Мариса Мейър
Синдер (10)

Глава десета

Синдер се сепна. Когато тайнствения глас отново изпълни стаята, за да поиска нова кръвна проба от жертвения агнец. Тя гледаше към огледалото, без да обръща внимание на мед-дроида, който с вещината на автомат приготвяше нова игла.

Преглътна скришом и овлажни гърло.

— Кога най-сетне ще ми дадете измисления си антидот? Почака, но отговор не дойде. Андроидът стисна ръката й в металните си клещи. Тя потръпна от студ и после още веднъж, когато иглата се заби в изранената свивка.

Синината щеше да стои с дни.

Тогава си спомни, че утре вече ще е умряла. Или умираща. Също като Пеони.

Стомахът й се преобърна. Може би Адри имаше право. Може би така щеше да е най-добре.

Тялото й се разтресе силно. Металният й крак се удари силно в оковите.

А може би не. Може би антидотът ще проработи.

Тя напълни дробовете си с хладния, стерилен въздух в лабораторията, като следеше холографа на стената, който повтаряше движенията й. Две зелени точици се мотаеха край десния й крак.

Мед-дроидът извади иглата и запуши раната с парченце памук. Шишенцето с кръвта й той постави в една метална кутия, прикрепена към стената.

Синдер отпусна тежко глава върху масата.

— Попитах ви нещо. Антидот? В някой от близките дни? Нали поне ще се опитате да спасите живота ми?

— Дроид — чу се нов глас, женски. Синдер изви глава, само за да срещне отново своя образ в огледалото. — Откачете пациентката от контролните апарати и я отведете в стая 4D.

Синдер заби нокти в хартията под нея. Стая 4D. Там ли изпращаха всички да ги наблюдават, докато умират?

Андроидът затвори панела на главата й и свали накрайниците от гърдите й. Кривата на електрографа^[1] се изправи.

— Ехо? — обади се Синдер. — Ще ми кажете ли какво става?

Мълчание. Една зелена светлинка мигна до сензора на андроида и вратата се отвори към коридора, постлан с бели плочки. Мед-дроидът избута масата със Синдер навън, покрай огледалото. Коридорът беше празен и миришеше на белина, а едно от колелцата на масата скърцаше в синхрон с колелата на андроида.

Синдер издаде врат, но не можа да види сензора на мед-дроида.

— Мисля, че имам малко масло в крака ми. Ако искаш, мога да ти оправя колелото.

Андроидът мълчеше.

Синдер стисна устни. Бели номерирани врати се плъзгаха край тях.

— Какво има в стая 4D?

Мълчание.

Синдер забарабани с пръсти, вслушана в шумоленето на хартията и колелото, което щеше да я докара до лудост. Дочу някъде отдалеч гласове, надолу по някой друг от коридорите, и почти се приготви да чуе писъци иззад затворените врати. Тогава една от вратите се отвори и дроидът я бутна навътре покрай черния номер 4D. Стаята беше копие на предишната, но без огледалото на стената.

Синдер беше откарана до друга маса за прегледи, върху която имаше чифт добре познати обуща и ръкавици. Тогава, за нейна изненада, оковите се отключиха със свистене.

Тя бързо дръпна крака и ръце от металните халки преди андроидът да е разбрал грешката си и да я върже отново, но той не реагира и без да каже дума, излезе от стаята. Зад него вратата се затвори с щракване.

Като трепереше, Синдер се изправи и се огледа за скрити камери, но нищо не привлече вниманието й. Както и в другата стая, и тук по протежението на една от стените върху лавицата имаше електрографи и детектори. Нетскрийнът вдясно седеше изключен. Вратата. Две маси за преглед. И тя.

Синдер провеси крака встрани и грабна ръкавиците и ботушите си.

Докато завързваше левия ботуш, си спомни за инструментите, които беше скътала в крака си още на бунището преди хиляди еони, както й се струваше. Отвори крака си и с облекчение видя, че не бяха го претърсвали. Дишането й се поуспокои и тя избра най-големия, най-тежък инструмент, с който разполагаше — един гаечен ключ, после затвори отделението и завърза ботуша.

Като покри изкуствените си крайници и си намери оръжие, се почувства по-добре. Все така беше напрегната, но не толкова уязвима. Ала по-объркана от всякога.

Защо ще й връщат обратно нещата, ако ще я убиват? Защо ще я местят в нова стая?

Тя потърка свивката на лакътя със студения ключ. Синината беше досущ като петно от чума. Тя го натисна с палец, доволна, че усеща тъпа болка, което показваше, че не е.

Отново се огледа внимателно за камера, почти в очакване да види малък взвод от дропли да нахлува в стаята, преди да е успяла да разруши оборудването, но нищо не се случи. Отвън в коридора беше тихо.

Синдер стана от масата, отиде до вратата и опита дръжката. Заключено. В рамката на вратата имаше вграден идентификационен скенер, но и след като допря ръка, лампичката остана червена, което означаваше, че е кодиран само за избрани служители.

Приближи шкафовете и опита чекмеджетата, но нито едно не се отвори.

Като потупваше бедро с ключа, тя се обърна към нетскрийна. Той светна и оживя, а насреща й изскочи холографско изображение. Пак нейното — медицинската й диаграма събрана в едно.

Тя замахна с ключа през корема на холографския образ. Той примигна, после пак се възстанови.

Вратата се отвори шумно.

Синдер се завъртя, като притисна ключа до крака си.

Пред нея стоеше възрастен мъж със сив каскет; в лявата ръка държеше портскрийн, а в дясната — две шишенца с кръв. Беше по-нисък от Синдер. На раменете му, като на същински скелет, висеше бяла престилка. Дълбоките черти по лицето му издаваха години, прекарани в усърдно размишление върху много сложни въпроси. Но очите му бяха по-сини от небето и в този момент се усмихваха.

Напомняше й дете, чиято уста се пълни със слюнка при вида на лепкава кифла.

Зад него вратата се затвори.

— Здравейте, госпожице Лин.

Тя стисна здраво ключа. Непознатият акцент. Невидимият глас.

— Аз съм доктор Ърланд, ръководителят на кралския научен екип за изследване на летумозис.

Тя се помъчи да изглежда спокойна.

— Защо не носите маска?

Той повдигна сивите си вежди.

— За какво ми е? Болна ли сте?

Синдер стисна зъби и заби ключа в бедрото си.

— Защо не седнете? Трябва да обсъдим някои важни неща.

— О, сега искате да говорите — изрече тя, като съвсем малко се приближи към него. — Бях останала с впечатлението, че не се интересувате особено от мнението на вашите опитни мишки.

— Вие не сте като другите ни доброволци.

Синдер го изгледа, а в ръката й металният ключ беше се спрял.

— Сигурно защото не съм доброволка.

С плавно движение тя вдигна ръка. Прицели се в слепоочието му. Представи си го как се свлича на пода.

Но замръзна, а зрението й се размаза. Пулсът й се забави, нивото на адреналина спадна още преди ретина — дисплеят да смогне да я предупреди.

Насред лепкавото объркване в мозъка й нахлуха мисли, ясни и отчетливи. Това беше един стар човек. Крехък, безпомощен стар човек. С най-очарователните, най-невинните сини очи, които някога беше виждала. Не желаеше да го наранява.

Ръката й потрепери.

Малката оранжева светлинна щракна и тя пусна ключа изненадана. Той изтрака на пода, но тя беше твърде замаяна да мисли за него.

Той не беше казал и дума. Как можеше да лъже?

Докторът дори не беше трепнал. Очите му засияха, доволни от реакцията на Синдер.

— Моля — той разпери пръсти към масата за прегледи. — Няма ли да седнете?