Кристин Кашор
Даровита (23)

Двайсет и втора глава

Дърветата отстъпиха изведнъж пред планинската твърд. В подножието й се намираше градът, който щеше да приюти конете им. Сградите бяха от камък и от тежки греди, но не това смая Катса. Беше виждала естилските възвишения, но никога не бе виждала планини. Не беше виждала сребристи дървета, извисяващи се чак до небето, и още по-високи заснежени върхове, позлатени от слънцето.

— Напомнят ми за дома — сподели По.

— Такъв е Лиенид?

— Някои райони са такива. Градът на татко е до планина.

— Е, на мен пък не ми напомня на нищо. Почти не вярвам на очите си.

Тази нощ не разпънаха лагер и не ловуваха. Дружелюбната, грубовата жена на гостилничаря сготви и им поднесе вечеря. Очите им явно не я смущаваха и тя настоя да й разкажат от игла от конец какво и кого са видели по време на странстването си. Ядоха в топла стая с огромна каменна камина. Гореща яхния, зеленчуци, топъл хляб. Цялата трапезария на тяхно разположение. Столове, маса, чинии и лъжици. Взеха си топла вана, после легнаха в топли легла, по-меки, отколкото Катса си спомняше. Беше истински лукс и те му се насладиха, защото знаеха, че скоро няма да се радват отново на такова удобство.

 

 

Преди слънцето да изскочи над върховете, тръгнаха, натоварени с провизии, дадени им от жената на гостилничаря, и студена вода от кладенеца на странноприемницата. Взеха почти всичките си вещи — навитите завивки, дрехи, монети, лекарствата, картите, списъка с помощниците на Съвета. Оставиха съвсем малко от багажа заедно с конете. Катса препаса през гръб лъка и колчана със стрелите, защото беше по-добрият стрелец. Не носеха саби, но и двамата имаха по един нож и по една кама.

Небето, към което се изкачваха, порозовя, после почервеня. По планинската пътека личаха следи от други катерачи — угаснали огньове, отпечатъци от ботуши в пръстта. На места имаше хижи за пътниците — без мебелировка, но с грубовато изработени, практични камини. Съндър, Естил и Монсий ги построили заедно преди много години, когато кралствата заедно осигурявали безопасността на пътниците, прекосяващи границите им.

— Покрив и четири стени понякога стигат да ти спасят живота в снежна буря — отбеляза По.

— Връхлитала ли те е снежна буря в планината?

— Веднъж. Бях с брат си Силверн. Снежната виелица ни изненада. Открихме хижа на дървар. Ако не бяхме я намерили, сигурно щяхме да загинем. Четири дни бяхме в капан. Хранехме се с ябълките и хляба, крито си носехме, и пиехме разтопен сняг. Майка ни почти изгубила надежда да ни види отново.

— Кой брат е Силверн?

— Петият син.

— Жалко, че тогава не си усещал животните като сега. Щеше да изкопаеш някоя къртица или катерица.

— И да се изгубя по пътя към хижата. Или да събудя подозрения у брат ми как съм успял да уловя нещо във виелицата.

Вървяха по пръст и трева, които от време на време се редуваха със скали. Планинските върхове се възправяха срещу тях. Беше приятно усещане да не са в гората, а на открито, и да се изкачват бързо. Обширното, празно небе къпеше лицето на Катса с ярка светлина и изпълваше гърдите й с въздух и задоволство.

— Защо дори братята ти не знаят истината за Дарбата ти?

— Когато бях малък, мама ми забрани да им казвам. Измъчвах се, че трябва да я пазя в тайна. Най-много исках да споделя със Силверн и със Скай, с когото сме почти връстници. Сега обаче познавам братята си като зрели мъже и разбирам колко права е била майка ми.

— Защо? Не заслужават ли доверие?

— Заслужават, но са изтъкани от амбиции, Катса, всички до един, и непрекъснато се надпреварват да спечелят благоразположението на татко. Сега не ме възприемат като заплаха, защото съм най-младият и не тая никакви амбиции. Уважават ме, защото знаят, че за да ме победят в битка, трябва и шестимата да ми се опълчат едновременно. Ако узнаят обаче истината за Дарбата ми, ще се опитат да ме използват. Няма да устоят на изкушението.

— Но ти няма да им позволиш.

— Да, но тогава ще ме намразят, а не съм сигурен дали ще опазят тайната от съпругите и от съветниците си. Татко ще разбере и… С мен е свършено.

Спряха до ручейче. Катса отпи няколко глътки и си наплиска лицето.

— Майка ти е постъпила прозорливо.

— Най-много се страхуваше да не научи татко. — Той потопи гърлото на кожения си мех в ручея. — Не е коравосърдечен баща, но е трудно да си крал. Всеки се опитва да му отнеме трона. Щях да съм му твърде полезен. Нямаше да устои на изкушението да ме използва. А мама се страхуваше именно от това.

— Не е ли пожелавал да те използва като боец?

— Да, и аз съм му помагал. Не както ти помагаше на Ранда обаче. Татко не е тиранин като него. Ала мама се страхуваше да не реши да използва съзнанието ми. Искаше то да си остане мое, а не негово.

Катса не намираше за редно една майка да се окаже принудена да защитава детето си от баща му. Всъщност тя не знаеше много за майките и за бащите. Нямаше родители, които да я защитят от Ранда. Навярно не бащите, а кралете представляваха заплаха.

— А дядо ти се съгласи никой да не научава истината за Дарбата ти?

— Да.

— Баща ти ще се разгневи ли, ако разбере истината сега?

— Ще се разяри. На мен, на мама, на дядо. И с право. Години наред го държим в неведение.

— По принуда.

— Няма значение. Няма да ни прости лесно.

Катса се изкатери върху купчина камъни и се огледа. Не изглеждаше да са наближили върховете, издигащи се пред тях. Само ако се озърнеше назад, към горите под тях, разбираше колко високо са се изкачили. Усещаше го и по захладнелия въздух. Нарами торбите и се върна на пътеката.

Тогава мисълта за кралиците, които защитават децата си от кралете, я завладя по-дълбоко.

— По, Лек има дъщеря.

— Да, Битърблу. На десет е.

Възможно е Битърблу да играе някаква роля в тази странна неразбория. Да не би кралица Ашен да се крие, защото Лек се е опитал да нарани дъщеря й?

По се закова на място и я изгледа стреснат.

— Ако наранява животните за удоволствие, не ми се мисли какво би сторил на дъщеря си.

Съмнението увисна във въздуха между тях, зловещо и ужасно. Катса внезапно се сети за двете мъртви момичета.

— Да се надяваме, че грешиш — По се хвана за корема, сякаш му е призляло.

— Да вървим по-бързо — подкани го Катса. — В случай, че съм права.

Почти побягнаха. Тичаха нагоре по пътеката, която прекосяваше планината, деляща ги от Монсий и от истината, скрита в кралството.

 

 

На другата сутрин се събудиха върху прашния под на планинска хижа, до угаснал огън и сред зимен студ, който се просмукваше през пролуката под вратата. Замръзналите звезди се стопяваха, докато Катса и По се изкачваха, и светлина обливаше хоризонта. Пътеката стана още по-стръмна и още по-камениста. Бързият ход стопляше вдървените им от студ крайници — страданието не засягаше Катса, но измъчваше По.

— Обмислях как да влезем в двореца на Лек — обади се По.

Изкатери се по една скала, после по друга и накрая скочи върху трета.

— И какво измисли?

— Добре ще е да изясним подозренията си, преди да го срещнем.

— Да пренощуваме първо в някоя странноприемница край града ли?

— Да.

— Но нали не бива да губим време?

— Да. Ако не научим нищо полезно за една нощ, ще се представим в двореца.

Продължиха да се изкачват и Катса се запита как ли ще се случи — дали ще се появят като приятели и постепенно ще разбулят истината, или ще нахлуят неочаквано и ще предизвикат ожесточена битка. Представи си Лек като подъл негодник, застанал в края на кадифен килим, с едно око — подозрително и лукаво. В съзнанието си виждаше как изстрелва стрела в сърцето му и той се свлича на колене, окървавява килима и умира пред погледите на лакеите си. По щеше да й даде знак кога да стреля. Налагаше се да разчита на него, за щото докато не разкриеха истината за Дарбата на краля, не можеше да се довери на своята преценка. По? Вярно е, нали?

Той се позабави за миг, докато долови мислите й.

— Да. Съгласна ли си, когато стигнем в Монсий, да правиш само и единствено каквото ти кажа? Докато разбера докъде се простира могъществото на Лек? Съгласна ли си?

— Разбира се, По, в този случай.

— Сигурно ще се държа странно, предупреждавам те. Ще се преструвам, че притежавам само воинска Дарба и вярвам на всяка негова дума.

— А аз ще се упражнявам да стрелям с лъка и да хвърлям ножа — допълни Катса. — Понеже ме гложди чувството, че когато всичко бъде изговорено и разкрито, крал Лек ще се окаже на върха на острието ми.

По поклати глава и не се усмихна.

— А аз имам чувството, че няма да е толкова лесно.

 

 

Третият ден от похода им се оказа най-ветровитият и най-студеният. Планинската пътека се виеше между два върха, които понякога се забулваха зад пелени от сняг. Ботушите им скърцаха по заснежената земя; от отънялото синьо небе по раменете им се сипеха снежинки и се топяха в косата на Катса.

— Зимата в планината ми харесва — отбеляза тя, а По се засмя.

— Това не е планинска зима. Това е есен в планината, при това мека есен. Зимата е люта.

— И тя ще ми хареса — възрази тя, а По пак се засмя.

— Няма да се изненадам. Предизвикателството ще ти вдъхне нови сили.

Времето не се разлюти и така и не разбраха дали предвиждането на Катса е оправдано. Движеха се възможно най-бързо по стръмните скатове. Той я подкачаше за темпото, което налага, но не се оплакваше. На моменти спираше да хапне и да пийне, а Катса му беше благодарна, защото й напомняше да направи същото. Предоставяше й и извинение да се обърне назад и да обходи с поглед планинските била от изток на запад, и целия свят — защото се намираха толкова високо, че й струваше възможно наистина да види целия свят.

После, неочаквано, стигнаха върха на прохода. Скатовете под тях се гмуркаха в борова гора. Под тях се простираха зелени долини, осеяни с потоци, чифлици и миниатюрни точици, които сигурно бяха крави. Една панделка — река, изтъняваща в далечината — отвеждаше към град на хоризонта. Градът на Лек.

— Едва го различавам — призна По, — но се доверявам на зрението ти.

— Виждам сгради — посочи Катса — и тъмна стена около бял дворец. Но виждаш чифлиците, нали, и кравите?

— Да, тях ги виждам сега, след като ми ги показа. Красиво е, Катса. Виждала ли си по-красива гледка?

Тя се засмя, заразена от въодушевлението му. Постояха така, вперили очи в Монсий, и за миг светът им се стори красив и безметежен.

Спускането надолу криеше повече опасности от изкачването. По се оплакваше, че пръстите му ще пробият ботушите, а после се жалваше, че предпочита да изскочат навън. Защо то са се натъртили, поемайки тежестта на тялото му по наклона. След известно време Катса забеляза, че е спрял да мърмори и е потънал в размисъл.

— По, напредваме бързо.

— Да. — Той заслони очи и се взря в монсийските долини. — Надявам се да е достатъчно бързо.

Тази нощ лагеруваха до поток, понесъл разтопен сняг към равнината. Очите на По искряха тревожно. Погледна я и ненадейно се усмихна.

— Искаш ли да хапнеш нещо сладко със заека?

— Разбира се — отвърна тя, — но няма значение какво искам, след като нямаме друго, освен заека.

Той стана и тръгна към шубрака.

Къде отиваш?

Не й отговори. Ботушите му захрущяха по камъните и накрая изчезна в мрака.

Тя се изправи.

— По!

— Не бой се, Катса. — Гласът му долетя отдалеч. — Ще намеря каквото искаш.

— Да не мислиш, че ще стоя тук и…

— Седни. Ще ми провалиш изненадата.

Тя седна, но му показа какво мисли за него и за изненадата му. Как ще се защура из тъмнината, ще се спъне в някоя скала и ще си счупи краката, та ще се наложи да го носи по останалия път. След няколко минути го чу да се връща. Пристъпи в светлината и застана пред нея, стиснал шепи. Коленичи и тя видя купчинката ситни зрънца в ръката му. Взря се в сенките, играещи по лицето му.

— Боровинки? — попита го и взе една от ръката му. Схруска я и усети студената й сладост. Преглътна меката кашица и го погледна объркано. — Дарбата ти ли ти ги показа? Тези боровинки?

— Да.

— По, това е нещо ново, нали? Да усещаш растенията толкова ясно? Все пак те не се движат, не мислят и не се канят да те нападнат.

Той се изправи. Наклони глава.

— Светът около мен се изпълва — рече — частица по частица. Мъглата се вдига. Честно казано, малко ме зашеметява. През цялото време съм леко замаян.

Катса се втренчи в него. Какво да отговори на това? Дарбата му показва боровинки и го замайва. Утре ще й съобщи, че на другия край на света има свлачище и тогава и двамата ще припаднат.

Въздъхна и докосна златото по ушите му.

— Ако стъпиш в потока, снежната вода ще ти облекчи краката, а после аз ще ги разтрия, за да ги стопля.

— Ами ако съм измръзнал и другаде? Ще ме стоплиш ли и там?

Гласът му се смееше и тя избухна в смях. Той улови брадичката й и я погледна сериозно в очите.

— Катса, когато наближим Лек, трябва да правиш каквото ти казвам. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Закълни се, Катса.

— По… Обещах ти и преди. Сега пак ти давам дума и се кълна. Ще правя каквото ми кажеш.

Изгледа я изпитателно и кимна. Изсипа последните плодове в дланта й и се наведе да си събуе ботушите.

— Пръстите ми са в окаяно положение. Не съм сигурен, че е разумно да ги освобождавам. Ще побегнат, ще се скрият в планинските дебри и повече няма да се върнат.

Тя лапна още една боровинка.

— Аз ще ги догоня.

 

 

На другия ден По вече не се шегуваше. Нито за пръстите си, нито за каквото и да било. Почти не говореше и с всяка измината крачка по пътеката към града на Лек лицето му се изопваше все по-угрижено. Настроението му се оказа заразно. Катса се разтревожи.

— Ще правиш каквото ти кажа, нали? — попита я той още веднъж.

Тя отвори уста да го скастри раздразнено, задето я кара да отговаря на едни и същи въпроси. Видя го обаче как ходи до нея, целият пропит от безпокойство, и гневът й отмина.

— Ще правя, каквото ми казваш, По.