принуди да изключи.