Кристин Кашор
Даровита (26)

Двайсет и пета глава

Задържаха два коня. Битърблу яздеше с Катса. Върнаха се до потока да се измият от кръвта на войниците. После тръгнаха на запад. Подкараха конете през потока и се насочиха към планините, докато земята под тях не стана достатъчно камениста, та по нея да не остават следи от копитата. Движеха се на юг по подножията на възвишенията, търсейки подходящо укритие, където да пренощуват. Място, което можеха да отбраняват; място, достатъчно далеч от Лек, за да са в безопасност, но не прекалено далеч, за да се върнат и да го убият.

Защото Битърблу, разбира се, беше права. Лек трябваше да умре. Катса го знаеше, но й беше неприятно да мисли за това. Тя беше убийца и на нея се полагаше да го убие, ала беше ясно, че този път е ред на По. По трябваше да убие крал, пазен от цяла армия. Сам, без нейната помощ.

Не бива да припарваш до двореца му, рече му тя безмълвно, докато яздеха. Няма да успееш да се промъкнеш достатъчно близо до него. Набиваш се на очи. Ще те заловят.

Конете пристъпваха предпазливо между скалите. По с нищо не показа, че е чул мислите й, дори не я погледна, ала тя знаеше, че я чува.

Най-добре е да го издебнеш в гората, докато търси детето, и да го пронижеш със стрела. Отдалеч.

Той яздеше пред тях с изопнат гръб. Ръцете му стискаха уверено юздите въпреки умората, студа и оскъдното облекло.

А после да побегнеш с всички сили.

Той забави ход и тръгна редом с тях. Погледна я и някакво упорство в сребърно-златните му очи я успокои и й вдъхна смелост. Не беше нито слаб, нито беззащитен. Имаше Дарба и беше силен. Протегна се към ръката и. Тя му я подаде и той я целуна. Пришпори коня напред и продължиха по пътя.

Битърблу седеше притихнала пред нея. Застина, когато По доближи до тях, но дори безмълвният им разговор да й се стори странен, не каза нищо.

 

 

Стигнаха място, където земята се спускаше рязко наляво и образуваше дълбоко дере с езерце, блещукащо под тях. Надясно пътеката се издигаше към скална тераса, надвиснала над езерото.

— Ако се скрием в далечния край на скалата, преследвачите ни трябва или да я прекосят цялата, или да се изкачат откъм дерето. Ще ги забележим веднага — прецени Катса.

— И на мен ми хрумна същото — съгласи се По. — Да видим какво има там.

Изкатериха се. Стръмната пътека се накланяше страховито към бездната, но беше сравнително широка и конете се придържаха към вътрешната й страна. Под копитата им се търкулваха камъчета и политаха надолу към езерото, ала пътниците бяха в безопасност.

В далечния край на зъбера откриха само камънаци, храсти и няколко хилави дървета, поникнали в пукнатините на скалата. Избраха за убежище плитка пещера с гръб към дерето и пътеката.

— Не предлага мека постеля — подхвърли По, — но ще скрие огъня. Гладна ли си, братовчедке?

Момичето не отговори. Седна на един камък, стиснала ножа. До момента не се бе оплакала от нищо. И сега наблюдаваше мълчаливо с широко отворени очи как По разопакова малкото храна — месо от предишната нощ и ябълка, пренесена по целия път от съндърската странноприемница в подножието на планината. Затаила дъх, Битърблу буквално изпиваше лакомствата. Личеше си, че е изгладняла до смърт.

— Кога яде за последно? — попита я По и остави храната пред нея.

— Няколко боровинки. Тази сутрин.

— А преди това?

— Вчера. Вчера сутринта.

— Бавно — предупреди я По, когато Битърблу грабна месото и отхапа голям залък. — Бавно, за да не ти прилошее.

— Ще сляза в дерето да намеря още месо — каза Катса. — Слънцето ще залезе скоро. Ще взема нож, По, но ти ме наглеждай.

По извади нож от ботуша си и й го подхвърли.

— Чуеш ли крясък на сова, бягай. Два крясъка — бягай на юг. Три крясъка — тичай към лагера.

Тя кимна.

— Ясно.

— Пробвай тръстиките на юг от езерото — предложи й той. — И вземи няколко камъка по пътя. Струва ми се, че там има пъдпъдъци.

Катса повдигна вежди, но не продума. Погледна момичето, което виждаше само храната. После се обърна, заобиколи високите скали и заслиза към дерето.

Слънцето вече потъваше зад планините, когато се върна в лагера с няколко пъдпъдъка, оскубани и изкормени. По трупаше клонки в дъното на пещерата. Битърблу лежеше наблизо, завита с одеяла.

— Май почти не е мигнала през последните дни — каза По.

— Дрехите й ще изсъхнат и ще се съвземе. Ще й осигурим храна и топлина.

— Тихо дете е, нали? Дребничка е за десетгодишна. Помогна ми да събера съчки, докато едва не припадна от изтощение. Казах й да поспи, докато сготвим вечерята. Не пуска ножа. И продължава да се страхува от мен. Имам чувството, че не е свикнала мъже да се държат добре с нея.

— По, започвам да мисля, че не искам да разнищвам тази история. Нищичко не разбирам. Не намирам никаква връзка с дядо ти.

По поклати глава и погледна момичето, сгушено под одеялата и мантиите.

— Не съм сигурен дали тук изобщо има нещо разумно и смислено. Но ние ще я опазим и ще убием Лек. И накрая ще проумеем истината.

— Тя е ужасно млада за кралица.

— Да. Но няма друг начин.

Седяха мълчаливо и чакаха сумракът да скрие огъня им. По облече още една риза. Тя гледаше лицето му, познатите черти, очите му, в които се отразяваше последната розова светлина на деня. Прехапа устни да прогони обзелата я тревога, защото знаеше, че тревогите само ще му попречат.

— Как ще го направиш? — попита тя.

— Най-вероятно както ти каза. Ще го обсъдим, когато Битърблу се събуди. Ще успее да ни помогне, предполагам.

Да им помогне да обмислят как да убият баща й. Да, сигурно щеше да им помогне, ако може. Защото лудост нагнетяваше въздуха в това кралство, докато седяха в скалистия си лагер в подножието на монсийските планини.

 

 

Светлината на пламъците или миризмата на месото, цвърчащо над него, разбуди Битърблу. Дойде да седне до тях пред огъня, наметната с одеялото и стиснала ножа.

— Ще те науча как да го използваш — зарече се Катса, — когато се съвземеш. Ще те науча как да се защитаваш, как да нараняваш противника. Ще се упражняваме върху По.

Детето погледна свенливо Катса и се втренчи в скута си.

— Чудесно — обади се По. — Понеже ми е скучно да ме налагаш с крака и ръце, Катса, за разнообразие предлагам да ми се нахвърляш с нож!

Битърблу погледна отново Катса.

— Да — отсече тя.

— Далеч по-интересно е — съгласи се По. — Безспорно.

— По обаче има други предимства — уточни Катса. — По-силен е и вижда по-добре на тъмно.

— Но в битка винаги залагай на дамата, Битърблу. Дори в тъмното — посъветва я По.

Поседяха мълчаливо в очакване пъдпъдъците да се изпекат. Битърблу потрепери и се уви по-плътно с одеялото.

— Иска ми се да притежавам Дарба, която да ми помага да се защитавам — наруши тишината детето.

Катса затаи дъх и се насили да е търпелива и да не задава въпроси.

След миг Битърблу добави:

— Кралят иска да ме залови.

— Защо? — Катса вече не успя да се сдържи.

Битърблу не отговори. Долепи брадичка до гърдите си и кръстоса ръце, смалявайки се още повече.

— Той има Дарба — прошепна малката. — Мама ми каза. Той замъглява с думи умовете на хората, за да му вярват. Дори когато чуват думите му от устата на други хора. Дори да е слух, който той е разпространил. Могъществото му намалява на голямо разстояние, но не изчезва. — Тя се вгледа мрачно в ножа в ръцете й. — Мама ми каза, че той е неподходящ човек за такава Дарба. Превръща малките и слаби хора в играчки. Обича да причинява болка.

По отпусна длан върху крака на Катса, за да възпре желанието й да скочи гневно.

— Мама се усъмнила от самото начало — продължи Битърблу. — Но той винаги успявал да я обърка и тя забравяла. Преди няколко месеца обаче той започна да се интересува от мен.

Тя млъкна и си пое дъх. Очите й се взряха смутено в Катса.

— Не знам какво точно иска. Обича… да се обгражда с малки момиченца. И има странни навици, които с мама постепенно разкрихме. Реже животните с нож. Измъчва ги и ги оставя живи дълго време. Накрая ги убива. — Тя прочисти гърло. — Но май не се ограничава само с животни.

Милосърдие към децата и безпомощните създания, помисли си Катса, пропъждайки гневните сълзи, напълнили очите й. Цял живот бе вярвала в благородството на Лек. Дали убеждава жертвите си, че постъпва добре с тях, докато ги измъчва?

— Казал на мама, че иска да остава насаме с мен — продължи Битърблу. — Време било да опознае дъщеря си. Разярил се, когато тя отказала. Ударил я. Опита се да използва Дарбата си върху мен, да ме подмами да отида с него при клетките му, но видех ли синините по лицето на мама, си спомнях истината. Умът ми се проясняваше… донякъде, колкото да събера сили да се възпротивя.

Значи По беше прав. Смъртта, дебнеща в двореца на Лек, вече изглеждаше обяснима. Лек навярно убиваше мнозина — главно хора, оказали се източник на излишни неприятности, Защото след като ги е наранил жестоко, те са прозрели истината.

— Тогава похити дядо — каза Битърблу. — Знаеше колко много го обича мама. Заплаши я, че ще го подложи на мъчения, ако тя не се съгласи да ме даде. Зарече се да го доведе в Монсий и да го убие пред очите ни. Надявахме се това да са обичайните му лъжи, но получихме писмо от Лиенид и разбрахме, че дядо наистина е изчезнал.

— Не са го измъчвали и не е убит — успокои я По. — Дядо Тийлиф е на сигурно място.

— Нищо не му пречеше просто да ме вземе — гласът на Битърблу прозвуча като глух писък. — Има цяла армия, която му се подчинява безропотно. Но не го направи. Той… той е търпелив. Предпочете да не ни принуждава. Искаше сами да кажем „да“.

За да изпита по-дълбоко задоволство, помисли си Катса.

— Мама ни барикадира в покоите си. Известно време кралят ни остави на мира. Нареди да ни носят храна, вода и чисти завивки. Понякога обаче ни говореше през вратата. Опитваше се да убеди мама да ме пусне при него. Понякога объркваше мен. Понякога нея. Изреждаше десетки разумни доводи да изляза и ние постоянно си напомняхме истината една на друга. Беше много страшно.

По лицето й се стече сълза, но тя продължи да говори бързо, сякаш историята й напира да я изрече.

— Започна да ни изпраща животни. Мишки, котки, кучета, целите в рани, но живи. Кървяха и скимтяха. Беше ужасно. После един ден момичето, което ни носеше храната, дойде с нарязано лице. От раните й, не само по лицето, течеше кръв. Олюляваше се. Попитахме я какво се е случило, а тя отговори, че не помни. Беше ми връстничка.

Замълча за миг, задушена от сълзите. Избърса лице в рамото си.

— Тогава мама реши да избягаме. Завързахме одеяла и чаршафи и ги спуснахме през прозореца. Ужасно се страхувах. Но мама ме придума и слязох. — Тя се втренчи в пламъците. — Мама уби един страж с нож. Побягнахме към планините. Надявахме се кралят да помисли, че сме тръгнали по пътя към пристанището. На втората сутрин обаче ги видяхме. Препускаха през полето към нас. Мама си изкълчи глезена в лисича дупка. Не можеше да тича. Каза ми да побягна и да се скрия в гората.

Момичето се задъха, избърса отново лице и ръцете й се свиха в юмруци. С невероятно усилие на волята възпря сълзите. Стисна ножа, който лежеше в скута й, и проговори с горчив глас:

— Ако умеех да стрелям с лък… Или да хвърлям нож… Щях да убия баща си още когато започна всичко.

— Късно е — прекъсна я По. — Но аз ще го убия утре, преди да стори нови злини.

Битърблу го погледна.

— Защо ти? Защо не тя? Нали е по-добър боец?

— Дарбата на Лек не ми действа — обясни й той. — Влияе обаче на Катса. Днес го разбрахме, когато го срещнахме. Налага се аз да го убия, защото не може да ме обърка както обърква нейния ум.

Подаде на Битърблу един пъдпъдък, набучен на пръчка. Тя го взе и го огледа.

— Вярно, след като нарани мама, Дарбата му спря да ми въздейства толкова силно. И влияеше по-слабо върху мама, когато ме заплашваше. Но защо е безсилна пред теб? — погледна го въпросително малката.

— Не знам — вдигна рамене По. — Наранил е мнозина. Навярно десетки не се поддават на Дарбата му, но си мълчат от страх да не им отмъсти.

Битърблу присви очи.

— Теб как те нарани?

— Отвлече дядо. Уби леля ми пред очите ми. Заплашва братовчедка ми.

Битърблу явно се задоволи с това обяснение; зае се с храната и няколко минути яде лакомо. От време на време го поглеждаше и следеше как ръцете му подклаждат огъня.

— Мама също носеше много пръстени като теб — отбеляза. — Приличаш на мама, с изключение на очите. И говориш като нея. — Тя си пое дълбоко дъх и се втренчи в храната. — Тази нощ той ще лагерува в гората, а утре ще тръгне пак да ме търси. Не знам как ще го намериш.

— Теб те намерихме — напомни й По. — Забрави ли?

Тя впи очи в неговите, но веднага ги сведе към храната.

— Телохранителите му ще бъдат с него. Всички са родени с Дарба. Ще ти обясня срещу какво ще се изправиш.

Планът беше прост. По щеше да тръгне рано, преди зазоряване, с храна, кон, лъка, колчана, една кама и двата ножа. Щеше да скрие коня в гората и да открие краля. Нямаше да го доближава. Щеше да остане на една стрела разстояние, да се прицели и да стреля. След като се увери, че кралят е мъртъв, щеше да побегне възможно най-бързо, да се върне с коня в лагера им.

Прост план, но колкото повече го обсъждаха, толкова повече се тревожеше Катса, защото и двамата с По разбираха, че планът няма да се осъществи толкова лесно. Кралят имаше телохранители — петима мъже с Дарба да се сражават с мечове. Те не представляваха заплаха за По, защото винаги стояха до краля, а По не възнамеряваше да го доближава. Щеше да се сблъска обаче с външната стража на краля — десетима войници, разположени в широк кръг около Лек. Всичките притежаваха Дарба — някои за ръкопашен бой, други да стрелят с лък. Един тичаше много бързо, втори беше силен като великан, трети се катереше по дърветата и скачаше от клон на клон като катерица, четвърти се отличаваше с ненадминато зрение и слух.

— Ще го познаеш по червената брада — обясни Битърблу. — Но ако си достатъчно близо да го забележиш, той вероятно вече ще те е видял. Усетят ли те, ще вдигнат тревога.

— По — намеси се Катса, — нека дойда с теб донякъде. Прекалено много са. Сигурно ще ти потрябва помощ.

— Не — възрази По.

— Ще ги убия и ще побягна.

— Не, Катса.

— Ти няма…

— Катса — прекъсна я остро той.

Тя скръсти ръце и впи яростен поглед в огъня. Пое си дъх и преглътна.

— Добре — примири се тя. — Лягай да спиш, а аз ще остана на пост.

По кимна.

— Събуди ме след няколко часа, за да те сменя.

— Не — възрази тя. — Трябва да се наспиш. Тази нощ аз ще бдя. Не съм изморена — добави тя, когато той понечи да възрази. — Знаеш, че не съм.

По легна, сгушен под одеялото си до Битърблу. Катса се взря в мрака и започна да преповтаря мислено плана.

Ако до залез-слънце По не се върне в лагера им над дерето, Катса и Битърблу ще побягнат без него. Защото не се ли върне, значи кралят не е мъртъв. А ако кралят не е мъртъв, единствено разстоянието може да защити Битърблу от него.

Да остави По сам в тази гора, гъмжаща от войници… Нито си го представяше, нито искаше да си го помисля. Седеше в студа и в тъмнината и се взираше да долови дори най-беглото движение, вслушваше се да чуе най-тихите звуци. И отказваше да мисли за всичко, което би могло да се случи утре в гората.