Кристин Кашор
Даровита (30)

Двайсет и девета глава

Препускаха в подножието на монсийската планина и пришпорваха клетия кон на юг. Понякога се натъкваха на равна земя, ала по-често криволичеха бавно край скали, дерета и водопади — места, където копитата на коня не намираха никаква опора. Катса слизаше от седлото и го повеждаше обратно към по-ниските склонове. Там кожата на Катса току настръхваше и всеки звук спираше дишането й. Поемаше си дъх едва когато се изкачваха отново. Защото в ниското започваше гората, а Катса знаеше, че гората гъмжи от войници на Лек.

Армията несъмнено претърсваше педя по педя гората, пътя към пристанището и земята между тях. Сигурно бяха завардили и планинския проход на границата с Естил и Съндър. Наблюдаваха и корабите, отплаващи от Монпорт, и претърсваха трюмовете им, да не би да укриват похитената дъщеря на краля.

Не. Денят започна да преваля и Катса разбра, че се залъгва. Освен всички кораби — съмнителни или не — претърсваха и сградите в пристанищния град, и целия бряг на изток от Монпорт и на запад към планините, и всеки кораб, доближил монсийската суша. Сигурно разглобяваха дъска по дъска лиенидски те кораби. След ден-два цели орди войници на Лек щяха да плъзнат из планинските подножия. Защото само два пътя отвеждаха отвъд пределите на Монсий — морето и планинският проход до границата с Естил и Съндър. Не откриеха ли бегълците в гората, по пътя за пристанището, в Монпорт или на някой кораб, Лек щеше да разбере, че са в планините, приклещени в капан между морето и гората от едната страна и върховете по границата между Монсий и Съндър, от другата.

 

 

Когато се стъмни, Катса запали малък огън до висока скала.

— Изморена ли си, Битърблу?

— Да, но не много — отговори детето. — Уча се да спя върху коня.

— И тази нощ ще се наложи да спиш в седлото — предупреди я Катса, — защото не бива да спираме. Кажи ми, принцесо, познаваш ли тези планински била?

— Билата, които ни делят от Съндър? Малко. Никой не знае много за тези планини. Малцина ги прекосяват, освен на север, разбира се, през прохода.

— Хмм…

Катса затършува в торбите и извади свитъка с карти. Разгърна ги в скута си и ги прелисти. Очевидно Рафин бе приел на сериозно думите на По, че не са сигурни накъде отиват. Имаше карти на Нандър и Уестър, на града на Драуден и на града на Бирн, карта на Съндър и карта на града на Мургон. Множество карти на различни монсийски местности. Извади омачкан лист от купчината, приглади го на земята край огъня и затисна краищата му с камъни. Клекна пред картата и погледна принцесата, която наглеждаше пъдпъдъците, цвърчащи над пламъците.

И в седемте кралства имаше сивооки и тъмнокоси хора; цветът на очите и на косите на Битърблу не беше необичаен. Ала чертите й се открояваха дори в приглушеното сияние на огъня. Правият нос, спокойната извивка на устните, гъстата коса, високото чело. Катса не можеше да определи причината, но дори без халки в ушите и без пръстени по ръцете детето приличаше на лиенид. Издаваше го нещо отвъд тъмната коса и светлите очи.

В кралство, където издирват отчаяно десетгодишното момиченце на лиенидска майка, Битърблу трудно щеше да остане незабелязана. Дори след като направят очевидното — да й отрежат косата, да я преоблекат и да я превърнат в момче.

Спътницата на детето създаваше не по-малки затруднения. На светло Катса нямаше да мине лесно за момче. И трябваше някак да прикрие зеленото си око. Женствено момче с едно яркосиньо око и превръзка върху другото и дете с лиенидски черти щяха да привличат прекалено много внимание денем. А не можеха да си позволят да пътуват само нощем. И дори да стигнеха до Монпорт незабелязани, видеха ли ги там, веднага щяха да ги разпознаят. Щяха да се опитат да ги заловят и щеше да се наложи да убива, а после да похити или да открадне кораб — тя, която не разбира нищичко от кораби. Лек щеше да узнае и да разбере къде да ги търси.

Отмести очи от принцесата и ги сведе към картата върху земята до нея. Беше карта на монсийско-съндърската граница, на непристъпните монсийски върхове. Ако По беше тук, щеше да се досети какво се върти в ума й. Представи си какъв чудовищен спор щеше да последва.

Представи си спора, защото това й помогна да вземе решение.

Щом се навечеряха, тя сви картите и завърза торбите за седлото.

— Качвай се, Битърблу, не бива да пропиляваме тази нощ. Време е да тръгваме.

— По те предупреди да не изтощаваш коня — напомни й Битърблу.

— Конят скоро ще си отпочине на воля. Поемаме към планините и щом се изкачим нависоко, ще го пуснем на свобода.

— Към планините? — повтори Битърблу. — Как така към планините?

Катса разпиля жаравата. Изкопа дупка с камата да скрие останките от вечерята им.

— В Монсий не сме в безопасност. Ще прекосим планините към Съндър.

Битърблу я погледна ококорено.

— Ще прекосим планините? Тези планини тук?

— Да. Сигурно ни причакват на прохода през северната граница. Ще си намерим собствен проход. Тук.

— Дори през лятото никой не прекосява тези планини — каза момичето. — Сега наближава зима. Нямаме топли дрехи. Имаме само нож и кама. Невъзможно е. Няма да оцелеем.

Катса имаше готов отговор, въпреки че подробностите й убягваха. Качи малката на седлото и се метна зад нея. Насочи коня на запад.

— Ще те опазя жива — обеща тя.

 

 

Всъщност не разчитаха само на камата и на ножа. Разполагаха с кама, нож, въже, игла, канап, карти, лекарства, злато, малко дрехи, излинялото одеяло, с което Битърблу се завиваше, две торби, седло и една юзда. И имаха всичко, което Катса съумееше да улови, да убие или да изработи или обработи с двете си ръце. На първо място — кожа, за да защити детето от хапещия студ, който вече ги измъчваше, и от още по-опасния студ, който ги очакваше. За него обаче Катса щеше да мисли по-късно, защото мислите я разколебаваха.

Реши да направи лък и снегоходки — бе бродила веднъж-дваж с такива из зимните гори край града на Ранда. Помнеше как изглеждат и как се използват.

След часове езда небето зад тях просветля и се обагри. Катса свали детето от коня. Поспаха час-два, сгушени в покрит с мъх процеп между скалите. Изгря слънце и Катса се разбуди, дочула в просъница как Битърблу трака със зъби. Време беше да събуди детето и да тръгнат, а преди денят да превали, да намери начин да надвие студа, който не му даваше мира.

Битърблу примижа под лъчите.

— По-високо сме — констатира тя. — През нощта сме се изкачили.

Катса й подаде остатъците от снощната вечеря.

— Да.

— Още смяташ да прекосим планините.

— Единствено на това място в Монсий Лек няма да ни потърси.

— Защото знае, че само луд би дръзнал да мине от тук.

Долови раздразнение в гласа на Битърблу — първият намек за недоволство, откакто с По я откриха в гората. Е, имаше основания. Беше изморена и измръзнала; майка й беше мъртва. Катса разгърна картата на монсийските върхове в скута си, без да продума.

— В планините има мечки — напомни й Битърблу.

— Мечките ще спят до пролетта — махна с ръка Катса.

— Има и други животни. Вълци. Планински лъвове. Създания, каквито не си виждала в Мидлънс. Не си виждала и такъв сняг. Не знаеш какви са тези планини.

В картата на Катса беше отбелязан път между два върха, привидно най-лесния маршрут до Съндър. „Проходът на Грела“ гласеше надписът — знак, че това е единственият път през върховете, където е стъпвал човешки крак.

Катса нави картите и ги пъхна в завързаната за седлото торба. Качи момичето върху коня и попита:

— Кой е Грела?

Битърблу изсумтя и не отговори. Катса скочи върху седлото зад нея. Яздиха няколко минути. Накрая Битърблу се смили и обясни:

— Грела е известен изследовател на монсийските планини. Загинал е на прохода, който носи името му.

— Притежавал ли е Дарба?

— Не. Не е притежавал Дарба като теб. Но е бил луд като теб.

Язвителната забележка не засегна Катса. Нямаше причини Битърблу да вярва, че жена, видяла наскоро първата си планина, ще успее да ги преведе през Прохода на Грела. Дори и родена с Дарба. Самата Катса изпитваше известно колебание. Знаеше само, че претегли ли колко е опасен крал Лек и колко опасни са мечките, вълците, снежните бури и ледът, е убедена, че Дарбата й е по-способна да се опълчи на планината.

Катса не отговори и не промени решението си. Вятърът се усили и Битърблу затрепери. Тя я прегърна по-силно и покри ръцете й със своите. Конят се катереше по склона и Катса се замисли за седлото. Ако го нареже, накисне и начука, кожата щеше да омекне. Щеше да излезе грубо палто за Битърблу или панталони. Не биваше да го похабяват, ако ще осигури топлина, а и много скоро нямаше да е необходимо на коня.

* * *

Катереха се на сляпо дори през деня, винаги в неведение; какво ги очаква, защото хълмовете и дърветата се възправяха срещу тях и скриваха височините от погледа им. Катса ловеше катерици, риба и мишки за вечеря; дори зайци, ако щастието им се усмихнеше. Всяка нощ опъваше и сушеше кожите им до огъня. Натриваше ги с рибена мас и лой. Съшиваше ги, пробваше ту един, ту друг вариант и накрая скалъпи на детето грубовата качулка с краища, които се увиват около врата като шал.

— Странно изглежда — каза Катса, когато качулката беше готова и Битърблу я пробва. — Но ти не ми се струваш много суетна, принцесо.

— Мирише особено — отвърна Битърблу, — но топли.

Точно това искаше да чуе Катса.

Теренът стана по-скалист, а храсталаците — по-диви и по-умърлушени. Нощем, докато огънят гореше и Битърблу спеше до него, Катса чуваше непознато шумолене около лагера им. Шумолене, което плашеше коня, и вой, недалеч, който будеше детето. То се сгушваше разтреперано до Катса и признаваше, че я измъчват кошмари. Казваше й, че сънува странни виещи чудовища, а понякога и майка си, но спестяваше подробностите. Катса не настояваше.

В една такава нощ, когато вълчият вой доведе детето при нея, Катса остави пръчката, от която дялаше стрела, и прегърна момичето. Разтри дланите му, за да ги стопли. После разказа на Битърблу за братовчед си Рафин, защото тъкмо за него мислеше. Колко обича медицината и как ще бъде десет пъти по-добър крал от баща си. Разказа й как Хелда се бе сприятелила с нея, макар всички да я отбягваха, и как все я сватосваше за разни лордове. Разказа й за Съвета и за нощта, когато с Гидън и Ол спасиха дядото на Битърблу, а Катса се натъкна на странник в градините на Мургон и го събори в несвяст на земята. Странник, който се бе оказал По.

Битърблу се засмя и Катса й разказа как се сприятелиха с По и как Рафин излекува дядо Тийлиф, и как с По заминаха за Съндър да разкрият истината за похищението, а следите ги доведоха до Монсий, до планините, до гората и до Битърблу.

— Ти всъщност не си като жената от историите — заяви момичето. — Преди да те срещна бях чувала други истории.

Катса си пое дъх да посрещне рояка от спомени, които сякаш никога не губеха яркостта си и винаги я изпълваха със срам.

— Историите са верни — възрази тя. — Такава съм.

— Невъзможно е! Ти не би счупила ръката и не би отрязала пръстите на невинен човек.

— Правех тези неща за вуйчо си, когато му се подчинявах — обясни Катса.

Катса отново се почувства сигурна, че е взела правилното решение — да се изкачат към Прохода на Грела, единственото място, където Лек няма да ги потърси. Защото не би успяла да защити Битърблу, ако е подвластна другиму, а не на себе си. Прегърна по-силно момичето.

— Моята Дарба не е само воинска, дете. Притежавам Дарба да оцелявам. Ще те преведа през тези планини.

Битърблу не отговори. Отпусна глава в скута на Катса и се сгуши до нея. Заспа така, в мрака, огласян от вълчи вой, и Катса реши да доиздяла друг път стрелата. Подремаха заедно до огъня; после Катса се събуди и вдигна момичето върху седлото. Пое поводите и насочи коня нагоре през монсийската нощ.

 

 

Един ден теренът стана непреодолим за коня. Катса не искаше да го убива, но все пак размисли. Кожата му беше ценна. Оставеха ли го жив, щеше да се залута из възвишенията и да подскаже на войниците, които щяха да го открият, къде са бегълките. От друга страна, ако го убиеше, нямаше как да скрие трупа му. Мършоядите щяха да оглозгат костите му и ако войниците се натъкнат на скелета, той щеше да послужи като още по-добър ориентир за местонахождението им, отколкото ако животното се скита свободно. С известно облекчение Катса реши да го пощади. Свалиха торбите, седлото и юздите. Пожелаха му на добър час и го отпратиха.

Отсега нататък разчитаха само на собствените си ръце и крака. Катса помагаше на Битърблу по най-стръмните склонове и я повдигаше върху скалите, прекалено високи да се изкатери по тях. Добре поне, че в деня на бягството от крепостта на Лек, момичето бе обуло здрави обувки. Препъваше я обаче изпокъсаната й рокля. Накрая Катса сряза полите и уши от тях нескопосани панталони. След това момичето се движеше по-лесно и по-стабилно.

Кожата от седлото се оказа по-твърда, отколкото Катса очакваше. Бореше се с нея нощем, докато Битърблу спеше, и най-сетне реши да изработи на момичето грубовати гамаши с връзки, за да ги надява над панталоните. Изглеждаха доста комично, но пазеха донякъде от студа и влагата. Защото все по-често, колкото по-нависоко се изкачваха, от небето се сипеше сняг.

Уловът стана оскъден. Катса не пропускаше нито едно животно; раздвижеше ли се нещо, убиваше го. Ядеше малко и даваше повечето храна на Битърблу, а тя не подбираше и изгълтваше лакомо всичко.

Всяка сутрин Катса сваляше обувките на момичето и преглеждаше краката й за мехури. Проверяваше ръцете й, да не би пръстите й да измръзнат. Втриваше мехлеми в напуканата кожа на Битърблу. Подаваше й меха с водата при всяко спиране за почивка. А спираха често, защото Катса подозираше, че детето ще припадне, преди да признае колко е изморено.

Катса не се чувстваше изморена. Усещаше колко силни са ръцете и краката й и колко бързо е острието й. Най-много я гнетеше мисълта, че напредват бавно. Понякога й се приискваше да метне детето през рамо и да хукне нагоре по стръмнините. Досещаше се обаче как накрая в тези планини ще й потрябва всяка капчица сила и издръжливост, и знаеше, че не бива да се изтощава отсега. Сдържаше нетърпението си, доколкото съумяваше, и се съсредоточаваше върху грижите за Битърблу.

 

 

Планинският лъв беше дар, истински дар, появил се в началото на първата снежна буря.

Бурята заплашваше да се развихри цял следобед. Облаците се скупчваха зловещо. Снежинките се сгъстяваха, вятърът брулеше все по-остро. Катса избра да лагеруват на първото възможно място — дълбока кухина в планинската твърд. Заслонена от надвиснала над нея скала. Битърблу тръгна да събира съчки, а Катса, пъхнала камата в колана си — да търси вечеря.

Изкатери се върху скалата, която им служеше като покрив, и се запъти към рехава горичка от дървета, източени към небето и вкопчили корени по-скоро в камъни, отколкото в пръст. Сетивата й бдяха, готови да доловят всяко движение.

Първо съзря леко трепване. Нещо кафяво, съвсем различно от откъртена вейка, но високо върху дървото, се сви и повдигна. А един клон се залюля странно, не от вятъра, а сякаш нещо тежко го натиска надолу.

Тялото й се раздвижи по-бързо от съзнанието, разпознало хищника, а себе си — като плячка. В миг камата й се озова в ръката. Голямата котка скочи с вой и тя заби острието в корема й. Отдръпна се, но ноктите на животното се забиха в рамото й. Котката я събори и затисна раменете й с тежките си лапи, приковавайки я по гръб върху земята. Оголила зъби, ръмжеше и дращеше с нокти толкова бързо, че едва не разпори гърдите и врата й. Катса се бореше с безнадеждно силните й крака и отмяташе глава, когато зъбите й щракваха току пред лицето й. Звярът дереше ожесточено гърдите й. Когато понечи да впие зъби в гърлото й, Катса го сграбчи за врата и изкрещя, отблъсквайки огромните челюсти. Животното я притискаше и забиваше нокти в ръцете й. Катса зърна някакъв проблясък върху корема му и си спомни камата. Голямата котка понечи да я ухапе и Катса заби юмрук в носа й. Котката се отдръпна за частица от секундата, зашеметена, и Катса се пресегна отчаяно към камата. Звярът нападна отново и тя заби камата в гърлото му.

Последва ужасяващо съскане и бълбукане. Котката се строполи върху гърдите на Катса, а лапите й се плъзнаха по кожата й. Планината стихна. Лъвът беше мъртъв.

Катса избута тялото на животното. Подпря се на десния си лакът и избърса горещата му кръв от очите си. Раздвижи леко лявото си рамо и потръпна от болка. Преглътна гнева си, че раните й ще ги забавят, и разгърна мантията. Ахна възмутено при вида на дълбоките прорези по гърдите и, които боляха почти толкова силно, колкото кървавите бразди по рамото й. Лека-полека осъзна, че кожата й е разкъсана и на други места, защото всяко движение разкриваше нова болка. По-дребни рани по врата, по корема и по ръцете й; по-дълбоки — по бедрата, където котката бе впила задните си лапи.

Е, нямаше смисъл да се излежава и да се самосъжалява. Снегът валеше по-силно. Битката с планинския лъв й бе навлякла болка и неудобство, но същевременно й осигури храна за дълго време и кожа за палто на Битърблу.

Катса се изправи на крака. Огледа едрия лъв, проснат мъртъв и окървавен пред нея. Опашката му — нея бе видяла да се свива и повдига върху дървото; първият знак, спасил живота й. От главата до опашката животното бе по-високо от нея; предположи, че е и далеч по-тежко от нея. Вратът му беше дебел и як, плещите и гърбът — жилави и мускулести. Зъбите му бяха дълги колкото пръстите й, а ноктите — по-дълги. Хрумна й, че не се е представила толкова зле в тази битка, въпреки че Битърблу щеше да си помисли друго, като я види. Не би избрала да се бие без оръжие срещу такъв звяр. За малко да я убие.

Изведнъж осъзна колко дълго е оставила Битърблу сама. Повей на вятъра запрати пелена от сняг в лицето й. Издърпа камата от гърлото на животното, избърса я в земята и я пъхна в колана си. Преобърна котката по гръб и я улови за предните лапи. Стисна зъби да надмогне болката в рамото и започна да тегли звяра надолу към убежището им.

* * *

Битърблу я видя и хукна към нея с ококорени очи. Издаде нечленоразделен звук, сякаш се е задавила.

— Добре съм, дете — успокои я Катса. — Само ме одраска.

— Цялата си в кръв.

— Кръвта на котката предимно.

Момичето поклати глава и се втренчи в прокъсаната й мантия.

— Велики морета! — възкликна малката, забелязала раните по гърдите на Катса. — Велики морета — прошепна отново, когато видя рамото, ръцете и корема на Катса. — Ще трябва да ги зашием. И да те почистим. Ще донеса лекарствата.

Тази нощ бяха скупчени натясно, но огънят ги топлеше, печеше месото на голямата котка и сушеше кафеникавата кожа, която скоро щеше да се превърне в кожух за Битърблу. Момичето наглеждаше вечерята; останалото месо щяха да отнесат замразено, когато поемат отново нагоре.

Снегът валеше все по-силно. Вятърът довяваше в огъня им снежинки; те просъскваха и се топяха. Ако бурята не стихнеше, тук щяха да са в безопасност. Имаха храна, вода, покрив и топлина. Имаха всичко необходимо. Катса се намести по-близо до пламъците, за да се сгрее и да изсуши дрипавата мантия. Веднага след като я изпраха, я облече, защото нямаше друга дреха.

От няколко дни майстореше огромен лък. Огъна го, за да изпробва гъвкавостта и силата му. Отряза парче канап за тетивата. Завърза го здраво за единия край на лъка и го опъна силно, за да стигне до другия. Изстена от болката, прорязала рамото и крака й, където лъкът се бе впил в раната й.

— Ако така се чувстват ранените, не разбирам защо По обича да се бие с мен.

— А аз не разбирам и двама ви — отбеляза момичето.

Катса стана и изпъна тетивата. Взе една от издяланите по-рано стрели и я изстреля пробно през пелената от сняг към дървото срещу отвора на пещерата им. Стрелата улучи ствола на дървото и се заби надълбоко.

— Не е зле — констатира Катса. — Ще ни служи.

Излезе в снега и издърпа стрелата от дървото. Върна се, седна и се залови да дяла още стрели.

— Бих заменила лъвската пържола за морков. Или за картоф. Представяш ли си какво пиршество ще е да похапнем в странноприемница, когато стигнем в Съндър, принцесо?

Битърблу я изгледа безмълвно, дъвчейки месото. Не отговори. Вятърът свистеше и снежният килим пред пещерата ставаше все по-дебел. Катса пусна още една стрела към дървото и излезе в бурята да я прибере. Върна се и заизтупва обувките си от снега по стената на пещерата, но забеляза, че Битърблу я наблюдава втренчено.

— Какво има, дете?

Битърблу поклати глава. Сдъвка и преглътна. Извади парче месо от огъня и й го подаде.

— Не ти личи много, че си ранена.

Катса сви рамене. Захапа месото и сбърчи нос.

— Аз си мечтая за хляб — призна Битърблу.

Катса се засмя. Двете седнаха една до друга — детето и убийцата на лъвове — заслушани във вятъра, който довяваше снега пред прага на планинската им пещера.