Кристин Кашор
Даровита (6)

Пета глава

Напредваха бързо, макар Катса да недоволстваше, че са мудни.

— Според нея похабяваш коня, ако не препускаш с главоломна скорост — отбеляза Гидън.

— Искам да разбера дали Рафин е научил нещо от лиенидския старец.

— Не бой се, милейди — успокои я Ол. — Утре вечер ще сме в града, стига времето да не ни изненада.

Времето се задържа сухо през деня и през нощта, но преди зазоряване облаци закриха звездите над лагера. Щом се развидели, те бързо се приготвиха за път и препуснаха с известна боязън. Не се мина дълго и капки дъжд намокриха лицата и ръцете им. Тъкмо бяха стигнали гостилницата, където пазеха конете. Едва успяха да се доберат до конюшните и небето се разтвори и ливна порой. Буйни ручеи потекоха между хълмовете около тях.

Счепкаха се.

— Може да яздим в дъжда — настоя Катса.

Стояха в конюшнята. Гостилницата се намираше на десет крачки оттам, но оставаше невидима зад водната пелена.

— Ще погубим конете — възрази Гидън. — Ще пострада и някой от нас. Не изглупявай, Катса.

— Но това е нищо и никаква вода!

— Кажи го на удавника — тросна се Гидън.

Изгледа я гневно и тя също го изпепели с очи. Дъждовна капка от процеп в покрива падна върху носа й и тя я избърса яростно.

— Милейди — обади се Ол. — Милорд…

Катса си пое дълбоко дъх, втренчи се в търпеливото му лице и се подготви за неизбежното разочарование.

— Не знаем докога ще продължи бурята — подхвана Ол. — Ако е ден, най-добре да изчакаме да стихне. Няма причина да яздим в такова време. — Вдигна ръка, когато Катса отвори уста да проговори. — Няма причина, която да убеди краля, че не сме полудели. Възможно е обаче дъждът да спре след час. В такъв случай ще сме изгубили само един час.

Катса скръсти ръце и се насили да диша.

— Не прилича на мимолетна буря.

— Тогава ще поискам гостилничарят да ни приготви храна — отвърна Ол — и стаи да пренощуваме.

Макар и сравнително далеч от мидлънските градове, през лятото гостилницата се радваше на многобройна клиентела. Търговци и пътници търсеха подслон в неугледната квадратна постройка с кухня и трапезария долу и два етажа стаи горе. Скромна, но спретната и с любезни стопани. Катса предпочиташе да не всяват суматоха, но в гостилницата, разбира се, не отсядаха благородници, и цялото семейство се засуети край тях, за да угоди на племенницата на краля, на лорда на краля и на капитана на краля. Въпреки протестите на Катса, преместиха един търговец от стаята му, за да й предложат гледката от прозореца му, невидима сега, но иначе галеща окото със същите хълмове, на които се беше нагледала.

Катса пожела да се извини на търговеца за неудобството. По обед изпрати Ол до масата му. Щом Ол му посочи Катса, тя вдигна чашата си. Той също вдигна чаша и закима енергично с побледняло лице и ококорени очи.

— Когато изпращаш Ол да говори от твое име, изглеждаш ужасно високомерна, милейди — усмихна се Гидън с уста, пълна с яхния.

Катса не отговори. Гидън знаеше много добре защо е изпратила Ол. Ако мъжът беше като всички други, щеше да се стресне, щом тя го доближи.

Сервираше им дете, плахо до болка. Не продумваше, само кимаше и клатеше глава. За разлика от повечето хора, момиченцето сякаш не успяваше да откъсне очи от лицето на Катса. Дори когато красивият лорд Гидън я заговори, очите й се плъзнаха към Катса.

— Това момиче мисли, че ще го изям — рече тя.

— Нищо подобно — възрази Ол. — Баща му е приятел на Съвета. В този дом навярно те споменават с добро, милейди.

— Но сигурно е чувала историите… — Катса не се доизказа.

— Вероятно — съгласи се Ол. — Но според мен ти се възхищава.

Гидън се засмя.

— Ти наистина будиш възторзи, Катса!

Когато момичето дойде отново, той я попита как се казва.

— Лейни — прошепна тя и очите й се стрелнаха отново към Катса.

— Виждаш ли нашата лейди, Лейни? — попита Гидън.

Момичето кимна.

— Страх ли те е от нея? — продължи той.

Момичето прехапа устни, но не отговори.

— Тя няма да ти причини нищо лошо — обясни Гидън. — Разбираш ли? Но ако някой друг те нарани, лейди Катса ще го накаже.

Катса остави вилицата си и погледна Гидън. Не очакваше да се застъпи за нея.

— Разбираш ли? — повтори Гидън.

Детето кимна и пак погледна Катса.

— Искаш ли да се ръкувате? — попита Гидън.

Момичето поразмисли. После протегна длан към Катса.

Нещо се надигна у нея, нещо, за което не намираше думи. Нещо като тъжна радост, че това крехко създание иска да я докосне. Протегна ръка и улови тънките пръсти на детето.

— Приятно ми е да се запознаем, Лейни.

Лейни се ококори, пусна ръката на Катса и хукна към кухнята. Ол и Гидън се засмяха.

— Никога не опровергаваш зловещата си слава, Катса — укори я Гидън. — Нищо чудно, че нямаш много приятели.

Колко характерно за него да превърне благородния жест в критика! Любимото му занимание бе да й посочва недостатъците. И не я познава изобщо, ако смята, че копнее за приятели.

Катса нападна храната, глуха за разговора им.

 

 

Дъждът не спря. Гидън и Ол седяха доволно в трапезарията и бърбореха с търговците и гостилничаря. Катса обаче не понасяше бездействието. Идеше й да се разкрещи. Излезе и отиде в конюшнята, но там подплаши момче, не по-голямо от Лейни, което четкаше кон, качено върху трикрак дървен стол. Очите й постепенно се приспособиха към сумрака и тя различи, че е нейният кон.

— Не исках да те стресна — извини се Катса. — Просто търся място да се поупражнявам.

Момчето скочи от стола и побягна. Катса разпери ръце. Е, сега поне конюшнята остана изцяло на нейно разположение. Размести балите със сено, седлата и греблата, за да освободи място, и започна да рита и да размахва юмруци във въздуха. Въртеше се и се премяташе, съсредоточена върху въздуха, пода, стените наоколо, конете и въображаемите противници. Постепенно съзнанието й се успокои.

 

 

На вечеря Ол и Гидън й съобщиха интересна новина.

— Крал Мургон е обявил, че в замъка му е извършена кражба. Преди три нощи.

— Нима? — Катса погледна първо Ол, а после и Гидън. И двамата приличаха на котки, приклещили мишка в ъгъла. — И какво са му откраднали?

— Обяснил само, че откраднатото е изключително ценно — отвърна Ол.

— Велики небеса! — възкликна Катса. — И кого набеждават за кражбата?

— Според някои било момче с Дарба — обясни Ол. — Нещо като хипнотизатор, който приспал кралските стражи.

— Други споменават за мъж като великан — добави Гидън. — Притежавал воинска Дарба и сразил стражите един по един.

Гидън се разсмя гръмогласно, а Ол се подсмихна над чинията.

— Любопитни новини! — отбеляза Катса и попита с надеждата въпросът й да прозвучи нехайно: — Разбрахте ли нещо друго?

— Забавили се доста — уточни Гидън, — защото отначало решили, че виновникът е в замъка. Някакъв гостенин с Дарба да се сражава. — Той сниши глас. — Представяш ли си? Какъв късмет!

— Какво им е казал този гостенин? — попита привидно невъзмутимо Катса.

— Очевидно нищо полезно — махна Гидън. — Твърдял, че не знае нищо.

— Какво са му сторили?

— Не знам — вдигна рамене Гидън. — Нали е боец? Едва ли са успели да му сторят нещо.

— Кой е той? Откъде е?

— Не знам. — Гидън я сръга с лакът. — Хайде, Катса! Пропускаш главното. Няма значение кой е. Изгубили са часове да го разпитват. Когато се сетили да търсят другаде крадците, било късно.

Катса разбираше — по-добре от Гидън и Ол — защо Мургон е прахосал толкова време да разпитва гостенина. И защо се е постарал да скрие откъде идва той. Мургон едва ли искаше да го заподозрат, че е похитил Тийлиф и го е затворил в тъмницата си.

Но защо лиенидът не беше казал нищо на Мургон? Защо я беше защитил?

Проклетият дъжд трябваше да спре, за да се върнат в града на Ранда и при Рафин.

Катса отпи глътка и остави чашата върху масата.

— Какъв късмет за крадците!

Гидън се ухили.

— И още как!

— Научихте ли още нещо?

— Сестрата на гостилничаря има бебе на три месеца — отвърна Ол. — Онази сутрин се уплашили. Сторило им се, че едното му око потъмнява, но се оказало само игра на светлосенки.

— Колко интересно! — Катса поля месото си със сос.

— Кралицата на Монсий тъгува ужасно за дядо Тийлиф — подметна Гидън. — Един монсийски търговец го спомена.

— Чух, че спряла да се храни — изсумтя Катса. Намираше го за глупав начин да скърбиш.

— И още нещо — продължи Гидън. — Затворила се с дъщеря си в покоите си. Позволявала само на прислужницата си да влиза. Не допускала дори съпруга си.

Това вече беше не само глупаво, но и необяснимо.

— Разрешава ли на дъщеря си да яде?

— Прислужницата им носи храна — обясни Гидън. — Но не излизат от покоите на кралицата. Кралят проявявал изключително търпение.

— Ще й мине — отсъди Ол. — Скръбта въздейства странно на хората. Ще й мине, когато открият баща й.

Съветът взе решение да скрие стареца заради собствената му безопасност, докато научат защо са го отвлекли. Дали не трябваше да изпратят съобщение на монсийската кралица, за да облекчат странната й скръб? Катса реши да размисли и се допита до Ол и Гидън, когато останат насаме.

— Тя е лиенид — обади се Гидън. — Лиенидите са си чудаци.

— На мен ми се струва много странно — сподели Катса.

Не беше изпитвала скръб, а и да беше, не помнеше. Майка й, сестрата на Ранда, се спомина от треска, преди очите на Катса да се оцветят. Същата треска отнесе в гроба майката на Рафин — кралицата на Ранда. Бащата на Катса — мидлънски лорд от северната граница, бе убит при набег на — уестърски бандити срещу нандърско село. Не му влизало в работата да се намесва, но той решил да защити съседите си и така го убили. Тя още не беше проговорила. Не го помнеше.

Мислеше, че няма да тъгува, ако чичо й умре. Погледна Гидън. Не би желала да го изгуби, но май и за него нямаше да скърби. Ол беше друго нещо. За него щеше да й бъде тъжно. И за прислужницата й Хелда. И за Рафин. Загубеше ли Рафин, щеше да я боли повече, отколкото ако й отрежат пръста, или й счупят ръката, или й забият нож в хълбока.

Но нямаше да се затвори в стаята си. Щеше да отиде да намери виновника и да му причини такава болка, каквато никой никога не е изпитвал.

Гидън й говореше, но тя не го чуваше. Опомни се.

— Какво каза?

— Казах, мечтателке, че небето се прояснява. Може да тръгнем призори, ако искаш.

Щяха да стигнат града на Ранда преди залез-слънце. Катса дояде бързо храната и се втурна в стаята да си стегне багажа.