Кристин Кашор
Даровита (27)

Двайсет и шеста

По се събуди преди изгрев и се приготви безшумно за път. Прегърна силно Катса.

— Ще се върна — прошепна й той и тръгна.

Тя продължи да стои на пост, вперила поглед в посоката, накъдето беше поел. Усмиряваше мислите си.

На шията й висеше пръстен, завързан с канап; пръстенът, който По й даде, преди да възседне коня и да препусне по скалистия път. Пръстенът студенееше върху кожата й и тя току го докосваше, чакайки изгрева. Даде й пръстена, върху който бяха гравирани същите шарки като по ръцете му — символ на замъка и на кралското му потекло. Ако По не се върнеше днес, Катса трябваше да поведе Битърблу на юг към морето и да намери кораб, та двете да отплават към западния бряг на Лиенид, към замъка на По. Ако носи пръстена — обясни й той — никой лиенид няма да се усъмни в нея. Щели да разберат, че изпълнява неговата воля и да й помогнат. Битърблу трябваше да остане скрита в замъка му, докато Катса обмисля, планира и чака да чуе вест от По.

Най-после съмна и Битърблу се събуди. Двете с Катса заведоха коня край езерото на водопой и на паша. Събраха съчки, в случай че се наложи да прекарат още една нощ в лагера. Набраха трънки от храсталаците край водата. Катса улови и изкорми риба за вечеря. Върнаха се в лагера, преди слънцето да се е издигнало над главите им.

Катса си помисли дали да не потренира или да започне да учи Битърблу как да използва ножа. Ала не биваше да вдига шум и да привлича внимание. Нито искаше да пропусне и най-дребното движение или звук, издаващо, че приближава враг или По. Оставаше й само да седи и да чака. Цялото й тяло негодуваше.

В ранния следобед вече не я свърташе на едно място. Сновеше напред-назад, стиснала юмруци. Битърблу седеше, облегната върху огрените от слънцето скали, и я наблюдаваше.

— Не се ли измори? Откога не си спала?

— Не се нуждая от много сън — обясни Катса.

Очите на Битърблу я следяха как крачи трескаво.

— А аз съм изморена.

Катса спря и коленичи пред нея. Опипа дланите и челото й.

— Студено ли ти е? Или ти е горещо? Гладна ли си?

Битърблу поклати глава.

— Просто съм изморена.

Изморена е, разбира се. Очите й изглеждаха огромни, лицето — изпито. Всеки човек на нейно място би изнемощял.

— Поспи, за да събереш сили — предложи й Катса. — Сега си в безопасност.

Не че на детето щяха да са му нужни сили за среднощно бягство, защото По всеки момент щеше да се появи на скалистата пътека, яхнал коня си.

Слънцето пропълзя зад планинските била на запад и обля в оранжева светлина скалистото им убежище, ала По го нямаше. Умът на Катса се скова. Повтаряше си, че По ще се появи ей сега. За всеки случай събуди Битърблу. Събра багажа им и заличи следите от огъня. Разпиля събраните от сутринта съчки. Оседла коня и завърза торбите за изящно изработеното монсийско седло.

После седна и се втренчи в каменистата пътека, която грееше жълто-оранжева в гаснещия светлик.

Слънцето залязваше, а По го нямаше.

Вече не успяваше да отпъди мислите, напиращи упорито в съзнанието й. Ами ако По е в гората, ранен? Или кралят е мъртъв и всичко е наред? Дали По е в беда? Ала как да му се притече на помощ, ако кралят е жив? Дали не е съвсем близо? Дали не залита по пътеката, борейки се с последни сили да стигне до тях? Уповава се само на тях, само на нея, а след минути тя ще възседне коня и ще препусне надалеч от него.

Време беше да тръгват. Реши обаче първо да се върнат по обратния път, за да потърсят По. Огледа лагера, за да се увери, че не са оставили никакви издайнически следи, и подкани Битърблу:

— Хайде, принцесо! Да тръгваме.

Намести я в седлото, отбягвайки погледа й. Развърза поводите на коня и ги подаде на детето. В същия момент чу камъчета да се търкулват по ската.

Втурна се по пътеката. Отпуснал глава, конят се олюляваше по ръба на пътеката, прекалено близо до бездната. По лежеше безжизнено върху гърба му. От рамото му стърчеше стрела. Ризата му беше подгънала от кръв. Не се опита да преброи колко стрели стърчат от врата и хълбоците на коня, Защото внезапно цяла лавина от камъчета полетя над ръба на скалата. Конят се подхлъзна и цялата пътека се лашна надолу под паникьосаните му копита. Тя извика мислено името на По и се втурна към него. Той вдигна глава и очите му се впиха в нейните. Конят изцвили и затърси лудешки твърда земя. Нямаше да стигне навреме. Конят залитна над ръба на ската, тя изпищя — този път гласно — и той изчезна под нея, гмурвайки се в жълтата светлина.

Конят се завъртя във въздуха. По падна с лицето надолу в езерото. После водата погълна коня. Камъчета се разлетяха около стъпалата на Катса, която се спусна към дерето. Скали раздираха краката й, клони я шибаха през лицето, ала тя не усещаше нищо. Знаеше само, че По е във водата и тя трябва да го извади.

Няколко дипли по повърхността я насочиха накъде да се гмурне. Захвърли ботушите си в тръстиките и заплува. Ледената вода заля тялото й и тя загреба към мястото, където се надигаха кал и мехурчета и една огромна кафеникава форма потъваше, а друга — по-малка, се бореше за глътка въздух. По се бореше, значи беше жив. Тя наближи и видя с какво се бори. Ботушът му се бе заплел в стремето. Стремето беше закопчано за седлото, а конят потъваше бързо. По се съпротивляваше непохватно, а водата около раменете и главата му червенееше от кръв. Катса го сграбчи за колана и заопипва, докато намери ножа. Преряза коженото стреме и то последва коня към дъното. Подхвана По през раменете и зарита яростно към повърхността. Изплуваха.

Измъкна отпуснатото му, натежало тяло на брега. Беше изгубил съзнание, но когато тя го издърпа в тръстиките, той се разбуди. Загърчи се, опита се да си поеме дъх, закашля се и повърна езерна вода. Нямаше да се удави, но това не означаваше, че кръвта му няма да изтече.

— Другия кон! — изкрещя Катса на Битърблу, която сновеше разтревожено край тях. — Там са лекарствата.

Момичето хукна нагоре към лагера.

Катса издърпа По на суха земя и го надигна да седне. Студът и влагата също бяха гибелни. Трябваше да спрат кръвта, да го стоплят и изсушат. О, как й се искаше Рафин да е тук сега!

— По — отрони тя. — По? Какво се случи?

Той мълчеше. По. По. Очите му се отвориха, но блуждаеха замъглени. Не я виждаше. Повърна отново.

— Добре. Не мърдай. Ще те заболи.

Но той сякаш не усети как издърпва стрелата от рамото му. Ръцете му висяха безжизнено, докато събличаше ризата му. Повърна още веднъж.

Битърблу се пусна по пътеката, яхнала коня.

— Помогни ми — помоли я Катса и Битърблу започна да развързва торби, да вади сухи дрехи, кърпи, за да попият кръвта от раните му, и мехлеми, за да ги почистят.

— Чуваш ли ме, По? — попита Катса, докато късаше една риза за превръзки. — Чуваш ли ме? Какво стана с краля?

Той я погледна невиждащо, докато превързваше рамото му.

— По — повтаряше тя отново и отново. — Кралят. Жив ли е кралят?

Но той не чуваше и не виждаше. Все едно бе изпаднал в несвяст. Събу му ботушите и панталоните и го подсуши. Облече му сухи панталони и разтри ръцете и краката му, за да ги стопли. Взе мантията му от Битърблу, надяна му я и вмъкна омекналите му ръце в ръкавите. Той пак повърна.

Заради сблъсъка на главата му с водата. Катса знаеше, че човек повръща, когато го ударят силно по главата, забравя и се обърква. С времето разсъдъкът му щеше да се проясни. Ала не разполагаха с време. Нямаха време, ако кралят е жив. Коленичи пред По и го улови за брадичката. Въпреки болката, която зърна в очите му, го попита безмълвно: По, трябва да знам дали кралят е жив. Ще те тормозя, докато не ми отговориш.

Той я погледна, потърка очи и примижа.

— Кралят — рече дрезгаво. — Кралят. Стрелата ми… Жив е…

Сърцето на Катса се сви. Сега трябваше да бягат и тримата. Само с един кон и По в това състояние. В мрака и в студа, с малко храна и без Дарбата на По да ги предупреждава за преследвачите.

Налагаше се да се задоволят с нейната Дарба.

Подаде меха с вода на По.

— Пий! До дъно! — нареди му тя и се обърна към Битърблу: — Помогни ми да събера мокрите дрехи. Добре, че днес поспа, защото тази нощ искам да си силна.

По сякаш разбра, когато стана време да го наместят върху коня. Не се опитваше да помогне, но и не се противеше. Катса и Битърблу го вдигнаха заедно и той едва не се прекатури от другата страна, но някаква искрица живот го накара да сграбчи ръката на Катса и да запази равновесие.

— Ти ще яздиш зад него — обясни Катса на Битърблу. — Така ще го виждаш. Задръж го, ако се килне, и ме извикай, ако ти потрябва помощ. Конят ще се движи бързо. Колкото бързо мога да тичам.