Кристин Кашор
Даровита (9)

Осма глава

Стрелбището беше пусто и тъмно. Една-единствена факла гореше пред стаята с лъковете. Катса запали факлите в дъното и когато се върна в предната част на залата, чучелата с човешка форма чернееха на фона на светлината зад тях. Грабна наслуки един лък и наръч от най-светло боядисаните стрели. Започна да забива стрела след стрела в коленете на мишените. После в бедрата, в лактите, в раменете, докато изпразни колчана. Можеше да разоръжи и да обезвреди всекиго с този лък посред нощ, това беше ясно. Взе друг. Издърпа стрелите от мишените. Започна отново.

На вечерята излезе от кожата си незнайно защо. Ранда не я заговори, дори не я погледна, само спомена името й. Обичаше да се хвали с нея, сякаш способностите й са негово творение. Сякаш тя е стрелата, а той — стрелецът, чиято точност я запраща право в целта. Не, не стрела… По-скоро куче. За Ранда тя беше свирепо куче, което той е усмирил и обучил. Насъскваше я срещу враговете си и я освобождаваше от клетката, за да й позагладят косъма и той да я представи на гостите си, колкото да ги сплаши.

Катса не забелязваше колко бързо и съсредоточено, колко яростно издърпва стрелите от колчана, как опъва тетивата, преди първата стрела да се е забила в мишената. Едва когато долови нечие присъствие, тя се изтръгна от унеса и осъзна как изглежда.

Наистина беше свирепа. Бърза и точна дори с посредствен лък, извит лошо, опънат лошо. Нищо чудно защо Ранда се отнася така с нея.

Знаеше, че зад нея стои лиенидът. Не му обърна внимание, но забави темпото; преструваше се, че се прицелва дълго в коленете и в бедрата, преди да пусне стрелата. Усети пръстта под краката си и си спомни, че е боса, че косата й се спуска върху раменете, а обувките й са захвърлени някъде пред оръжейницата. Сигурно ги беше забелязал. Тези очи едва ли пропускаха нещо. Е, и той нямаше да изтърпи глупавите обувки и фуркетите за коса, ако главата му скимти от болка. Или щеше да ги изтърпи? Накитите по ушите и по пръстите му сякаш не му пречеха. Лиенидите явно бяха суетни люде.

— Убиваш ли със стрели? Или само раняваш?

Спомни си дрезгавия му глас от замъка на Мургон. Вземаше я на подбив и сега, както и тогава. Не се обърна към него. Извади още две стрели от колчана, нагласи ги една до друга на тетивата, издърпа я и я пусна. Едната се заби в главата на чучелото, втората — в гърдите му. Забиха се с приятно приглушено тупкане и засияха бледо, озарени от трептящите пламъци на факлите.

— Никога не бих допуснал грешката да те предизвикам на двубой с лъкове.

В гласа му звънна смях. Катса остана с гръб към него и посегна за нова стрела.

— Не се отказа толкова лесно при предишната ни среща — напомни му тя.

— О, да, защото и аз притежавам Дарба да се бия. Но не ме бива толкова с лък и стрела.

Катса не устоя на изкушението. Заинтригува се. Погледна го. Сенките закриваха лицето му.

— Наистина ли?

— Дарбата ми помага при ръкопашен бой — обясни той. — Или когато се сражавам със сабя. Но не подобрява уменията ми с лъка.

Той се облегна на голямата каменна плоча, където стрелците си оставяха оръжията, и скръсти ръце. Беше започнала да свиква с вида му, с нехайния му вид, сякаш ще задреме всеки момент. Но не се заблуждаваше. Знаеше, че ако се спусне към него, той ще реагира светкавично.

— Значи имаш предимство, когато си близо до противника — отбеляза тя.

Той кимна.

— Навярно отбягвам стрелите по-бързо от човек без Дарба, но когато стрелям, всичко зависи от мен.

— Хмм…

Катса му повярва. Дарбите бяха странно нещо: проявяваха се различно у всеки.

— И с нож ли се прицелваш умело като с лък? — попита той.

— Да.

— Непобедима си, лейди Катса.

Отново долови смеха в гласа му. Изгледа го замислено и тръгна към мишените. Спря пред „убитото“ чучело и издърпа стрелите от бедрата, от гърдите и от главата му.

Той търсеше дядо си, а Катса знаеше къде е дядо му. Но не й се струваше безопасно да му се довери.

Обиколи мишените и прибра всички стрели. Усещаше, че той я наблюдава и очите му, впити в гърба й, я заставиха да тръгне към далечния край на стрелбището и да угаси факлите една по една. Когато угаси последната, тъмнината я обгърна и тя разбра, че е невидима.

Обърна се към него, за да го огледа скришом в сиянието на факлата пред оръжейницата. Той обаче се взираше право в нея, попрегърбен, скръстил ръце. Невъзможно беше да я вижда, но тя не издържа на втренчения му поглед, макар да знаеше, че очите му не я различават в мрака.

Прекоси стрелбището и застана на светло. Той й се усмихна леко. Пламъкът на факлата озари очите му едното златно, другото сребърно. Приличаха на очи на котка или на друго нощно създание.

— Дарбата помага ли ти да виждаш в тъмното? — попита Катса.

Той се засмя.

— Как не! Защо?

Тя не отговори. Гледаха се мълчаливо. Червенината се надигна отново по врата й, съпроводена от раздразнение. Беше свикнала хората да отбягват очите й, но не биваше да му позволява да я изкарва от кожата й само с един поглед.

— Връщам се в двореца — заяви тя.

Той се отлепи от каменната плоча.

— Милейди… Искам да те питам нещо.

Е, тя знаеше, че този разговор е неизбежен, и предпочиташе да го проведат на тъмно, където очите му няма да я смущават. Свали колчана и го остави върху камъка. Подреди лъка до него.

— Да?

Той се облегна отново върху камъка.

— Какво открадна от крал Мургон, милейди? — попита той. — Преди четири нощи.

— Нещо, което крал Мургон беше откраднал.

— А… Откраднал от теб?

— Да, от мен или от приятел.

— Нима? — Той скръсти ръце и повдигна вежди. — Чудя се дали този приятел ще се изненада, че го наричат така?

— Защо да се изненада? За враг ли се смята?

— Доколкото знам, мидлънсите нямат нито приятели, нито врагове. Мислех, че крал Ранда предпочита да не се замесва.

— Ами ако грешиш?

— Не греша. — Той се втренчи в нея и тя благодари на мрака, задето забулва странните му очи. — Имаш ли представа защо съм тук, милейди?

— Син си на лиенидския крал — отвърна тя. — Казаха ми, че търсиш изчезналия си дядо. Защо си дошъл в двореца на Ранда обаче, не знам. Съмнявам се Ранда да е похитил дядо ти.

Той я изгледа мълчаливо и по лицето му пробяга усмивка. Катса очевидно не успя да го заблуди. Но нямаше значение. Не възнамеряваше да потвърждава подозренията му.

— Крал Мургон беше сигурен, че съм замесен в кражбата — продължи той. — Беше сигурен, че знам какво е откраднато.

— Естествено — отвърна тя. — Стражите видяха боец с воинска Дарба, какъвто си ти.

— Не. Мургон ме смяташе за замесен не защото имам Дарба. Подозираше, че съм замесен, защото съм лиенид. Как си го обясняваш?

Нямаше да му отговори, разбира се, на този самодоволен лиенид. Забеляза, че сега ризата му е закопчана догоре.

— Очевидно си закопчаваш ризата, когато вечеряш с крале — изрече устата й, макар да недоумяваше откъде се взе тази безсмислена забележка.

Устните му се извиха в усмивка и думите му, когато проговори, не скриха смеха му.

— Не допусках, че се интересуваш от ризата ми, милейди.

Лицето й гореше. Смехът му я вбесяваше. Нямаше да търпи повече този абсурд!

— Прибирам се в двореца — рече и се обърна.

В миг той й препречи пътя.

— Дядо ми е при теб.

Катса се опита да го заобиколи.

— Отивам си.

Той отново застана срещу нея. Този път вдигна предупредително ръка.

Е, сега поне общуваха по начин, понятен за нея. Тя вирна брадичка и го погледна в очите.

— Отивам си. Ако ми попречиш, ще те ударя.

— Няма да ти позволя да си тръгнеш — отсече той, — докато не ми кажеш къде е дядо.

Отново понечи да го заобиколи, той се изпречи пред нея и тя посегна към лицето му едва ли не с облекчение. Беше уловка и когато той се сниши, тя го ритна с коляно в корема. Младежът обаче отскочи и ударът й не попадна в целта. Той заби юмрук в корема й и тя пое удара, за да провери колко е силен. Веднага се разкая. Този не беше като войниците на Ранда, чиито удари почти не усещаше дори когато й се нахвърляха по десетима наведнъж. Този не се шегуваше, умееше да се бие и щеше да си получи заслуженото.

Скочи и го ритна в гърдите. Той се строполи на земята и тя се хвърли върху него. Заналага го по лицето. Веднъж, два пъти, три пъти. Срита го и в ребрата, преди да успее да я отблъсне. Нападна го веднага като дива котка, но при опита й да му впримчи ръцете, той я преметна през гръб и я притисна с цялата си тежест. Тя сви колене и го избута. Скочиха отново на крака и запристъпваха снишени. Тя го ритна в корема и в гърдите и двамата отново се озоваха на земята.

Затъркаляха се, вкопчени един в друг. Ненадейно Катса осъзна, че той се смее. Разбра радостта му, разбра я до дъно.

Никога не беше срещала такъв противник. Беше по-бърза от него, нападаше по-светкавично, но той беше по-силен и сякаш предвиждаше намеренията и предугаждаше движенията й; не познаваше воин, който да се защитава толкова добре. Тя прилагаше тактики, каквито не бе използвала от дете, и удари, каквито не си представяше, че ще й се отдаде възможност да използва. Играеха. Двамата играеха игра. Той изви ръцете й зад гърба, сграбчи я за косата и притисна лицето й в прахоляка. Тя усети, че също се разсмива.

— Предай се — каза й.

— Никога!

Вдигна крака, отблъсна го и си освободи ръцете. Халоса с лакът лицето му и когато той отскочи да избегне удара, се хвърли към него и го събори на земята. Изви ръцете му, както той бе извил нейните, и притисна лицето му в прахоляка. Заби коляно в гръбнака му.

— Предай се, защото си победен.

— Не съм победен. Докато не ми счупиш краката и ръцете, няма да ме победиш.

— Ще ги счупя — заплаши го тя, — ако не се признаеш за победен.

Гласът й обаче прозвуча весело и той се засмя.

— Милейди, ще се предам, но при едно условие.

— Какво условие?

— Моля те. Кажи ми, моля те, какво се е случило с дядо?

Имаше нещо, примесено в смеха му, нещо, от което буца заседна в гърлото на Катса. Тя нямаше дядо. Ала навярно този дядо означаваше за лиенидския принц същото, каквото Ол или Хелда и Рафин означаваха за нея.

— Катса — изрече той в прахоляка, — умолявам те да ми се довериш, както аз ти се доверих.

Задържа го още миг долу и после пусна ръцете му. Плъзна се настрани и седна до него. Наклони глава и се втренчи замислено в лицето му.

— Защо ми се доверяваш? — попита. — Та аз те оставих в несвяст в замъка на Мургон!

Той се претърколи по гръб и седна, стенейки. Заразтрива рамото си.

— Защото се събудих. Можеше да ме убиеш, но не ме уби. — Докосна скулата си и потрепери. — Имаш кръв по лицето.

Протегна ръка към брадичката й, но тя я отблъсна и се изправи.

— Както и да е… Ела с мен, принц Грийнинг.

Той се надигна.

— По.

— Какво?

— Казвам се По.

Катса го изгледа как извива рамене да си раздвижи ставите. Опипа хълбока си и изохка. Едното му око беше подуто. Стори й се посиняло, макар в мрака да не личеше много. Беше покрит с прахоляк от главата до петите. Знаеше, че и тя изглежда като него — всъщност по-зле с разчорлената коса и босите крака. Но това не я смути. Напротив, развесели я.

— Ела с мен, По — подкани го с усмивка. — Ще те заведа при дядо ти.