Кристин Кашор
Даровита (20)

Деветнайсета глава

От гостилницата или от което и да е място в Съндър до града на Лек се стигаше по два начина. Първият — да тръгнеш на юг към съндърските пристанища и да отплаваш на югоизток към Монпорт, най-западния пристанищен град на Монсийския полуостров, откъдето широк път отвеждаше до града на Лек през равнината на изток от най-високите монсийски върхове. По този маршрут пътуваха търговците, които пренасяха стоки, и повечето кервани с жени, деца или възрастни.

Вторият път бе по-кратък, но по-труден. Той се виеше на югоизток през съндърските гори, а те ставаха все по-гъсти и по-диви, и накрая се срещаха с високите планини, очертаващи границата на Монсий с Естил и Съндър. Последната част от пътя беше прекалено камениста и неравна за коне. Дръзналите да изкачат планинския проход трябваше да вървят пеш. Странноприемниците от двете страни на прохода купуваха или се грижеха за конете на пътниците, когато поемаха нагоре, и ги продаваха или връщаха на онези, които слизаха от планините. Катса и По решиха да тръгнат по този маршрут.

Градът на Лек се намираше на един ден преход от планините, освен ако не купеха нови коне. Пътят към града прекосяваше тучни долини, напоени обилно от водите, стичащи се от планинските върхове. По обясни на Катса, че осеяните с реки и потоци морави напомнят Лиенид — поне така ги описвала в писмата си монсийската кралица. Катса никога не бе виждала такива земи. Докато яздеха, се захласваше по причудливите пейзажи пред тях, но ги изместваха рой други мисли. Защото когато се събуди в съндърската гостилница, бурята от предишната нощ отново се развихри в ума й.

Дарбата на По щеше да го пази от Лек. А По щеше да пази нея.

С По беше в безопасност.

Той го описа простичко, сякаш е нищо. Но за Катса не беше нищо да разчита на нечия закрила. Случваше се за пръв път през живота й.

Нямаше ли да е по-лесно да убие Лек веднага, преди да успее да отвори уста или да вдигне пръст? Или да го обезвреди някак си, да го обезсили напълно? Да запази властта над себе си и да се защити сама? Не се нуждаеше от закрила. Сигурно имаше изход; сигурно имаше начин да се защити от Лек, ако той наистина притежава Дарба, каквато подозират. Трябваше само да помисли.

 

 

В късното утро започна да ръми. Следобед заваля не на шега — студен, безмилостен дъжд, който шибаше лицата им и скриваше гората от погледите им. Принудиха се да спрат, подгизнали до кости, и да потърсят подслон, преди да се мръкне. Огромните дървета от двете страни на пътя предлагаха известно убежище. Завързаха конете под вековен бор. Под клоните му ухаеше на смола, която капеше долу, примесена с дъждовните капки.

— Едва ли ще намерим по-сухо място — отбеляза По. — Няма как да запалим огън, но поне няма да спим под дъжда.

— Винаги може да се запали огън — възрази Катса. — Аз ще го наклада, а ти намери нещо за готвене.

По взе лъка и тръгна между дърветата със скептично изражение, а Катса се залови да запали огън. Не беше лесно в свят, подгизнал от вода. Борът обаче бе опазил сухи игличките, нападали близо до ствола му, и тя изрови шепа листа и две-три клонки, които не бяха съвсем мокри. След няколко удара на ножа и няколко нежни дихания едно пламъче, заслонено от дланите й; заоблизва влажната кула от подпалки. Усети топлината му върху лицето си, сведено над него. Почувства задоволство. Умееше да пали огън. Когато пътуваха с Ол и Гидън, тя отговаряше за огъня.

Поредното доказателство, разбира се, че не е необходимо да разчита на другиго, за да оцелее.

Остави пламъчето и тръгна да търси с какво да го подхрани. Когато По се върна в лагера им, мокър до кости, тя погледна с благодарност тлъстия заек в ръката му.

— Дарбата ми определено се развива — констатира той, бършейки капките от лицето си. — Откакто навлязохме в тези гори, усещам по-ясно животните. Заекът се криеше в дупка в дърво. Нямаше да разбера, че е там, ако… — млъкна при вида на малкия, задимен огън. Погледа я как раздухва жарта и го подсилва с клонки и съчки. — Как успя, Катса? Невероятна си!

Тя се разсмя. Той приклекна до нея.

— Хубаво е, че те чувам да се смееш. Днес си толкова притихнала. Знаеш ли? Много ми е студено. Не го усещах, докато не ме лъхна топлината на огъня.

По се грееше, приготвяше вечерята и говореше. Катса започна да отваря торбите и да провесва одеяла и дрехи по най-ниските клони на бора, за да ги изсуши. Когато месото зацвърча над пламъците, По дойде при нея. Разгъна картите и поднесе овлажнелите им краища до огъня. Отвори кесията с лекарства от Рафин и ги разгледа, подреждайки пликовете с надписи по камъните да съхнат.

Лагерът им беше уютен; капките барабаняха по земята, огънят ги топлеше, обвиваше ги мирис на дърва и препечено месо. По бърбореше непринудено. Катса поддържаше огъня и му се усмихваше. Тази нощ заспа под влажното одеяло, сигурна, че ще оцелее навсякъде, дори сама.

 

 

Събуди се посред нощ. Уплашена, сигурна, че По го няма и е останала сама. Навярно беше сянка от сън, промъкнала се в съзнанието й, преди да се стопи, защото дочу дишането му през равномерното ромолене на дъжда. Надигна се и различи силуета му на земята до нея. Пресегна се и го докосна по рамото. За да е сигурна. Не беше я изоставил; бе тук и двамата пътуваха през съндърската гора към границата на Монсий. Легна отново и в мрака се вгледа в очертанията на заспалото му тяло.

Все пак щеше да приеме закрилата му при необходимост. Гордостта нямаше да й попречи да приеме помощ от този приятел. И без друго вече й бе помагал по хиляди начини.

Тя също щеше да го защитава яростно, ако се наложи. Ако битките го изтощят, ако му потрябва подслон, храна или огън в дъжда. И всичко, което е по силите й да му осигури. Щеше да го пази от всичко.

Въпросът беше уреден. Катса затвори очи и заспа.

Не знаеше какво й има, когато се събуди на другата сутрин. Изпитваше непонятен гняв към него. Обяснение нямаше и навярно той го разбра, защото не попита. Отбеляза само, че дъждът е спрял. Изгледа я мълчаливо как си навива одеялото, сякаш него го няма, и си натовари багажа върху коня. Докато яздеха, сякаш пак не го виждаше. И макар да нямаше начин да не е усетил силата на гнева й, той не продума.

Не се ядосваше, задето един човек й предлага помощ и закрила. Това би било нечувана самонадеяност, а тя знаеше, че самонадеяността е глупост. Трябваше да се стреми към смирение. Ето още един начин, по който По й помагаше. Подтикваше я към смирение. Ала не… не беше това. Просто никога не бе молила за човек, комуто да се доверява и за когото да е готова да направи толкова много. Не беше молила за човек, чието отсъствие, ако се събуди посред нощ, да я хвърли в отчаяние — не заради закрилата, която ще изгуби, а просто защото копнее да е с него. Не беше молила за човек, с когото иска да бъде.

Катса не понасяше несвързаните си мисли. Затвори се в мрачна черупка и започна да отпъжда всяка мисъл, дръзнала да се прокрадне в ума й.

За да отпочинат конете, спряха до езеро, преляло от дъждовната вода. По се облегна на едно дърво и задъвка залък хляб. Наблюдаваше я спокойно, мълчаливо. Тя не го поглеждаше, но усещаше как очите му я следят, без да се отлепят от нея. Направо я изкарваше от кожата й, като стоеше облегнат там, ядеше и не откъсваше от нея сияйните си очи.

— Какво зяпаш? — не издържа и попита тя.

— Езерото е пълно с риба и с жаби. Гъмжи от сомове. Стотици са. Не ти ли се струва интересно, че го знам с такава сигурност?

Неговата невъзмутимост и новооткритата му способност да брои жаби и сомове, които тя не вижда, я предизвикваха да го удари. Сви юмруци, обърна се и се отдалечи. Към пътя, сред дърветата, покрай дърветата… Хукна през гората, подплашвайки птиците. Тичаше край потоци и папрати, и хълмове, покрити с мъх. Излезе на поляна с водопад, който се изливаше над скалите и оттам — в езерце. Изу си ботушите, съблече се и скочи във водата. Изпищя от студа, който обви ненадейно тялото й, а носът и устата й се напълниха с вода. Изплува на повърхността, закашля се и си издуха носа с тракащи зъби. Присмя се на студа и загреба към брега.

Сега, сред тинята, настръхнала от главата до петите от мразовитата вода, се почувства спокойна.

Случи се, когато се върна при него, охладена и с прояснена глава. Той седеше, облегнат с отпуснати рамене на едно дърво, присвил колене и обронил глава в длани. Беше изморен, нещастен. Странна нежност се надигна в гърдите й. Той вдигна очи и я погледна и тя видя нещо, което не беше забелязвала преди. Ахна.

Очите му бяха красиви. Лицето му беше красиво и раменете му, и пръстите му. И ръцете му бяха красиви, отпуснати върху коленете, и гърдите му, които не помръдваха, защото я наблюдаваше със затаен дъх. И сърцето в гърдите му. Нейният приятел… Как не го бе забелязала досега? Била е сляпа. Сълзи премрежиха очите й, защото не беше молила и за това. Не беше молила за този красив мъж пред нея с бегла надежда в очите, която тя не искаше да съзира.

Той се изправи и краката й се разтрепериха. Опря се на коня, за да не се олюлее.

— Не го искам — прошепна.

— Катса… И аз не съм го предвиждал.

Тя се улови за ръба на седлото — уплаши се, че коленете й ще се подгънат и ще седне между краката на коня.

— Ти… ти винаги преобръщаш плановете ми с главата надолу — отрони той и тя извика и падна на колене. После се изправи разярено, преди да дойде при нея, да й помогне и да я докосне.

— Възсядай коня — нареди му тя. — Тръгваме. Веднага!

Метна се върху седлото и препусна, без да го дочака да я последва. Докато галопираха позволи само на една мисъл да закръжи из ума й, отново и отново. Не искам съпруг. Не искам съпруг. Повтаряше го в ритъма на конските копита. Ако той четеше мислите й, толкова по-добре.

Здрачи се и спряха за почивка. Тя не му проговори, но не можеше да се преструва, че го няма. Не го поглеждаше, ала усещаше всяко негово движение. Чувстваше как очите му я наблюдават през огъня, който той запали. Всяка нощ беше така и така щеше да продължава и занапред. Той ще седи срещу нея, облян от светлината на пламъците, а тя няма да смее да го погледне, защото той сияе, защото е красив и за щото това просто я сломява.

— Моля те, Катса — рече По най-сетне. — Поне ми говори.

Тя се обърна рязко към него.

— Какво да говоря? Знаеш как се чувствам и какво мисля за чувствата си.

— А какво чувствам аз? Няма ли значение?

Гласът му прозвуча плахо, толкова неочаквано плахо, че тя се засрами от язвителните си думи. Седна срещу него.

— По… Прости ми. Има значение, разбира се. Кажи ми как се чувстваш.

Изведнъж той сякаш онемя. Втренчи се в скута си и започна да върти пръстените си. Пое си дъх и потърка чело; когато отново вдигна лице към нея, й се стори, че очите му са оголени и през тях вижда светлината на душата му. Разбра какво ще й каже.

— Знам, че не го искаш, Катса. Но съм безпомощен. От мига, когато влетя в живота ми. Страхувам се да ти кажа за какво мечтая, защото ти… о, не знам… ще ме хвърлиш в огъня. Или по-скоро ще ми откажеш. Или най-лошото — ще ме презреш. — Гласът му пресекваше и очите му току се плъзваха надолу. Накрая закри лице с длани. — Обичам те — прошепна той. — Не съм предполагал, че някой може да ми е толкова скъп. А сега те разплаках и трябва да млъкна.

Тя плачеше, но не заради думите му. А заради неизбежността, която отказваше да погледне в очите, докато седи срещу него. Стана.

— Искам да остана сама.

Той скочи.

— Недей, Катса, моля те.

— Няма да ходя надалеч, По. Искам просто да помисля, без да те усещам в главата си.

— Страхувам се, че ако тръгнеш, няма да се върнеш.

— По… Ще се върна — поне тази сигурност можеше да му даде.

Той я погледна изпитателно.

— Сега мислиш така, но се страхувам да не би по-късно да решиш, че изходът е да ме напуснеш.

— Няма.

— Не съм сигурен.

— Дори да е така, искам да помисля насаме и отказвам да те ударя, така че се налага да ме пуснеш. А когато тръгна, ще трябва да ми се довериш както би направил всеки човек без твоята Дарба. И както правя аз с теб.

Погледна я отново с голите си, нещастни очи. После въздъхна дълбоко и седна.

— Ако искаш да мислиш насаме, отдалечи се на десет минути — посъветва я.

Десет минути беше далеч по-голямо разстояние, отколкото предполагаше, че обхваща Дарбата му; този спор обаче засега се отлагаше. Усещаше очите му върху гърба си, докато крачеше между дърветата. Разчистваше просека в пущинака, търсейки тъмнина, далечина и самота.

 

 

Сам-сама в гората, Катса седна върху един дънер и заплака. Плачеше като човек с опустошено сърце и се питаше как е възможно обичта между двама души да смазва така сърцето.

Не можеше да го има; беше повече от ясно. Не можеше да му бъде съпруга. Не можеше да се освободи от Ранда, за да стане пак нечия, да принадлежи на другиго, да отговаря пред другиго, да изгражда живота си около друг човек. Независимо колко го обича.

В мрака на съндърската гора Катса разбра три неща. Обича По; иска По; не може да принадлежи на другиго, освен на себе си.

След известно време тръгна обратно към огъня. Чувстваха й не бяха се променили и не беше изморена. По обаче щеше да страда, ако не се наспи, но нямаше да заспи, докато тя не се върне.

Намери го да лежи по гръб, буден, втренчен в месечината. Седна до него. Той я погледна с кадифени очи, но не продума. Срещна очите му и му разтвори ума си, за да му покаже какво чувства, какво иска и какво не може да направи. Той я гледа дълго.

— Знаеш, че никога няма да пожелая да те променя, ако ми станеш съпруга — рече най-сетне.

— Ще се променя, ако ти стана съпруга — възрази тя.

Не отлепяше очи от нейните.

— Да, разбирам те.

Една цепеница падна в огъня. И двамата продължиха да мълчат. Накрая той проговори с колеблив глас.

— Сломеното сърце не е единствената алтернатива на брака.

— Какво искаш да кажеш?

Той сведе за миг глава. И отново вдигна очи.

— Ще бъда твой, по какъвто начин ме пожелаеш — каза го толкова непринудено, че Катса не се смути. Дори не отмести поглед от лицето му.

— И докъде ще ни доведе това?

— Не знам. Но ти се доверявам.

Гледаше очите му. Той й предлагаше себе си. Вярваше й. Както тя му вярваше.

Не беше обмисляла тази възможност, когато седеше в гората и плачеше. Дори не беше се сетила, че съществува. Предложението му стоеше като на длан пред нея — достатъчно бе да протегне ръка и да го вземе. Това, което изглеждаше ясно, еднозначно и тъжно, отново стана объркано и сложно. Но и обагрено с надежда.

Възможно ли беше да му бъде любовница и да принадлежи и на себе си?

Не знаеше отговора.

— Трябва да помисля — заключи тя.

— Мисли тук — помоли я той. — Изтощен съм, Катса. Ще заспя тутакси.

Тя кимна.

— Добре. Ще остана.

Той се протегна и избърса сълзата, стекла се по бузата й. Усети допира на пръста му в гръбнака си и се пребори с усещането, за да не му позволи да разбере. Той легна. Тя се премести до дърво извън светлината на огъня. Взря се в силуета на По, докато го чакаше да заспи.