Кристин Кашор
Даровита (36)

Трийсет и пета глава

Добре дошли. Приятели. Почетни места. Щастлива компания.

Катса веднага усети, че този човек не й вдъхва доверие, макар да изрича приятни думи с гальовен глас. Нещо у него караше сетивата й да застанат нащрек. Не го харесваше.

Говореше обаче приветливо и предразполагащо и всички непознати в стаята му се усмихваха. Смущението й изглеждаше неоснователно. Нямаше причина да изпитва неприязън към него. Тя се поколеба пред прага, но все пак го прекрачи и пристъпи предпазливо напред.

Детето се чувстваше зле. Катса си помисли, че краката му изневеряват отново. Битърблу, вкопчена в нея, плачеше и я дърпаше назад.

— Лъже те — повтаряше малката. — Лъже те!

Катса я погледна объркано. Очевидно и детето не харесваше този мъж. Реши да внимава.

— Дъщеря ми е болна. Мъчно ми е да я гледам как страда — каза Лек и Катса си спомни и разбра, че този мъж е баща на Битърблу. — Помогни на племенницата си — обърна се той към жената, седнала вляво.

Тя скочи и тръгна към тях с разперени ръце.

— Клетото дете! — възкликна и се опита да издърпа Битърблу от Катса.

Прегърна я и й зашепна утешително. Битърблу обаче започна да пищи и да блъска жената. Притискаше се към Катса, обезумяла от страх. Катса я обгърна с ръце и я погали разсеяно. Погледна към жената, която някак си се падаше леля на момичето. Лицето й я хвърли в потрес. Челото, носа й… бяха й познати. Не цвета на очите, но формата им… Втренчи се в ръцете на жената и разбра. Това беше майката на По.

— Изпаднала е в истерия — каза й майката на По.

— Да — съгласи се Катса и прегърна детето по-здраво. — Аз ще я успокоя.

— Къде е синът ми? — попита жената с разширени от тревога очи. — Знаеш ли къде е синът ми?

— Да! — обади се Лек с гръмовен глас. Наклони глава и впи единственото си око в Катса. — Един член от семейството липсва. Жив е, надявам се?

— Да — потвърди Катса и после се почуди дали не е по-добре да се преструва, че По е мъртъв. Спомни си смътно как веднъж излъга, че По е загинал. Но защо?

Окото на Лек заискри.

— Така ли? Каква чудесна новина! Сигурно се нуждае от помощ. Къде е?

— Не му казвай, Катса! — извика Битърблу. — Не му казвай къде е По. Не му казвай!

— Спокойно, дете! — сгълча я Катса.

— Моля те, не му казвай!

— Няма — обеща Катса. — Няма.

Опря лице в шапката на Битърблу и реши да не казва на този мъж къде е По, щом детето се тревожи толкова.

— Добре, добре — обади се Лек. — Разбирам как стоят нещата.

Известно време помълча. Очевидно размисляше. Пръстите му забарабаниха по дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Очите му се плъзнаха към Битърблу и Катса прегърна още по-здраво детето.

— Дъщеря ми не е на себе си — отбеляза Лек. — Объркана е, болна е, разсъдъкът й е помътен. Тъкмо обяснявах на семейството на принц По за неразположението й. — Ръката му описа дъга. — Разказвах им как избяга от дома ни след произшествието с майка й. Как с принц По я намерихте, лейди Катса, и как бдяхте над нея.

Катса обходи залата с поглед. Откри още едно познато лице — мъж, по-възрастен от Лек, крал. Бащата на По. Със силни и горди черти, но със замъглени очи. Очите на всички в залата изглеждаха замъглени — на по-младите мъже, навярно братя на По, и на жените, явно техни съпруги. Или пък пелена забулваше нейното съзнание и не й позволяваше да види ясно лицата им?

— Да — отвърна тя на Лек, доловила смътно, че споменава безопасността на Битърблу. — Да. Аз я пазех.

— Как напуснахте Монсий? — извиси се гласът на Лек. — Планините ли прекосихте?

— Да — кимна Катса.

Лек отметна глава и се засмя.

— Така си и помислих, когато ви изгубихме следите. Реших да чакам. Накрая все трябваше да се появите някъде. Научих обаче, че не си добре дошла в родния си дворец, лейди Катса. А сърце не ми даваше да бездействам, докато скъпото ми дете… — Очите му отново се насочиха към Битърблу и той потърка устни с пръсти. — Докато скъпото ми дете е далеч от мен. Реших да рискувам. Заповядах на хората си да продължат да търсят, разбира се, из всички кралства, но аз се спрях на Лиенид.

Катса тръсна глава, но мъглата в съзнанието й не се разсея.

— Не биваше да се тревожиш — отрони тя. — Аз я пазех.

— Да — съгласи се той. — А сега я доведе при мен, в моя замък на западния лиенидски бряг.

— Твоят замък… — повтори тя безизразно.

Мислеше, че замъкът е на По. Или неин? Не, какъв абсурд! Напомни си, че е от Мидлънс и няма замък. Явно беше объркала нечии думи. Нещо, чуто някъде.

— Време е да ми предадеш детето — каза Лек.

— Да — кимна Катса, но се разтревожи как така ще повери грижите за Битърблу другиму.

Момичето, спряло да се съпротивлява, се притискаше към Катса, шепнеше несвързано и хлипаше. Повтаряше смаяно думите на Лек, сякаш проверява как ще прозвучат, произнесени с нейния глас.

— Да — кимна отново Катса, — но след като се почувства по-добре.

— Не — възрази Лек. — Доведи я при мен сега. Знам как да я успокоя.

Този мъж наистина не й харесваше. Не й харесваше как се разпорежда с нея и как гледа Битърблу с изражение, което беше виждала преди, незнайно кога. Да се грижи за момичето беше неин дълг. Катса вирна брадичка.

— Не. Ще остане с мен, докато се почувства по-добре.

Лек се засмя. Огледа стаята.

— Лейди Катса е неотстъпчива! Ала не бива да я виним, че защитава детето. Както и да е… Ще се порадвам на дъщеря си по-късно — окото му стрелна отново момичето.

— Кажи ми защо синът ми го няма — обади се жената до Катса. — Не е ранен, нали?

— Хайде — подкани я Лек. — Успокой угрижената майка, лейди Катса. Разкажи ни за принц По. Близо ли е?

Поруменяла, Катса се обърна към жената, мъчейки се да разнищи прекалено много загадки наведнъж. Несъмнено нямаше да застраши По, ако им разкаже за него. Но не трябваше ли да запази нещо в тайна? Почувства се съвсем замаяна. За всеки случай реши да не казва нищо.

— Не искам да говоря за По.

— Нима? — учуди се Лек. — Колко жалко! Защото аз искам да поговорим за По.

Потупа замислено облегалката на стола и продължи:

— Нашият По е силен млад мъж. Силен и смел. Достоен потомък на рода си. Но крие тайни, нали?

Внезапно Катса усети как настръхва от главата до петите.

Лек не отлепяше поглед от нея.

— Да… — проточи той. — По създава главоблъсканици…

Смръщи вежди и сви устни. Накрая сякаш прецени как да постъпи. Озърна се, обходи с поглед всички от семейството и се усмихна лъчезарно. Заговори с кадифен глас:

— Мислех да не го споделям, но сега осъзнах колко силен е всъщност По и как някой ден ще се появи пред прага ни. За да сте подготвени как да го посрещнете, реших да ви разкрия нещо… Размишлявах дълго, милейди — окото му се впи отново в Катса, — за нашия скъп По и стигнах до известни заключения. Теорията ми е удивителна, макар и малко стъписваща. Да… — Той се усмихна на учудените лица наоколо. — Винаги е стъписващо да разбереш, че са те заблуждавали. Особено когато те е заблуждавал сродник. Ти ще потвърдиш теорията ми, лейди Катса, защото според мен знаеш истината за По.

Бащата и братята на По се размърдаха в столовете и сбърчиха чела; паника и смут обзеха Катса.

— Става дума за Дарбата на По — продължи Лек.

Катса чу как жената до нея, майката на По, ахва тихо.

Пристъпи към Лек, закрила устни с длан.

— Чакай! — възкликна тя. — Какво…

Обърна се към Катса, смаяна и уплашена. Безпомощност и отчаяние бушуваха в гърдите на Катса. Разбираше… спомняше си… смътно…

— Смятам, че вашият По ви е мамил — обяви Лек. — Лейди Катса, нали принц По е…

В този момент Катса спря да се колебае. Раздвижи се. Пусна детето, измъкна камата от колана си и я хвърли. Не защото си спомни, че Лек трябва да умре. Не защото си спомни истината за Дарбата на По, а защото в съзнанието й изплува признанието на По за неговата ужасна тайна. Спомни си, че ако я разкрият, той ще пострада дълбоко, непоправимо. Този мъж се канеше да изрече тайната му. Някак си трябваше да го спре, да го застави да замълчи, преди да произнесе гибелните думи.

В крайна сметка за Лек щеше да е по-добре, ако се бе придържал към лъжите. Защото истината, която едва не изрече, го уби.

Камата полетя и се заби право в целта — в отворената уста на Лек — и го прикова към облегалката на стола. Той се отпусна с увиснали крайници, с облещено и безжизнено око. Изпод дръжката на острието бликна кръв и се стече по робата му. Жените запищяха, мъжете закрещяха гневно и се втурнаха към нея с извадени саби. Катса веднага осъзна колко е важно в тази битка да внимава много. Да не наранява братята и бащата на По. В този миг обаче те се заковаха на място; Битърблу, отлепила очи от Лек, се изправи, залитайки. Застана пред Катса, извади ножа си от канията и го насочи към тях с разтреперана ръка.

— Не й посягайте! — предупреди ги. — Тя постъпи правилно.

— Дете — рече крал Рор, — отдръпни се, защото не искаме да те нараним. Не си на себе си, принцесо Битърблу. Защитаваш убийцата на баща си!

— Той умря и вече съм добре — гласът на Битърблу прозвуча по-уверено, а ръката й спря да трепери. — И не съм принцеса. Аз съм кралицата на Монсий. Моя отговорност е да накажа Катса, а аз твърдя, че тя постъпи правилно и ви забранявам да я наранявате.

Наистина изглеждаше добре — държеше умело ножа и излъчваше спокойствие и решимост. Братята на По и баща му стояха в полукръг с вдигнати саби. Пръстените по ръцете им и халките в ушите им проблясваха. Като седем вариации на По, помисли си зашеметено Катса, ала без светещи очи. Разтърка очи. Чувстваше се изтощена, неспособна да мисли. Няколко жени в дъното на залата плачеха.

— Тя уби баща ти — повтори крал Рор, но по-колебливо.

Вдигна ръка към челото си. Втренчи се объркано в Битърблу.

— Баща ми беше зъл — подхвана Битърблу. — Притежаваше Дарба да заблуждава хората с думите си. Мамеше ви — за смъртта на мама, за болестта ми, за намеренията си. Катса ме защитаваше. Днес завинаги ме спаси от него.

Вдигнаха ръце към главите. Веждите им се присвиха. Лицата им заприличаха на недоумяващи маски.

— Каза ли Лек… каза ли, че този замък е негов? — попита с пресеклив глас Рор, втренчен в пръстените си.

Майката на По си пое колебливо дъх. Обърна се към съпруга си.

— Постъпката на лейди Катса ми се струва оправдана. Той очевидно се канеше да очерни По с несправедливо обвинение. Лично аз съм склонна да обмисля възможността, че ни е лъгал от самото начало. — Опря длан в гърдите си. — Предлагам ви да седнем и да поговорим.

Съпругът и синовете й разтриваха чела и кимаха замаяно.

— Да седнем — Рор посочи столовете. Видя Лек и се сепна, сякаш е забравил, че бездиханното му, кървящо тяло е в залата. — Донесете столовете тук, в средата, далеч от… от това зрелище. Синове, помогнете на дамите. Принцесо… кралице Битърблу, ще повторите ли пак думите си? Умът ми е замъглен, признавам. Синове, не прибирайте сабите. Редно е да сме предпазливи.

— Аз ще я разоръжа — заяви Битърблу, — за да се успокоите. Моля те, Катса — рече извинително и протегна ръка.

Катса бръкна в ботуша си и подаде ножа на детето. Седна на стола, който й донесоха. Наблюдаваше вцепенено суетнята наоколо, чуваше подрънкването на сабите, гледаше как жените си бършат лицата и въздишат тежко, вкопчили се в ръцете на съпрузите си. Оброни глава в длани. Умът й се проясняваше и осъзнаваше какво е сторила.

Все едно бавно се разнася магия, сякаш едно по едно се пукаха мехурчета и оставяха празнота след себе си. Мислите им наистина се изпариха; говореха небивалици, говореха объркано, напрягаха се да сглобят забравени думи, независимо че всички бяха присъствали на разговора.

Рор дори не успяваше да отговори смислено на въпросите на Битърблу — кога Лек е пристигнал в Лиенид, какво им е казал, как ги е убедил, че замъкът на По е негов. Как е придумал Рор да напусне града си и двореца и да дойде в това отдалечено кътче на кралството със съпругата и синовете си, за да забавлява Лек и да изпълнява заповедите му, докато той чака дъщеря си, която може никога да не пристигне. Устните на Рор произнасяха чутото от Лек с недоумение, на пресекулки.

— Иска да се установи в моя град. Така ми каза. До моя трон!

— Каза нещо за прислужниците ми, но няма да го повторя — добави кралицата му.

— Поиска да променим търговските си споразумения! Сигурен съм! — възкликна Рор. — В полза на Монсий!

Изправи се и закрачи из помещението. В знак на уважение към краля Катса се надигна вдървено, но кралицата я дръпна да седне.

— Ако ставаме всеки път, когато заснове напред-назад, няма да подвием крак — предупреди я.

Ръката й задържа нейната по-дълго от необходимото, а очите й се застояха върху лицето й. Гласът й прозвуча ласкаво. Колкото повече заблуди на Лек разбулваше събранието, толкова по-благосклонно поглеждаше лиенидската кралица към Даровитата, седнала до нея.

Яростта на Рор се разпалваше. Гневяха се и синовете му, един по един се отърсваха от вцепенението и скачаха на крака. Крещяха и спореха какво точно е казал Лек.

— Добре ли е наистина По? — попита един от по-младите, взирайки се в лицето на Катса.

По бузата й се стече сълза и тя остави Битърблу да разкаже историята им, да разкрие истини за Лек, които се забиваха в слушателите й като стрели. Как Лек е искал да нарани детето по зловещ, неописуем начин; как е похитил дядо Тийлиф и е убил Ашен. Как хората му едва не са убили По. Сега скръбта надделя над яростта на Рор и той коленичи и заплака — за баща си, за сина си и за сестра си, — а синовете му закрещяха още по-силно и по-смаяно. Зашеметена, Катса си помисли, че неслучайно По е толкова словоохотлив. В Лиенид всички говореха много и едновременно. Избърса сълзите си и се опита да се пребори с объркването.

Младият брат се приведе отново към нея и й предложи кърпичката си. Катса я взе и се втренчи глупаво в лицето му.

— Добре ли е По? Как мислиш? — попита я той. — Ще се върнеш ли при него? Искам да дойда с теб.

Тя изтри лицето си.

— Кой си ти?

Братът се усмихна.

— Скай. Не съм виждал някой да хвърля толкова мълниеносно кама. Точно така си те представях.

Той се изправи и отиде до баща си. Катса се преви и преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Мъглата, обвила съзнанието й, се разнасяше бавно. Призляваше й от това, което бе направила. Да, беше добре, че Лек умря. Ала монсийският крал умря, защото тя използва кама — кама — за да го застави да замълчи. Постъпваше така жестоко и когато изпълняваше заповедите на Ранда. Този път обаче дори не съзнаваше какво прави.

Трябваше да се върне при По. Да ги остави да разбулят истината сами. Подробностите, които разискваха и оспорваха отново и отново, докато денят изтляваше, нямаха значение. Важното бе, че Битърблу е спасена, а По страда, изоставен на произвола на монсийската зима.

 

 

— Ще им кажеш ли за пръстена? — попита я Битърблу през нощта в спалнята им, когато Катса седеше на ръба на леглото и се мъчеше да си събере ума.

— Не. Няма смисъл да ги тревожа. Видя ли По, веднага ще му го върна.

— Рано сутринта ли ще тръгнем?

Катса погледна детето, застанало пред нея със сериозно лице. Едната му ръка стискаше дръжката на ножа, затъкнат в колана му. Кралицата на Монсий, късокоса и в панталони като малък пират.

— Не е необходимо да идваш. Пътуването ще е тежко — предупреди. — Стигна ли Монпорт, ще яздя бързо. Няма да се бавя, за да те щадя.

— Ще дойда, разбира се.

— Сега си кралица на Монсий. Поръчай си голям кораб и пътувай удобно. Почакай да пукне пролет.

— Да стоя тук, в Лиенид, и да треперя, докато изпратиш вест, че По е добре? В никакъв случай.

Катса впи очи в скута си и преглътна буцата, заседнала в гърлото й. Не искаше да си признае колко й олекна, че Битърблу ще я придружи.

— Тръгваме призори — прошепна тя. — По заповед на Рор един кораб ще ни вземе от съседното село. Първо ще намерим капитан Фаун, ще заредим кораба й с провизии и ще отплаваме към Монпорт с нея.

Битърблу кимна.

— Тогава ще се изкъпя и ще легна да поспя. Ще се намери ли някой да донесе гореща вода?

Катса се усмихна меко.

— Дръпни звънеца, кралице. Прислужниците на По сигурно са малко претоварени в момента, но непременно ще се погрижат за владетелката на Монсий.

Всъщност дойде майката на По. Разбра какво им е необходимо и извика млада прислужница. Тя поведе Битърблу към друга стая, като я уверяваше пътьом, че ваната е готова, и правеше несръчни реверанси, защото носеше цяла купчина хавлии.

Майката на По остана в стаята и седна до Катса. Скръсти ръце в скута си. Пръстените й уловиха светлината на огъня от камината и привлякоха погледа на Катса.

— По ми каза, че носиш деветнайсет пръстена.

Думите се изплъзнаха неволно от устата й. Пое си дъх.

Потърка чело и се опита — за стотен път — да прогони от ума си образа на Лек, прикован към стола с нейната кама.

Кралицата разпери пръсти. Събра ги отново и погледна Катса.

— Другите мислят, че ненадейно си прозряла истината за Лек. Мислят, че си го накарала да замлъкне, преди лъжите му отново да те принудят да я забравиш. Навярно е било така. Но аз разбирам защо намери сили да го възпреш точно в този момент.

Катса се втренчи в спокойното лице на жената, в тихите й, будни очи. Отговори на въпроса, който съзря в тези очи:

— По ми разкри истината за Дарбата си.

— Сигурно те обича много — непринуденият тон на кралицата стресна Катса и тя сведе глава.

— Когато ми каза — призна тя, — се ядосах. Ала… ядът ми мина.

Разбра колко недодялано описва чувствата си. Кралицата продължаваше да я гледа и й се стори, че долавя частица от неизказаното.

— Ще се омъжиш ли за него? — попита я простичко тя и Катса пак се сепна.

Отговорът на този въпрос обаче беше лесен. Погледна кралицата в очите.

— Няма да се омъжа за никого.

Кралицата сбърчи учудено чело, но не продума. Поколеба се и накрая каза:

— Спасила си живота на сина ми в Монсий. Днес го спаси отново. Никога няма да го забравя.

Изправи се, наведе се и целуна Катса по челото. За трети път, откакто жената бе влязла в стаята, Катса трепна изненадано. Кралицата се обърна и излезе, развяла диплите на робата си. Вратата се затвори и Катса се взря в празнотата, останала зад майката на По. Образът на Лек изплува отново в съзнанието й.