Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте кралства (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Graceling, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 36 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване и корекция
egesihora (2014)

Издание:

Кристин Кашор. Даровита

Американска. Първо издание

ИК „Емас“, София, 2013

ISBN: 978-954-357-246-5

История

  1. — Добавяне

Десета глава

Той беше ненадминат противник. Не успяваше да го надвие. Не съумяваше да го удари така, както искаше, и толкова силно, колкото искаше. Отскачаше бързо или блокираше удара й. Не й се удаваше да го събори или да го впримчи, когато се вкопчваха върху пода.

Беше по-силен от нея и за пръв път в живота й недостатъчната сила й пречеше. Досега никой не се бе докопвал близо до нея, за да има значение.

Той се приспособяваше ловко към околната обстановка и към движенията й; това също представляваше част от предизвикателството. Той предвиждаше някак си какво се кани да направи дори когато е зад него.

— Ще ти повярвам, че не виждаш нощем, ако признаеш, че имаш очи на гърба — рече му веднъж, когато влезе в залата за тренировки и той я поздрави, без да се обръща.

— Какво искаш да кажеш?

— Винаги знаеш какво се случва зад теб.

— Катса, никога ли не си забелязвала колко шумно влизаш в стаите? Никой не блъска вратите като теб.

— Сигурно Дарбата ти изостря възприятията — предположи тя.

Той поклати глава.

— Може би, но не повече от твоята.

Все пак той получаваше повече удари заради гъвкавостта и неизчерпаемата й енергия и най-вече заради бързината й. Не го удряше както иска, вярно, но все пак го удряше. Той понасяше по-трудно болката. Веднъж спря схватката, когато тя се опитваше да прикове ръцете, краката и гърба му към земята, а той я налагаше по ребрата със свободната си ръка.

— Не те ли боли? — попита я, смеейки се задъхано. — Нищо ли не усещаш? Ударих те поне десетина пъти, а ти дори не трепна.

Тя се изправи и опипа мястото под гърдите си.

— Боли, но не много.

— Костите ти са от камък. Разминаваш се без нито едно натъртване, а аз куцукам и по дял ден налагам с лед синините си.

Сваляше пръстените си, когато се бият. Още първия ден дойде без тях. Тя започна да недоволства — било излишна предпазна мярка — но той я изгледа невинно.

— Забрави ли, че обещах на Гидън? — попита и схватката започна. Катса замахна към лицето му, а По отскочи, смеейки се.

Не носеха и обувки, след като Катса неволно го нарани по челото. Той се строполи на четири крака и тя веднага разбра какво става.

— Извикай Раф! — изкрещя на Ол, който ги наблюдаваше отстрани.

Помогна на По да седне, скъса си ръкава и се опита да спре кръвта, струяща в замътнените му очи. Едва след няколко дни Рафин му разреши да поднови тренировките, а тя настоя да се бият боси. И, честно казано, оттогава щадеше повече лицето му.

Почти винаги имаха зрители. Войници или лордове. Ол неизменно се наслаждаваше от сърце на схватките им. Гидън обаче се наежваше и си тръгваше бързо. Дори Хелда идваше понякога — единствената жена сред публиката — и ги наблюдаваше с все по-ококорени очи.

За радост на Катса Ранда не се появяваше. Беше доволна, че страни от нея. Но с По през повечето дни се хранеха заедно след тренировката. Сами в трапезарията й или с Рафин и Бан. От време на време обядваха в стаичката на Тийлиф. Дядото продължаваше да боледува, ала присъствието им очевидно го разведряваше и му вдъхваше сили.

По време на разговорите им очите на По продължаваха да я стъписват. Така и не свикна с тях; караха я да губи ума и дума. Не отместваше обаче поглед и се насилваше да диша и да говори невъзмутимо. Та това бяха просто очи, неговите очи, а тя не беше страхливка! А и не искаше да се държи с него, както всички в двореца се отнасяха с нея — отбягваха очите й неловко, студено. Не искаше да постъпва така с приятел.

А той беше неин приятел; през последните летни седмици за пръв път в живота си Катса се почувства в свои води в двореца на Ранда. Почувства двореца като място, където работи усърдно, обградена от приятели. Шпионите на Ол се трудеха неуморно, кръстосваха Нандър и Естил и научаваха всичко възможно. В кралствата — удивително — цареше мир. Зноят и влажният въздух сякаш усмириха и жестокостта на Ранда или го разсейваше потопът от търговци на храна и стоки, наводняващи града по това време на годината.

Катса обсипваше По с въпроси.

— Как получи името си? — попита го един ден, докато седяха в стаята на дядо му и разговаряха тихо, за да не го събудят.

По се опитваше да завърже кърпа с лед върху рамото си.

— Кое име? Имам много.

Протегна се през масата да му помогне да затегне възела.

— По. Всички ли те наричат така?

— Братята ми го измислиха, когато бях малък. В Лиенид има такова дърво. През есента листата на дървото стават сребърни и златни. Неизбежен прякор, предполагам.

Катса отчупи парче хляб. Почуди се дали прозвището е израз на привързаност, или е опит да го посочат с пръст. Дали братята му са искали да му лепнат завинаги клеймото на Даровитите? Наблюдаваше го с усмивка как трупа в чинията си хляб, месо, плодове и сирене и храната изчезва почти мигновено. И Катса не страдаше от липса на апетит, ала По беше ненаситен.

— Какво е да имаш шестима по-големи братя?

— При мен е различно, отколкото при другите. В Лиенид боготворят ръкопашния бой. Братята ми са ненадминати бойци, но аз, разбира се, не им отстъпвах, макар да бях малък. Накрая ги надвих всичките. Отнасяха се с мен като с равен, като с повече от равен.

— Бяха ли ти приятели?

— О, да, особено по-младите.

Навярно беше по-лесно да притежаваш воинска Дарба, ако си момче, или живееш в кралство, където боготворят битките; или пък Дарбата на По не се бе проявила толкова драстично като нейната. Ако имаше шестима братя, сигурно и тя щеше да има шестима приятели.

Или просто в Лиенид всичко беше различно.

— В Лиенид, чувала съм, строели замъците върху толкова високи планински върхове, че се налагало да вдигат хората с въжета.

По се усмихна.

— Само в града на татко има въжета.

Сипа си още вода и се нахвърли отново върху храната.

— Е? — настоя Катса. — Няма ли да ми обясниш?

— Катса, не си ли даваш сметка колко огладнява човек, когато го пребият до смърт? Започвам да подозирам, че част от стратегията ти е да ме държиш гладен. Искаш да ме омаломощиш.

— За най-кален боец на Лиенид си доста претенциозен — отбеляза тя.

Той се засмя и остави вилицата.

— Добре, де, добре. Как да ти го опиша? — Взе отново вилицата и с нейна помощ започна да рисува картина във въздуха. — Градът на татко се намира на върха на огромна, висока като планина скала, надвиснала над равнината под нея. До града водят три пътя. Единият е изсечен в скалата и се вие бавно по нея. Вторият е стълбище, прокопано в скалата. То се накланя нагоре и надолу, докато стигне върха. Добър подстъп е, ако си силен и не яздиш, въпреки че повечето, които го избират, накрая се изтощават и умоляват някой на шосето да ги вземе в каруцата си. С братята ми понякога се състезаваме да изкачваме стълбите.

— Кой печели?

— Явно ми нямаш вяра, щом задаваш такива въпроси! Ти, разбира се, ще ни победиш всичките.

— Дарбата ми да се сражавам не оказва влияние върху способността ми да катеря стълби.

— Въпреки това не мога да си представя, че ще се оставиш да те победят.

Катса изсумтя.

— А третият подстъп?

— Третият начин да стигнеш града са въжетата.

— Как точно?

По се почеса по главата.

— Всъщност е много просто. Въжетата висят от голямо, обърнато настрани колело на върха на скалата. Краищата им са провесени надолу и завързани за платформи. Коне въртят колелото, колелото навива въжетата и платформата се издига.

— Звучи сложно.

— Почти всички използват шосето. Въжетата са само за тежки товари.

— И целият град се издига в небето?

По си отчупи ново парче хляб и кимна.

— Но защо са го построили на такова място?

По сви рамене.

— Защото е красиво, предполагам.

— Опиши ми го.

— Хмм… От града се вижда надалеч. Поля, планини, възвишения се простират като на длан под него. А от едната страна е морето.

— Морето… — въздъхна Катса.

Морето сложи край на въпросите й за известно време. Беше виждала езерата в Нандър. Някои бяха толкова необятни, че едва различаваше отсрещния бряг. Но не беше виждала море. Не можеше да си представи толкова много вода. Не можеше да си представи и бушуваща вода, която се блъска в бреговете, както беше чувала, че прави морето. Втренчена в стените на стаичката на Тийлиф, се опитваше да нарисува мислено тази шир.

— От града се виждат замъците на двама от братята ми — продължи По. — В подножията на планините. Другите замъци са скрити отвъд планините.

— Колко замъци има?

— Седем. По един за седемте сина.

— Значи единият е твой.

— Най-малкият.

— Неприятно ли ти е, че твоят е най-малък?

По си избра ябълка от купата с плодове върху масата.

— Радвам се, че моят е най-малък, но братята ми не ми вярват.

Не ги винеше, задето не му вярват. Не беше чувала някой — дори братовчед й — да не мечтае за внушително имение. Гидън винаги сравняваше имението си със съседните, а когато Рафин се оплакваше от Тигпен, неизменно споменаваше някаква несправедливост, свързана с източната граница на Мидлънс. Според нея мъжете бяха такива. Мислеше, че тя не е такава, защото не е мъж.

— Аз не съм амбициозен като братята си — поясни По. — Никога не съм мечтал за голям дом. Никога не съм копнял да стана крал или високопоставен лорд.

— Нито пък аз — каза Катса. — Благодарила съм на хълмовете хиляди пъти, че Рафин се е родил син на Ранда, а аз съм само негова племенница, при това дъщеря на сестра му.

— Братята ми жадуват за власт. Обичат да участват в разискванията в двореца на татко. Направо се опияняват. Обичат да управляват замъците си и градовете си. Мен ако питаш, всички искат да бъдат крале.

Той се изтегна в стола и опипа разсеяно натъртеното си рамо.

— Моят замък няма град — продължи той. — Намира се близо до един град, но градът се управлява сам. Нямам и придворни. По-скоро е голяма къща, където живея, когато не пътувам.

Катса също си взе ябълка.

— Обичаш да пътуваш, нали?

— Не ме свърта на едно място. Но замъкът ми е красив. Най-красивото място, където да се връщаш у дома. Построен е върху скала над морето. До водата се спускат стъпала, изсечени в камъка. Балконите се надвесват над скалата. Струва ти се, че ще паднеш, ако се наведеш. Вечер слънцето се спуска над водата, тогава морето и небето се обагрят в червено и оранжево. Понякога над повърхността изплуват огромни пъстроцветни риби. Въртят се и подскачат. Виждат се ясно от балконите. През зимата вълните са високи, а вятърът направо те събаря. През Зимата е опасно да се излиза на балконите. — Той замълча за миг и каза неочаквано: — Дядо…

Надигна се и се обърна към леглото. Осведомен от очите на тила му, че старецът се е събудил, помисли си иронично Катса.

— Разказваш за замъка си, момчето ми — отрони Тийлиф.

— Как се чувстваш, дядо?

Катса задъвка ябълката си, вслушана в разговора им. Представяше си всичко, което По й бе описал. Не знаеше, че на света има безброй красиви гледки, достойни да им се любуваш цяла вечност.

По се обърна към нея и очите му проблеснаха, уловили светлината на факлата върху стената. Тя си напомни да диша спокойно.

— Братята ми току натякват, че красивите пейзажи са ми слабост.

— Братята ти са глупци — намеси се Тийлиф, — задето не забелязват силата на красивите неща. Ела тук, дете — рече на Катса. — Искам да видя очите ти, докато ми връщат силите.

Добрината му извика усмивка на лицето й, макар да не разбра думите му. Седна до дядо Тийлиф и двамата с По продължиха да й разказват за замъка на По, за братята на По и за небесния град на Рор.