Кристин Кашор
Даровита (37)

Трийсет и шеста глава

Катса застана в най-отдалечения край на палубата, докато Беър, Ред и още неколцина моряци издърпваха с въжета ковчега на Лек. Прииска й се да няма нищо общо с него, прииска й се дори въжетата да се скъсат, тялото на Лек да се стовари в морето и водните създания да го разкъсат. Изкачи се на мачтата и се залюля самотна на върха й.

Към Монсий поемаше многобройно кралско шествие. Кралица Битърблу, принц Скай и крал Рор. Рор реши да ги придружи с обяснението, че дъщерята на сестра му все още е дете. А и да не беше, се връщаше в невъзможна обстановка. В омагьосано кралство, което смята краля си за олицетворение на добродетелността, а принцесата — за болна, слаба и дори за полудяла. Не можеха да изпратят невръстната кралица в Монсий да обяви, че се възкачва на трона, защото любимият на всички поданици крал е мъртъв. Битърблу се нуждаеше от авторитетна подкрепа и от наставления. Рор й предлагаше и двете.

Реши още Скай да отиде при По. С друг кораб изпрати Силверн в Мидлънс да прибере дядо Тийлиф у дома. На останалите си синове разпореди да се върнат у дома при семействата и задълженията им, макар всички да настояваха, че мястото им е в града на Рор. Своите дела кралят повери на кралицата както винаги, когато обстоятелствата налагаха да напусне трона. Кралицата беше повече от способна да го замести.

Ден след ден Катса наблюдаваше Рор от върха на мачтата. Различаваше смеха му, чуваше колко добронамерено разговаря с моряците. Той нито скромничеше, нито проявяваше малодушие. Беше красив като По и самоуверен като По, но твърде по-властен от него. Постепенно обаче Катса разбра, че могъществото не го опиянява. Не помагаше на моряка да развива въжетата, но заставаше до него и с интерес го разпитваше за работата, за дома му, за майка му и баща му, за братовчед му, ловил цяла година риба в нандърските езера. За пръв път виждаше крал, да гледа към поданиците си, а не над главите ми, крал, който вижда не само себе си.

Катса се привърза бързо към Скай. Понякога, когато корабът потъваше в бездните между вълните, той се изкатерваше по мачтата, задъхан, с ококорени и засмени сиви очи. Сядаше до Катса върху високата наблюдателница, по-неспокоен от нея, но сърдечен и ненатрапчив приятел.

— След като се запознах със семейството ви, мислех, че само По умее да мълчи — каза му Катса веднъж, след като поседяха известно време, без да продумат.

По лицето му се разля усмивка.

— Готов съм да поспорим, ако искаш. Или да те засипя с хиляди въпроси. Ако ти се говореше… така де… ако ти се говореше, предполагам, щеше да говориш, нали? А не да се катериш тук и да се лашкаш над вълните с риск да полетиш надолу.

Присъствието на Скай и гороломният, добронамерен глас на Рор долу; дружелюбието на моряците към Битърблу, когато излизаше на палубата да тренира; вещата и хладнокръвна капитан Фаун, която винаги се отнасяше с уважение към Катса — всичко това й вдъхваше сили. Здрава кожа започна да покрива раната, зейнала в нея, когато камата й прониза Лек.

Все по-често мислеше за чичо си. Колко дребнав и суетен й изглеждаше сега крал Ранда! Колко глупаво му беше позволявала да я контролира.

Контрол. Това бе раната на Катса — Лек й бе отнел волята. Не изпитваше угризения; не се винеше за случилото се. Нямаше друг изход. Лек беше твърде могъщ. Тя уважаваше силните противници като дивата котка и планината. Ала уважението и смирението не омаловажаваха ужасния факт, че е изгубила власт над волята си.

— Прощавай, Катса — наруши веднъж мълчанието Скай, когато бяха кацнали за пореден път заедно над морето, — но искам да те питам нещо.

И преди бе зървала същото недоумение в очите му. Знаеше какво ще я попита.

— Не си съпруга на брат ми, нали?

Тя се усмихна мрачно.

— Не съм.

— Защо тогава лиенидите на тази кораб те наричат „принцесо“?

Въпросът сипа сол в раната й и тя пое дъх да преодолее болката. Бръкна в пазвата си и извади пръстена. Показа му го.

— Даде ми го, но не ми обясни какво означава. Не ми каза и защо ми го дава.

Скай се втренчи в пръстена. По лицето му се изписа изумление, после удивление и накрая упорито недоверие.

— Сигурно е имал разумна причина — едва промълви той.

— Да. Възнамерявам да я изтръгна насила, щом го видя.

Скай се засмя отривисто, но бързо млъкна. Сбърчи притеснено чело. Катса разбра, че грапавият белег, покриващ постепенно болката у нея, е свързан с неспособността й да контролира както миналото, така и бъдещето. Не беше в състояние да накара По да оздравее, както не бе в състояние да мисли в присъствието на Лек. Някои неща не бяха по силите й. Трябваше да се подготви за това, което я очаква в колибата на По в подножието на монсийските планини.

 

 

Протакането, след като корабът хвърли котва в Монпорт и пътниците слязоха, й се стори непоносимо. Извикаха капитана на монпортската стража и благородниците от двореца на Лек, пристигнали в Монпорт, и ги принудиха да изслушат невероятните истини от устата на Рор. Трябваше да прекратят издирването на Битърблу и да отменят заповедта Катса да бъде заловена жива, а По — мъртъв.

— Намерен ли е? — попита Катса.

— Ккк… кой? — заекна капитанът на монпортската стража, потърквайки замаяно чело — жест, познат на лиенидските гости.

— Хората ти откриха ли лиенидския принц? — уточни с рязък тон Рор; после, забелязал как очите на капитана и на благородниците се насочват объркано към Скай, добави с поомекнал глас: — По-младия принц, даровития. Едното му око е сребърно, а другото — златно. Виждал ли го е някой?

— Не мисля, кралю. Да, сигурен съм. Не сме го намерили. Простете ми, кралю. Историята, която разказахте… Паметта ми изневерява…

— Да, разбирам — успокои го Рор. — Не бива да бързаме.

На Катса й се прииска да срути града камък по камък, дотолкова я влудяваше необходимостта да не бързат. Закрачи напред-назад зад лиенидския крал. Клекна и се хвана за косите. Разговорът продължаваше тягостно. Часове наред — предълги часове — тези хора щяха да се освобождават от магията на Лек, а Катса нямаше търпение.

— Дали да не вземем коне, татко, и да тръгваме? — обади се Скай.

Катса скочи на крака.

— Да! — извика тя. — Да, в името на Мидлънс! Умолявам ви!

Рор погледна Скай, после Катса и накрая Битърблу.

— Кралице Битърблу, ако ми се доверите да овладявам положението във ваше отсъствие, не виждам причина да ви бавя.

— Доверявам ти се, разбира се — отвърна детето. — Хората ми ще ти се подчиняват, докато ме няма.

Капитанът и благородниците се втренчиха силно изненадани в новата си кралица: стигаше до кръста на Рор, носеше момчешки дрехи и изглеждаше изключително достолепна. Смръщиха вежди и почесаха глава, а на Катса й се прииска да си издере очите. Рор се обърна към нея.

— Колкото по-бързо намерите По, толкова по-добре — кимна й той. — Няма да ви задържам.

— Трябват ни два коня — отвърна Катса, — най-бързите в града.

— И монсийски войници — добави Рор. — Никой по пътя ви няма да знае какво се е случило. Всеки монсийски стражар ще се опита да ви залови.

Катса махна нетърпеливо с ръка.

— Ясно, ясно. Но няма да ги чакам, ако не смогват да ме настигат. — Обърна се рязко към Скай. — Яздиш, надявам се, добре като брат си.

— И него ли няма да чакаш? — попита Рор. — И монсийската кралица ли ще изоставиш, ако те бави? И коня, когато се строполи от изтощение? — Кралят се бе изправил в цял ръст, а гласът му кънтеше строго. — Вразуми се, Катса. Ще вземете войници. Отрядите ще яздят пред и зад вас. По целия път. Разбра ли? Ще те придружават кралицата на Монсий и синът ми.

Катса процеди яростно през зъби:

— Мислиш ли, че ми трябват войници, за да ги опазя от монсийските стражи?

— Не — отсече Рор. — Несъмнено ти си способна да защитиш монсийската кралица, сина ми, другите ми синове и сто нандърски котенца от цяла армия въоръжени до зъби главорези. — Той вирна брадичка още по-нависоко. — Ала ще се вслушаш в разума! Не е уместно да препускаш през Монсий с кралицата и да избиваш безогледно войниците й. Какво ще постигнеш така? Ще пътуваш с охрана и войниците ще обясняват кои сте и ще ви пазят. Разбра ли?

Не дочака отговор. Обърна се към капитана, който току сбърчваше вежди, сякаш разговорът му причинява главоболие.

— Капитане, четиримата ти най-бързи ездачи и шестте ти най-бързи коне. Незабавно! — нареди Рор. Погледна пак Катса и избоботи: — Вразуми ли се?

Не беше изгубила разсъдъка, а търпението си. Обещанието за четирима бързи ездачи и шест бързи коня, с които да препуснат главоломно към По, я усмири.

 

 

Яздеха бързо и срещаха малцина. Снегът върху широкия път към пристанището беше разкалян от безброй копита. От двете страни го ограждаха снежни преспи, а отвъд тях се стелеха бели поля. Далеч на запад различаваха тъмната линия на гората и планините зад нея. Въздухът беше мразовит, но детето върху седлото пред нея беше увито в топли дрехи и се примиряваше със стремглавия галоп. Кралицата, не детето, поправи се Катса. Кралица Битърблу по нищо не напомняше уплашеното същество, което преди месеци придумаха с По да изпълзи от падналото дърво.

Някой ден щеше да стане добра владетелка. А Рафин — добър крал; Рор беше силен и способен и щеше да живее дълго. Тоест, три от седемте кралства щяха да бъдат в добри ръце. Три от седем — колкото и недостатъчно да изглеждаше, все пак беше огромен напредък.

 

 

Край пътя се редяха градове. Градове със странноприемници. От време на време спираха да хапнат набързо или да потърсят убежище от лютите нощи в края на зимата. Неприятностите им се разминаваха благодарение на стражите, защото всеки войник във всяка гостилница, където влизаха, скачаше на крака, изваждаше сабята си и оставаше нащрек, ала обясненията на стражите и думите на Битърблу го успокояваха. В една странноприемница думите на стражите се забавиха. Войникът в дъното на стаята опъна лъка си и едва не прониза Скай, но Катса скочи своевременно върху принца и го събори на пода. Изправи се, преди Скай да осъзнае какво става, изпречи се пред кралицата и опъна своя лък. Стражите обаче се намесиха и всичко приключи. Катса подаде ръка на Скай, взря се в лицето му и разбра какво се е случило.

— Взел те е за По — обясни тя. — Стрелецът. Видял е халките по ушите ти, пръстените и тъмната коса и е пуснал стрелата, преди да погледне очите ти. Отсега нататък ще влизаш в странноприемниците след стражите.

Скай я целуна по челото.

— Спаси ми живота.

Катса се усмихна.

— Вие, лиенидите изразявате много открито привързаността си.

— Първородното си дете ще нарека с твоето име.

Катса избухна в смях.

— За доброто на детето, почакай да ти се роди момиче. Или почакай децата ти да пораснат и дай името ми на най-непослушното и твърдоглавото.

Скай се засмя и я прегърна; Катса също го прегърна. Осъзна, че без да иска, сдържаното й сърце е намерило още един приятел.

Пътниците се качиха на горния етаж да дремнат набързо. Отведоха стрелеца — навярно за да го накажат, задето стрелата му е прелетяла толкова близо до дребничкото сивооко момиче. До кралица Битърблу. Хората в градовете и по пътищата на Монсий не знаеха как точно е загинал Лек, не подозираха и за предателството му, но лека-полека проумяваха, че Битърблу е в безопасност, чувства се добре и е кралица.

 

 

Пътят беше чист и бърз, но не водеше право до По. Ездачите свърнаха на запад и поеха по поля, покрити с лед и дълбок сняг, и Катса отново започна да губи търпение. Конете газеха едва-едва през преспите, високи понякога до хълбоците им.

След няколко дни пътниците стигнаха гората и започнаха да напредват по-бързо. После земята се заиздига, а дърветата оредяха. Всички — с изключение на кралицата — слязоха от конете и тръгнаха пеша по възвишенията.

Наближаваха мястото, оставаше им съвсем малко. Катса подтикваше яростно спътниците си да ускорят крачка и теглеше конете, съсредоточила се единствено върху крайната цел.

— Единият кон окуця — извика й Скай рано една сутрин.

Всяка фибра на тялото й усещаше колко са близо; обърна се и погледна назад. Скай посочи коня, който водеше.

— Виждаш ли как куца горкичкият?

Животното сведе глава и изпръхтя силно. Катса се пребори с нетърпението.

— Не куца — възрази тя. — Изморен е, но почти стигнахме.

— Откъде знаеш? Дори не го погледна как се движи!

— Тръгни тогава.

— Не мога. Препречила си ми пътя.

Катса го изпепели с убийствен поглед. Стисна зъби.

— Дръж се, кралице — предупреди тя Битърблу, яхнала нейния кон. Улови го за юздата и го дръпна напред.

— Пак измъчваш конете, а?

Катса застина. Гласът не идваше отдолу, а отгоре. И не приличаше на гласа на Скай. Тя се обърна.

— Мислех, че е невъзможно някой да се промъкне незабелязано до теб. Ястребови очи, вълчи слух и прочее…

Той стоеше пред нея с искрящи очи, усмихнат. Пъртината, която беше проправил, се виеше зад него. Катса извика и побягна; стремглаво се хвърли в обятията му, събори го в снега и падна върху него. Той се смееше и я прегръщаше, а тя плачеше. После дойде Битърблу и се хвърли с крясъци върху тях; дойде и Скай и им помогна да станат. По прегърна братовчедката си както подобава. Прегърна и брат си. Накрая всички чорлеха косите си, смееха се и се прегръщаха. Катса ронеше горещи сълзи върху врата на По и го притискаше толкова силно, че той едва си поемаше дъх.

По се здрависа с усмихнатите, изтощени войници и поведе куция кон и пътниците към колибата.