Кристин Кашор
Даровита (8)

Седма глава

Хелда бе дошла да работи като дойка в двореца на Ранда горе-долу по същото време, когато Катса започна да изпълнява присъдите на Ранда. Незнайно защо, тя се страхуваше от Катса по-малко от другите. Навярно защото бе родила дете с Дарба. Не воин, само плувец — умение, което кралят бе сметнал за непотребно. Бяха върнали момчето у дома и Хелда виждаше как съседите го отбягват и му се присмиват само защото умее да се движи във водата като риба. Или защото едното му око е черно, а другото синьо. Сигурно Затова когато прислужниците я предупредиха да страни от племенницата на краля, Хелда премълча мнението си.

По онова време Катса, разбира се, бе твърде голяма да я отглежда дойка, а и децата от двореца не оставяха Хелда да стои със скръстени ръце. Но тя идваше понякога на тренировките й. Сядаше и наблюдаваше как детето разкъсва с юмруци чучелата и житото бликва от разпорените чували и се разлива по пода като кръв. Никога не се заседяваше дълго, Защото питомците й я чакаха, но Катса все пак я забелязваше, както забелязваше всички, които не я отбягват. Не си правеше обаче труда да разпитва. Нямаше причини да се сближава с прислужница.

Един ден обаче Хелда дойде, когато Ол го нямаше и Катса тренираше сама в залата. Детето спря да нагласи ново чучело и Хелда го заговори:

— В двореца говорят, че сте опасна, милейди.

Катса огледа изпитателно възрастната жена — сивата коса, сивите очи и закръглените й ръце, скръстени над закръгления корем. Жената задържа погледа й както никой друг, освен Рафин, Ол и краля. Катса сви рамене, нарами чувал с жито и го окачи върху кука, забита в дървен стълб в средата на залата.

— Първият мъж, когото убихте, милейди… — продължи Хелда, — онзи братовчед. Наистина ли искахте да го убиете?

Всъщност никой не й бе задавал този въпрос. Момичето отново се втренчи в лицето на жената и тя отново не отмести очи. Катса усети, че не е редно прислужница да задава такъв въпрос. Но не беше свикнала да разговарят с нея и не знаеше как да отговори.

— Не — отвърна тя. — Просто не исках да ме докосва.

— Значи сте опасна за хора, които не харесвате, милейди. Но приятелите ви няма от какво да се боят.

— Затова се упражнявам тук — обясни Катса.

— Усъвършенствате Дарбата си — съгласи се Хелда. — Да, всички Даровити трябва да шлифоват уменията си.

Тази жена знаеше нещо за Дарбите и не се страхуваше да произнася думата. Време беше Катса да поднови тренировката, но тя не помръдна с надежда жената да добави още нещо.

— Милейди — подхвана Хелда, — позволете да ви задам нетактичен въпрос.

Катса зачака. Не й хрумваше по-нетактичен въпрос от този, който жената вече беше задала.

— Кой ви прислужва, милейди? — попита Хелда.

Катса се почуди дали жената не й се подиграва. Изправи рамене и я погледна право в очите, предизвиквайки я да се засмее или да се усмихне.

— Нямам прислужници. Щом ми отредят прислужничка, тя обикновено предпочита да напусне двореца.

Хелда не се засмя и не се усмихна. Просто гледаше изпитателно Катса.

— Грижи ли се някоя жена за вас, милейди?

— Не.

— Обяснил ли ви е някой за женските кръвотечения, милейди, и какво се случва между мъжа и жената?

Катса недоумяваше и усети, че възрастната жена долови неведението й. Ала отново не се засмя и не се усмихна. Огледа Катса от главата до петите.

— На колко години сте, милейди?

Катса вирна брадичка.

— На единайсет. Почти…

— И смятат да ви оставят да научите всичко това сама? — смая се Хелда. — И да подивеете от уплаха, защото не знаете какво ви е нападнало?

Катса вирна брадичка още по-нагоре.

— Винаги знам какво ме напада.

— Мило дете, милейди, позволете ми да ви служа от време на време, когато ви потрябвам и когато не съм необходима на малчуганите.

Катса си помисли колко ужасно трябва да е да работиш в забавачката, щом тази жена предпочита да й прислужва.

— Нямам нужда от прислуга — отсече тя. — Но ще помоля да те преместят от забавачката, ако там се чувстваш нещастна.

Стори й се, че долавя бегла усмивка.

— Щастлива съм в забавачката — каза Хелда. — Простете ми, задето ви противореча, милейди, но ви е нужна прислуга, по-точно прислужница. Защото нямате майка и сестри.

На Катса не й трябваха нито майки, нито сестри. Не знаеше как се постъпва със заядливи прислужници. Предположи, че Ранда щеше да се разгневи, но тя самата се страхуваше от гнева си. Затаи дъх, сви юмруци и застина неподвижно като дървения стълб в средата на залата. Жената можеше да си говори каквото ще. Това бяха само думи.

Хелда стана и приглади роклята си.

— От време на време ще идвам при вас, милейди.

Катса придаде на лицето си каменно изражение.

— Ако ви омръзнат тържествените вечери на чичо ви, заповядайте в моята стая.

Катса примигна. Мразеше вечерите на чичо си с подмолните погледи, с хората, които не искаха да седят до нея, и с гороломния глас на Ранда. Наистина ли е възможно да ги пропуска? Дали с тази жена ще се чувства по-добре?

— Трябва да се връщам при децата, милейди. Казвам се Хелда. Идвам от Западен Мидлънс. Очите ти се много красиви, скъпа. Довиждане.

Хелда излезе, преди Катса да си възвърне дар словото. Втренчи се във вратата, която се захлопна зад гърба на прислужницата.

— Благодаря — рече, макар да нямаше кой да я чуе, и се почуди защо гласът й сякаш наистина мисли, че е признателна.

 

 

Катса седеше във ваната и дърпаше възлите, заплели се в гъстата й коса. Чуваше как в съседната стая Хелда снове насам-натам, отваря чекмеджета и шкафове и изважда обеците и огърлиците, захвърлени между фустите и ужасните корсети. Мърмореше недоволно, най-вероятно коленичила, за да потърси под леглото четката за коса и вечерните обувки на Катса.

— Каква рокля ще сложите днес, милейди? — подвикна й прислужницата.

— Знаеш, че ми е все едно — отвърна Катса.

В отговор последва нова порция мърморене. След миг Хелда застана на прага, понесла рокля, яркочервена като доматите, които Ранда внасяше от Лиенид; цели гроздове домати, по-вкусни и сладки от шоколадовия кейк на готвача му. Катса повдигна вежди.

— Няма да нося червена рокля — заяви тя.

— Това е цветът на залеза — обясни Хелда.

— И цветът на кръвта — напомни й Катса.

Хелда въздъхна и отнесе роклята.

— Щяхте да изглеждаше ослепително, милейди — подвикна тя. — Подчертава тъмните ви коси и очите.

Катса дръпна силно един упорит възел, сплъстен в косата й, и проговори на мехурчетата във водата:

— Ако пожелая да ослепя някого, ще му извадя очите.

Хелда се появи отново пред прага, този път със зелена копринена рокля.

— Достатъчно безлична ли е тази за вкуса ви, милейди?

— Нямам ли сиви или кафяви?

Хелда я изгледа строго.

— Държа да облечете нещо цветно, милейди.

Катса се намръщи.

— Държиш хората да ме забелязват. — Провеси заплетен кичур пред очите си и го заразчесва яростно. — Искам да я отрежа! Не си струва мъките!

Хелда остави роклята и седна на ръба на ваната. Насапуниса си пръстите и започна да разделя заплетените къдрици бавно, косъм по косъм.

— Ако я бяхте вчесвали веднъж дневно, милейди, това нямаше да ви сполети.

Катса изсумтя.

— Гидън щеше да се посмее добре, че се опитвам да се разкрася.

Хелда се залови да разплита друг възел.

— Не мислите ли, че Гидън ви харесва, милейди?

— Хелда — отвърна Катса, — колко време според теб губя в размисли кой джентълмен ме харесва и кой не?

— Недостатъчно — закима енергично Хелда.

В гърлото на Катса забълбука смях. Бедната Хелда. Виждаше каква е Катса и какво прави и не се опитваше да си затваря очите. Ала не можеше да си представи, че има жена, която не иска да е красива и не мечтае за легион обожатели. Вярваше, че у Катса живеят две жени, но как ги съвместява в ума си оставаше истинска загадка.

 

 

В голямата трапезария Ранда седеше на почетното място на маса с размерите на театрална сцена. Около нея три ниски маси бяха разположени така, че всички гости да виждат краля.

Ранда, висок мъж, по-висок дори от сина си, по-широкоплещест и с по-дебел врат, имаше руса коса и сини очи като Рафин, но те не бяха весели очи като Рафиновите. Очите на Ранда загатваха, че всеки е длъжен да изпълнява заповедите му, и заплашваха да ти причинят злочестини, ако му откажеш желаното. Не беше несправедлив, освен към онези, които престъпваха волята му, ала искаше винаги да става така, както той желае. В противен случай решаваше, че са престъпили волята му. Тогава виновникът имаше всички основания да се страхува от очите му.

На вечеря не изглеждаше страховит. На вечеря беше арогантен и шумен. Канеше този или онзи да седне до него на високата маса. Най-често Рафин, но никога не го слушаше какво говори и току го прекъсваше. Рядко канеше Катса. Ранда странеше от нея. Предпочиташе да я гледа отвисоко и да й подвиква от разстояние, защото крясъците му привличаха вниманието на цялата зала към племенницата му, към безценното му оръжие. Боязън обземаше гостите и всичко се подреждаше по волята на Ранда.

Тази нощ Катса седеше на масата вдясно от Ранда — обичайното й място. Носеше зелената копринена рокля и едва се удържаше да не скъса ръкавите, които се разширяваха над китките й и се натапяха в чинията, ако не внимава. Тази рокля поне прикриваше гърдите й до голяма степен, за разлика от други. Хелда не вземаше предвид изискванията й, когато й поръчваше дрехи.

Гидън седеше вляво от нея. Лордът вдясно от нея — навярно поредният кандидат-жених — не беше възрастен, но изглеждаше по-възрастен от Гидън: дребен мъж с изпъкнали очи и широка уста — приличаше поразително на жаба. Името му беше Давит, пограничен лорд от Североизточен Мидлънс — район, граничещ и с Нандър, и с Естил.

Оказа се приличен събеседник; беше искрено загрижен за земята си, стопанствата и селата и Катса го обсипваше с въпроси, а той й отговаряше охотно. Отначало седеше на тръни, свит върху далечния ръб на стола, и докато разговаряха, гледаше рамото, носа и ухото й, но никога лицето й. Постепенно се поуспокои, че Катса няма да го ухапе; отпусна се, настани се удобно и разговорът потръгна гладко. Катса го оцени като необичайно добър сътрапезник, този лорд Давит от Североизточен Мидлънс. Във всеки случай й помагаше да устои на порива да изтръгне фуркетите за коса, които се забиваха в скалпа й.

Противно на желанието й лиенидският принц също я разсейваше. Седеше в отсрещния край на залата и постоянно се мержелееше пред очите й, независимо от опитите й да не го поглежда. Понякога усещаше как я наблюдава. Беше дързък и съвсем различен от другите гости, които както винаги старателно се преструваха, че я няма. Хрумна й, че очите му я смущават не само защото са странни, а и защото не се страхуват да срещнат нейните. Погледна го веднъж, когато сведе глава, но той вдигна очи и ги впи в нейните. Давиш зададе два пъти един и същи въпрос, докато Катса най-сетне го чу и извърна лице от лиенида, за да му отговори.

Скоро щеше да й се наложи да застане срещу тези очи. Налагаше се да поговорят. Трябваше да реши какво да прави с него.

Лорд Давит би се успокоил съвсем, ако разбере, че Ранда няма да му предложи ръката й, прецени тя и попита:

— Лорд Давит, имате ли съпруга?

Той поклати глава.

— Само това липсва в имението ми, милейди.

Катса се вторачи в телешкото с моркови в чинията й.

— Чичо ми е много разочарован, защото не възнамерявам да се омъжвам.

Лорд Давит отвърна след кратко мълчание:

— Съмнявам се дали чичо ви е единственият разочарован.

Катса погледна замислено дребното му лице и се усмихна.

— Лорд Давит, вие сте истински джентълмен.

В отговор лордът се усмихна.

— Мислите, че не съм искрен, милейди, но грешите. — Той се приведе към нея и прошепна: — Искам да говоря със Съвета.

Оживена гълчава огласяше трапезарията, но Катса го чу. Впери поглед в масата и разбърка супата си.

— Облегнете се назад. Дръжте се, сякаш водим непринуден разговор. Не шепнете, за да не привличате внимание.

Лордът се отдръпна. Вдигна показалец към прислужницата да му донесе още вино. Изяде няколко хапки от телешкото и се обърна отново към Катса.

— Това лято времето беше много милостиво към възрастния ми баща, милейди. Горещините го измъчват, но на североизток беше прохладно.

— Радвам се да го чуя — кимна Катса. — Информация ли имате или молба?

Лордът отговори с пълна с моркови уста.

— Информация. — Отряза нова хапка от телешкото. — Все по-трудно ми е да се грижа за него, милейди.

— Защо?

— Възрастните не понасят неудобствата. Наш дълг е да им създаваме удобства… и да ги пазим.

Катса кимна повторно.

— Правдиви думи.

Лицето й изглеждаше безучастно, но сърцето й затуптя развълнувано. Ако информацията касаеше лиенидския старец, всички щяха да пожелаят да я чуят. Тя пъхна ръка под тежката покривка и докосна Гидън по коляното. Той се приведе леко към нея, без да извръща поглед от дамата от другата му страна.

— Вие сте добре осведомен човек, лорд Давит — каза тя на лорда или по-скоро на чинията си, за да я чуе Гидън. — Надявам се да успеем да поговорим пак, докато сте в двореца.

— Благодаря, милейди — промърмори лорд Давит. — И аз се надявам.

Гидън щеше да съобщи на другите. Щяха да се срещнат през нощта в покоите й, защото се намираха в уединен кът в двореца и защото само в нейните стаи не сновяха прислужници. Преди това щеше да се отбие при Рафин. Дори дядо Тийлиф да спеше, искаше да се увери със собствените си очи, че е добре.

Катса чу кралят да изрича нейното име и раменете й се вкамениха. Не го погледна, за да не го насърчава да я заговори. Не разбра думите му; най-вероятно разказваше на някой гост на какво е способна. Смехът му се понесе над масите в просторната мраморна зала. Катса се постара да не сбърчва недоволно чело.

Лиенидският принц я наблюдаваше. Усещаше погледа му. Горещина плъзна по гърба й и пропълзя към главата й.

— Милейди — попита лорд Давит, — да не би да ви призля? Изглеждате зачервена?

Гидън се обърна към нея с угрижено лице. Докосна я по ръката.

— Добре ли си?

Тя се отдръпна рязко.

— Винаги съм добре — процеди през зъби и внезапно почувства необходимост да излезе от залата.

Да забрави гръмките гласове и смеха на чичо си, задушаващата загриженост на Гидън и жарките очи на лиенида. Да излезе навън, да намери Рафин или да остане сама. Иначе щеше да изгуби самообладание и да извърши нещо немислимо.

Изправи се. Гидън и лорд Давит скочиха на крака. Лиенидът също стана. Един по един мъжете забелязаха, че е права и станаха. Залата се смълча и всички се втренчиха в нея.

— Какво има, Катса? — попита Гидън и се пресегна отново към нея.

За не се посрами пред всички в залата, тя му позволи да я улови за ръката, макар да усещаше дланта му като нагорещено желязо, впито в кожата й.

— Нищо — отвърна. — Съжалявам. — Обърна се към краля, единственият мъж в залата, който не беше станал. — Простете ми, кралю… Седнете, моля. — Махна с ръка към масите. — Седнете.

Джентълмените насядаха бавно и гласовете се надигнаха отново. Кралят се засмя — на нея, разбира се. Катса се обърна към лорд Давит.

— Моля да ме извините, милорд. — Обърна се към Гидън, който още я стискаше за ръката. — Пусни ме, Гидън. Искам да се поразходя навън.

— Ще дойда с теб — надигна се той, но предупреждението в очите й го възпря. — Добре, Катса, прави каквото щеш.

В гласа му долови обида. Навярно се бе отнесла грубо с него, но какво толкова? Искаше само да излезе от тази зала и да отиде някъде, където няма да чува досадното бръщолевене на чичо си. Обърна се, стараейки се да не поглежда към лиенида. Насили се да тръгне бавно и спокойно към вратата в дъното на залата. Щом прекрачи прага, побягна.

Втурна се по коридорите. Свиваше тичешком край ъглите и профучаваше край прислужници, които се притискаха разтреперани към стените. Най-сетне влетя в тъмната градина.

Прекоси мраморния плочник, издърпвайки фуркетите от косата си. Въздъхна, когато къдриците се спуснаха свободно върху раменете й. Тези фуркети, тази рокля, тази обувки — как само пристягаха краката й, — и противните обеци, които я гъделичкаха по брата… Принуждаваха я да стои като истукана с изпружен гръб. Заради тях не успя да изтърпи нито миг повече изтънчената вечеря на чичо си. Свали обеците и ги хвърли във фонтана му. Да ги намира, който ще!

Не, не бива така, защото ще плъзнат слухове. Целият Двор ще започне да гадае защо е хвърлила обеците във фонтана на чичо си.

Катса събу обувките, повдигна полите на роклята и нагази във фонтана. Студената вода обви пръстите на краката и глезените й и тя въздъхна доволно. Какво облекчение след тесните обувки! Зарече се тази нощ да не ги слага повече.

Заджапа към сиянията във водата и си взе обеците. Изсуши ги върху полата, пъхна ги в корсета, за да не ги изгуби, и остана във фонтана, наслаждавайки се на хладината, обгръщаща стъпалата й, на лекия ветрец в градината, на нощните звуци. Докато шумът отвътре не й припомни колко ще я одумват, ако я сварят боса и разчорлена във фонтана на крал Ранда. Щяха да помислят, че полудява.

Полудяваше ли наистина?

В лабораторията на Рафин светна лампа, но в крайна сметка реши, че не иска да се вижда с него. Не искаше да седи и да разговаря. Искаше да се движи. Движението щеше да уталожи кипналия й ум.

Катса излезе от фонтана и надяна каишките на обувките си на китките. Затича.