Кристин Кашор
Даровита (33)

Трийсет и втора глава

За пръв път Катса виждаше море. Така се почувства и когато за пръв път видя планини, макар че планините и морето никак не си приличаха. Планините бяха тихи, а морето бучеше, притихваше и пак започваше да бучи. Планините бяха високи, а морето представляваше равнина, простряла се докъдето поглед стига. Изненада се, че не вижда пред нея да проблясват светлинките на далечна земя. Планините и морето бяха съвсем различни. Не успяваше да отлепи очи от морето и вдишваше жадно соления въздух, както преди я бяха запленили планините.

Превръзката над зеленото око ограничаваше кръгозора й. Едва се удържаше да не я смъкне, но не смееше. Бяха стигнали невредими чак до тук — през покрайнините на града и през градските улици. Движеха се само нощем и никой не ги разпозна. С други думи, не се наложи да убива никого. Разминаха се с една-две схватки, когато улични бандити проявяваха прекадено любопитство към двете момчета, промъкващи се на юг към водата посред нощ. Но никой не ги заподозря и не ги сполетяха сериозни неприятности, каквито Катса да не може да уреди тихомълком.

Намираха се в Сънклиф, най-големия пристанищен град в Съндър и най-оживения търговски център. През нощта той изглеждаше на Катса жалък и мрачен, с тесни, буренясали улички, които сякаш отвеждат към затвори или бордеи, а не до необятните удивителни води. Необозримите води изтриха спомена за пияниците, крадците, порутените сгради и окаяните улички зад тях.

— Как ще намерим лиенидски кораб? — попита Битърблу.

— Не просто лиенидски кораб — уточни Катса, — а лиенидски кораб, който скоро не е плавал до Монсий.

— Аз ще се поогледам, а ти се скрий — предложи Битърблу.

— В никакъв случай. Дори да не беше лиенсийската принцеса, това място не е безопасно. Дори да не беше нощ. Дори да не беше толкова малка.

Битърблу скръсти ръце и се обърна с гръб към вятъра.

— Завиждам ти за Дарбата.

— Да вървим — дръпна я Катса. — Не намерим ли кораб тази нощ, утре ще трябва да се крием от очите на хиляди хора.

Прегърна момичето през рамо. Тръгнаха по стръмните улички и стълби, отвеждащи към пристанището.

В мрака доковете изглеждаха зловещи. Тъмните силуети на корабите наподобяваха крепости, издигащи се от морето — скелети от мачти и плющящи платна, огласяни от викове на невидими мъже.

Всеки кораб представляваше малко кралство: стражи стояха с извадени саби пред мостика, а моряци сновяха между палубите и доковете или се бяха скупчили край огньове по брега. Две момчета крачеха край корабите, сгушили се заради студа, с протъркани пътни чанти в ръка. Бяха съвсем обикновени на вид. Всеки би ги взел за бегълци или за бездомници, които търсят я работа, я безплатен превоз.

В разговора на група стражи Катса долови позната напевна интонация. Битърблу я погледна, вдигнала вежди.

— Чувам — прошепна й Катса. — Ще продължим напред, но запомни този кораб.

— Защо да не ги заговорим?

— Четирима са, а наоколо има много хора. Всички ще разберат какво искаме.

Внезапно закопня за По, за Дарбата му, която да й подскаже дали ги разпознават и дали това е от значение. Ако По беше тук, с един-единствен въпрос щеше да узнае дали лиенидските моряци заслужават доверие.

Ако По беше тук, щеше да им е още по-трудно, разбира се, да останат незабелязани. Очите, халките в ушите му, акцентът му и дори жестовете му бяха толкова издайнически, че сигурно щеше да се наложи да му нахлузят чувал върху главата, за да не привлича внимание. Ала лиенидските моряци положително щяха да изпълнят желанието на своя принц въпреки историите, които са чули. Усети пръстена му да студенее върху гърдите й, пръстена, гравиран със същите знаци, изрисувани върху ръцете му. Този пръстен е билетът им, за да ги приемат лиенидските кораби доброволно, а не принудени от Дарбата й или изкушени от тежестта на кесията й. Макар да беше готова да прибегне до Дарбата и до кесията, ако се наложи.

Подминаха няколко по-малки кораба, чиито стражи явно се перчеха с подвизите си. Едните бяха уестърци, а другите…

— Монсийци — прошепна Битърблу.

Катса не трепна, ала сетивата й се изостриха и цялото й тяло настръхна, готово за битка, докато корабите не останаха далеч зад гърбовете им. Продължиха напред, сливайки се с мрака.

Морякът седеше сам на ръба на дъсчен кей и люлееше крака над водата. На кораба пред кея кипеше необичайно оживление. По палубата сновяха мъже и момчета. Лиенидски мъже и момчета, понеже по ушите и по пръстите им Катса съзря да блещука злато, озарено от светлината на фенерите. Не разбираше от кораби, но се сети, че този сигурно или тъкмо е пристигнал, или скоро ще отплава.

— Корабите вдигат ли котва посред нощ? — попита тя.

— Нямам представа — отвърна Битърблу.

— Бързо! Да не губим време, ако този ще отплава!

Ако морякът им създаде неприятности, щеше да го хвърли във водата с надеждата мъжете по палубата над тях да не забележат.

Катса тръгна по кея. Битърблу я следваше по петите. Мъжът ги видя веднага. Ръката му се стрелна към колана.

— Спокойно, моряко — рече тихо Катса. — Искаме само да те питаме нещо.

Мъжът не продума, ръката му остана върху колана, но им позволи да доближат. Катса седна до него, а той се отмести и се приведе настрани — за по-добър замах, досети се тя, ако реши да използва ножа. Битърблу се настани от другата й страна, скрита от погледа на моряка. Катса благодари наум на мрака и на дебелото палто, прикриващи лицето и фигурата й.

— Откъде идва корабът ти, моряко? — попита тя.

— От града на Рор — гласът му, съвсем малко по-дълбок от нейния, го издаде, че не е мъж, а младеж — широкоплещест и жилав, но по-млад от нея.

— Тази нощ ли ще отплавате?

— Да.

— Накъде?

— До Сънпорт и Южния залив, после обратно в града на Рор.

— Няма ли да се отбивате в Монпорт?

— По това време на годината не търгуваме с Монсий.

— Чували ли сте някакви новини от Монсий?

— Не е ли ясно, че сме лиенидски кораб? Намерете монсийски кораб, ако ви интересува Монсий.

— Що за човек е капитанът ви? — продължи да разпитва Катса.

— Много въпроси задаваш. Интересува те Монсий, интересува те и капитанът ни. Къде сме били, какво носим. Откога Мургон наема деца за шпиони?

— Нямам представа кой шпионира за Мургон. Ние търсим кораб да ни отведе на запад.

— Нямате късмет — подхвърли младежът. — Не се нуждаем от работна ръка, а е видно, че не можете да си платите.

— О! Да не би да притежаваш Дарба да виждаш в тъмното?

— Дори в тъмното си личи, че сте дрипльовци — отсече морякът и добави: — Явно сте се били, съдейки по превръзката върху окото ти.

— Ще платим.

Момчето се поколеба.

— Или лъжете, или сте крадци. А най-вероятно и двете.

— Нито сме лъжци, нито крадци.

Катса посегна да извади кесията от джоба на палтото. Той издърпа ножа си от колана и скочи на крака.

— По-полека, моряко — успокои го Катса. — Бръкни сам в джоба ми, ако искаш. Хайде! — насърчи го, доловила колебанието му. — Аз ще вдигна ръце, а приятелят ми ще отстъпи назад.

Битърблу стана и се отдалечи послушно на няколко крачки. Катса разпери ръце. След кратко двоумение младежът бръкна в джоба на Катса, а ръката с ножа вдигна пред гърлото й. Катса си рече, че сега се полага да изглежда уплашена. Още една причина да е благодарна на мрака, криещ изражението й.

Той извади кесията й и отстъпи две крачки назад. Отвори я и изсипа няколко златни монети в дланта си. Огледа жълтиците под светлината на луната, после ги поднесе към бледото сияние на огньовете по брега.

— Това е лиенидско злато — констатира той. — Не просто сте крадци, а сте ограбили лиениди.

— Заведи ни при капитана си. Нека той реши дали да приеме златото ни. Ако го направиш, и ти ще получиш нещо, независимо от решението му.

Катса зачака младежът да обмисли предложението. Всъщност нямаше значение дали ще приеме условията им, или не. По-подходящ кораб едва ли щяха да намерят. По един или друг начин Катса трябваше да се качи на палубата, дори ако се наложи да го удари по главата и да го довлече до мостика, размахвайки пръстена на По пред лицата на стражите.

— Добре — кимна той. Взе монета от купчината в дланта си и я пъхна в пазвата си. — Ще ви заведа при капитан Фаун, но ви предупреждавам: заради кражбата тя ще ви хвърли в трюма. Няма да ви повярва, че сте се сдобили със златото по честен начин, а нямаме време да ви предадем на градските власти.

Катса не пропусна думата.

— Тя? Капитанът ви е жена?

— Жена — потвърди момчето, — жена с Дарба.

Жена. Жена с Дарба. И двете я изненадаха.

— Този кораб е на краля, така ли?

— Неин е.

— Как…

— В Лиенид родените с Дарба са свободни. Кралят не ги притежава.

Да, спомни си, че По й го бе обяснил.

— Идвате ли? — попита младежът. — Или ще си приказваме тук?

— Каква е Дарбата й?

Морякът отстъпи настрани и им махна с ножа да тръгват.

— Хайде!

Катса и Битърблу се насочиха към кораба, но Катса очакваше да чуе отговора. Трябваше да разбере дали капитанът умее да чете мисли, или притежава воинска Дарба. Тогава щеше да реши как да постъпи, преди да стигнат до стражите: да продължи напред или да блъсне момчето във водата и да побегне.

Стражите под тях се засмяха на някаква шега. Единият държеше факла. Пламъкът блуждаеше под напора на вятъра и озаряваше ту обветрените им лица, ту широките им плещи, ту извадените им саби. Битърблу ахна тихо и Катса се обърна към нея. Беше уплашена. Катса я улови за рамото и я стисна леко.

— Сигурно умее да плува както никой друг — подхвърли тя на младежа зад тях. — Или е като подвижен компас? Права ли съм?

— Заради Дарбата й ще отплаваме посред нощ — обясни той. — Вижда бурите, преди да връхлетят. Вдигаме котва сега, за да изпреварим бурята, задаваща се от изток.

Умение да усеща времето. Ясновидските Дарби бяха за предпочитане пред четенето на мисли, но и от тях я побиваха тръпки. Е, професията на тази жена прилягаше добре на Дарбата й, а и на техните цели; дори им предоставяше предимство. Катса реши да поговори с капитан Фаун, да прецени що за човек е и каква част от истината да й разкрие.

Наближиха и стражите се втренчиха в тях. Единият вдигна факлата към лицата им. Катса мушна брадичка под яката на палтото си и го погледна с незакритото си око.

— Кого водиш на кораба, Джем? — попита мъжът.

— Отиват при капитана.

— Затворници ли са?

— Затворници или пътници. Капитанът ще реши.

Стражът махна на един от другарите си.

— Върви с тях, Беър — нареди той — и се погрижи за младия Джем.

— И сам мога да се пазя — обиди се Джем.

— Естествено. Беър обаче може да наглежда и теб, и себе си, и двамата ти затворници, и да носи сабя и светлина. И да бди за безопасността на капитана.

Джем явно се канеше да възрази, но при споменаването на капитана се задоволи само да кимне. Поведе Катса и Битърблу по мостика. Беър тръгна след тях с извадена сабя и с вдигнат фенер. Катса не беше виждала по-едър мъж. Стъпиха върху палубата и моряците се отдръпваха, за да огледат дребните, дрипави странници, и същевременно да направят път на Беър.

— Какво става, Джем? — любопитстваха те.

— Отиваме при капитана — обясняваше Джем отново и отново, а мъжете се връщаха към задълженията си.

Дългата палуба гъмжеше от чевръсти мъже, непознати предмети ги заобикаляха отвсякъде и хвърляха странни сенки, озарени от фенера на Беър. Едно платно ненадейно се надипли и се смъкна, освободено от въжетата, които го задържаха за мачтата. Заплющя над главата на Катса като сияйна сива птица, напираща да скъса каишката си и да отлети в небето; в следния миг се издигна също толкова ненадейно, изпънато и завързано здраво на място. Катса нямаше представа какво означава тази трескава деятелност, ала непознатата суетня — гласовете, подвикващи неведоми команди, поривите на вятъра, люлеещата се палуба — я изпълни с вълнение.

Две стъпки й бяха достатъчни да се приспособи към полюшването на кораба. Битърблу обаче не се чувстваше сигурна и стъписващата суматоха наоколо не й помагаше. Катса я улови за ръка и я притисна плътно до себе си. Момичето се сгуши до нея и с облекчение й предостави отговорността да я държи на крака.

Джем спря пред отвор в палубата. Нареди им да го следват, стисна ножа си със зъби, спусна се през отвора и изчезна в мрака. Катса тръгна след него, надявайки се невидимата стълба да се материализира под краката и ръцете й. От време на време поспираше да помогне на детето да улучи стъпалата. Беър слезе последен и в светлината на фенера му сенките им затанцуваха по стените на тесния коридор, където се намираха.

Тръгнаха след тъмния силует на Джем. Битърблу притискаше лице в гърдите на Катса. Да, въздухът тук, долу, беше застоял и неприятен. Катса бе чувала, че хората свикват с корабите. Зарече се да крепи Битърблу, докато се приспособи.

Джем ги водеше край черни врати към правоъгълник оранжева светлина, зад който сигурно се намираше каютата на родения с Дарба капитан. Жената капитан. Откъм светлото петно долитаха гласове. Единият — силен, властен и женски.

Стигнаха вратата и гласовете секнаха. От мястото си в сенките зад младежа Катса чу гласа на жената:

— Какво има, Джем?

— Простете, капитане. Тези съндърски момчета твърдят, че ще си платят, за да ги вземем на кораба. Искат да отплават на запад, но аз не вярвам на златото им.

— Какво му е на златото им? — поинтересува капитанът.

— Лиенидско е, капитане, и повече, отколкото се полага да притежават.

— Доведи ги — нареди гласът. — Да видя това злато.

Джем ги подкани да влязат в добре осветената каюта, която напомни на Катса лабораторията на Рафин, пълна с разпилени книги, бутилки със странно оцветени течности, букети от билки, увесени да се сушат на куки, за да се използват в необичайни експерименти. Тук вместо книги имаше карти и чертежи, вместо бутилки — медни и златни инструменти, вместо билки — въжета, канапи, куки, мрежи. Предмети, които знаеше, че служат на корабите, ала чието предназначение не разбираше, както не разбираше целта на Рафиновите експерименти. Тясното легло и скринът в единия ъгъл също й напомниха лабораторията на Рафин, защото и той понякога спеше там, когато умът му се вълнуваше повече от работата, отколкото от удобството.

Зад масата до капитана стоеше моряк, едър като Беър. Пред тях бе разгърната карта. Жената, далеч не млада, бе прибрала в стегнат кок на тила сребристата си коса. Дрехите й бяха като на другите моряци — кафяви панталони, кафяв жакет, тежки ботуши и нож в колана. Лявото й око беше бледосиво, а дясното — яркосиньо като синьото око на Катса. Строгото й лице и проницателните й очи се впиха към непознатите. За пръв път — в тази светла каюта и пред искрящите очи на жената — Катса почувства, че маските им вече са изчерпали ролята си.

Джем изсипа монетите в протегнатата длан на капитана.

— В кесията има още много, капитане.

Жената огледа златото. Изгледа Катса и Битърблу с присвити очи.

— Откъде го взехте?

— Приятели сме на принц Грийнинг от Лиенид — обясни Катса. — Той ни даде златото.

Огромният моряк до капитана изсумтя.

— Приятели на принц По! Как не!

— Ако сте ограбили нашия принц… — подхвана Джем, но капитан Фаун вдигна ръка.

Зоркият й втренчен поглед сякаш проби челото на Катса. После се плъзна по палтото й, колана, панталоните, ботушите. Катса се почувства гола под тези будни разноцветни очи.

— Очакваш да повярвам, че принц По е дал кесия със злато на две дрипави съндърски момчета? — попита най-сетне капитанът.

— Знаеш, струва ми се, че не сме съндърски момчета — отвърна Катса и бръкна в пазвата си. — Даде ми това, за да ми повярвате.

Издърпа канапа и показа пръстена на капитана. Забеляза стъписаното изражение на жената, а яростните викове на Джем и Беър ненадейно огласиха каютата. Възцари се хаос. Моряците се спуснаха към нея — Джем размахваше ножа, а Беър — сабята; морякът до капитана също измъкна острието си.

Защо По не й спомена, че при вида на пръстена, хората му ще обезумеят? Сега обаче се налагаше да действа; по-късно щеше да се ядосва. Блъсна Битърблу в ъгъла, за да застане между нея и всички други в каютата. Обърна се и блокира толкова силно ръката на Джем, че той изпусна ножа на пода. Препъна го, сниши се да избегне сабята на Беър, извъртя се и ритна едрия моряк по главата. Беър се просна на пода, а тя притисна към гърлото на Джем собствения му нож. Подхвана с крак сабята на Беър, улови я със свободната си ръка и я насочи към третия моряк, готов да се нахвърли върху нея с ножа си. Пръстенът още се люлееше в дланта й — същата, която стискаше дръжката на сабята — и капитанът не отлепяше очи от него.

— Спри! — извика Катса на третия моряк. — Не искам да те нараня. Не сме крадци.

— Принц По никога не би дал пръстена си на съндърски бездомник — процеди Джем.

— А вие подценявате принца си — отвърна Катса, забивайки коляно в гърба му, — ако смятате, че съндърски бездомник може да го ограби.

— Добре — обади се капитанът. — Стига толкова! Оставете оръжията, милейди, и пуснете хората ми.

— Ако този ме нападне — предупреди Катса, сочейки с острието на сабята третия моряк, — ще заспи до Беър.

— Ела, Пач — нареди капитанът на моряка. — Прибери ножа. Веднага! — добави властно, когато той се поколеба.

Морякът изгледа заплашително Катса, но се подчини.

Тя пусна оръжията на пода. Джем се изправи, разтри врат и й се намръщи. Катса изреди наум няколко пиперливи думи, които с удоволствие би изкрещяла на По, и нахлузи отново пръстена около врата си.

— Какво направи с Беър? — попита капитанът.

— Ей сега ще се събуди.

— Дано.

— Ще се опомни.

— А сега ми обясни всичко — настоя капитанът. — Знаем, че принцът ни беше в Мидлънс, в двореца на крал Ранда. Чухме, че тренира. С теб, ако не греша.

Откъм ъгъла се чу гъргорене. Обърнаха се и видяха Битърблу да повръща, присвита на колене до стената. Катса й помогна да се изправи. Момичето се вкопчи непохватно в нея.

— Подът се движи.

— Да. Ще свикнеш — успокои я Катса.

— Кога? Кога ще свикна?

— Ела, дете.

Катса буквално пренесе Битърблу до капитана.

— Капитан Фаун, това е принцеса Битърблу от Монсий — представи я тя. — Братовчедка на По. Както предположихте, аз съм Катса от Мидлънс.

— Предполагам също, че на това око му няма нищо — отбеляза капитанът.

Катса смъкна превръзката от зеленото си око. Погледна жената, която срещна невъзмутимо очите й. Обърна се към Джем и Пач. Най-сетне проумели, те повдигнаха високо вежди. Чертите им, тъмните им коси, златните халки по ушите им се сториха болезнено познати на Катса. Както и хладнокръвието, с което срещаха погледа й.

Обърна се към капитана.

— Смъртна опасност грози принцесата — обясни тя. — Наложително е да я отведа в Лиенид, за я скрия от онези… онези, които я заплашват. По ме увери, че ще ни помогнете, когато видите пръстена. Откажете ли ми обаче, ще впрегна цялата сила на Дарбата си, за да ви принудя да го направите.

Капитанът впи очи в нея с неразгадаемо изражение.

— Покажи ми пак пръстена.

Катса пристъпи напред. Не искаше да вади отново пръстена, предизвикващ такова безумие. Капитанът обаче не се страхуваше от нея. Протегна се към врата й и хвана с два пръста златната халка. Обърна го насам-натам. Пусна го и се взря в Битърблу. След миг погледна пак към Катса.

— Къде е принцът ни?

Катса размисли бързо и реши, че трябва да съобщи на тази жена поне част от истината.

— Не е тук. Раниха го и се възстановява.

— Умира ли?

— Не — сепна се Катса. — Не, разбира се.

Капитанът се намръщи.

— Защо тогава ти е дал пръстена?

— Обясних ви. Даде ни го, за да ни вземат на лиенидски кораб.

— Глупости! Ако това е целял, защо не ти е дал пръстена на краля или на кралицата?

— Не знам — отвърна Катса. — Не разбирам значението на пръстените. Знам само кого представляват. По ми даде този.

Капитанът повдигна подозрително вежди. Катса стисна зъби и се подготви да изрече нещо много хапливо, ала гласът на Битърблу я възпря.

— По наистина й даде пръстена — отрони немощно детето с пресипнал глас; тялото й сякаш се бе смалило наполовина. — Не й обясни какво означава. Вие й обяснете. Незабавно!

Капитанът погледна замислено Битърблу. Момичето вирна брадичка с мрачно и неотстъпчиво изражение. Възрастната жена въздъхна.

— Много рядко лиенидите се разделят с пръстените си, а почти никога — с пръстена, по който ги разпознават. Да дадеш този пръстен, означава да се простиш с идентичността си. Принцесо Битърблу, милейди Катса носи на шията си пръстена на седмия принц на Лиенид. Ако принц По наистина й го е дал, значи се е отказал от титлата си и вече не е лиенидски принц. Подарява й статута си, замъка и наследството си.

Катса се ококори. Придърпа стол и се стовари върху него.

— Невъзможно…

— Почти никога лиенидите не преотстъпват личните си пръстени — повтори капитанът. — Повечето ги отнасят в гробовете си в морето. Много рядко — ако умира жена и иска сестра й да осинови децата й, или бакалин завещава магазина си на приятел, или умиращ принц реши да посочи някой извън рода си за наследник — лиенидите подаряват този пръстен. — Капитанът впи очи в Катса. — Лиенидите обичат принцовете си, а най-скъп им е младият принц, роден с Дарба. Да откраднеш пръстена на принц По е тежко престъпление.

Катса клатеше глава от недоумение защо По е постъпил така и понеже се страхуваше от думата, която капитанът повтаряше отново и отново. Умира. Ала По не умираше.

— Не го искам — отсече тя. — Даде ми го без никакво обяснение…

Битърблу се облегна върху масата с посивяло лице и простена.

— Не бой се, Катса. Сигурно е имал основание.

— Какво основание? Раните му не бяха толкова тежки…

— Катса — гласът на детето прозвуча търпеливо, но изморено. — Спомни си! Даде ти пръстена, преди да го ранят. Предполагал е, че може да загине в битката.

Сега Катса проумя смисъла и ръката й притисна гърдите. Типично за него! Очите й се напълниха със сълзи, защото само той бе способен да измисли нещо толкова налудничаво — налудничаво, глупаво и ненужно, защото По нямаше да умре.

— Защо, в името на Мидлънс, не ми каза?

— Ако ти беше казал, нямаше да го вземеш — отбеляза Битърблу.

— Вярно, нямаше да го взема. Как си представяш да взема такова нещо от По? Като се замисля, дал ми го е с право, защото наистина ще умре. Видя ли го, ще го убия, задето ме изплаши така и не ми обясни нищо.

— Разбира се — додаде утешително Битърблу.

Катса се обърна към капитана и попита:

— Не е за постоянно, нали?

В същия момент забеляза, че погледът на възрастната жена се е променил. Пач и Джем също я гледаха другояче. С побледнели лица, със смаяни, укротени очи. Бяха й повярвали, че не е откраднала пръстена, и принцът им наистина й го е дал. Катса си пое облекчено дъх: поне тази част от изпитанието приключи.

— Мога да му го върна, нали? Нали?

Капитанът прочисти гърло. Кимна.

— Да, принцесо.

— Велики хълмове! — възкликна стъписано Катса. — Не ме наричай така!

— Винаги можете да му го върнете, принцесо — продължи капитанът. — Или да го дадете на друг. Той също има право да си го поиска. Междувременно притежавате власт и можете да я упражнявате в ролята си на лиенидски принц. Ние сме длъжни да ви се подчиняваме.

— Стига ми да ни отведете бързо в замъка на По на западния бряг — отвърна Катса. — И престанете да ме наричате принцеса.

— Замъкът е ваш, принцесо.

Катса а-ха да избухне, защото не искаше да се отнасят така с нея. Преди да се възпротиви обаче, някой почука на вратата.

— Готови сме, капитане.

Катса дръпна Битърблу настрани, защото в каютата настана суматоха. Капитанът започна да раздава заповеди на висок глас.

— Пач, връщай се на поста си и ни измъквай от тук. Джем, погрижи се за Беър. И разчисти онази каша в ъгъла. Дългът ме зове на палубата, принцесо. Елате горе, ако желаете. Принцеса Битърблу ще се почувства по-добре на открито.

— Казах ти да не ме наричаш така! — тросна се Катса.

Капитанът не й обърна внимание и тръгна към вратата. Катса прегърна Битърблу през раменете и я последва, втренчена гневно в гърба й, докато прекосяваха коридора.

Внезапно, в мрака под стълбата, капитанът спря. Обърна се към Катса.

— Принцесо, защо сте тук, защо сте предрешена и защо детето е в опасност си е ваша работа. Не искам обяснения. Но ако мога да помогна, само кажете. На вашите услуги съм.

Катса вдигна ръка и докосна златната халка. Поблагодари мислено за силата, която пръстенът й даваше, щом така щеше да спаси Битърблу. Това навярно обясняваше и защо По й го е подарил; искал е сигурно да й предостави пълна власт, за да закриля детето по-добре. Не искаше обаче всички на палубата да видят пръстена, щом предизвиква такова страхопочитание. Не искаше всички да говорят за него, да го сочат и да й се кланят. Пъхна го под палтото.

— Принц По се възстановява от раните си, нали? — попита капитан Фаун и Катса долови в гласа й тревога, искрена тревога, сякаш е загрижена за близък роднина. Чу и кралската титла, сраснала се с името на По и чужда на нейното.

— Възстановява се — потвърди тя и се запита дали ако лиенидите знаеха истината за Дарбата на своя принц, щяха да го обичат толкова много.

Чувстваше се объркана; случилото се на кораба беше твърде непонятно и караше сърцето й да се свива от болка.

На палубата Катса поведе Битърблу към парапета. Двете вдишваха морския въздух и наблюдаваха тъмния блясък на водите.