Кристин Кашор
Даровита (13)

Дванайсета глава

На другата сутрин Ранда дойде да наблюдава тренировката им за пръв път. Застана прав отстрани и принуди всички в залата също да стоят прави и да гледат него, а не бойците, заради които бяха дошли. Катса се радваше, че се бие; радваше се, че има извинение да не го забелязва. Само дето нямаше как да не го забележи. Беше толкова висок и широкоплещест, а яркосинята му роба изпъкваше на фона на бялата стена. Ленивият му смях се носеше из всички кътчета на залата. Не можеше да се отърси от натрапчивото му присъствие, а и сигурно искаше нещо. Никога не доближаваше убийцата си, ако не иска нещо.

При пристигането на Ранда тя и По тренираха техника, която й създаваше затруднения. Катса заставаше на колене, а По приклещваше ръцете й зад гърба. Задачата й беше да се освободи от хватката му, да го застави да коленичи и да го впримчи по същия начин, както той — нея. Винаги успяваше да се измъкне от По. Не в това се състоеше проблемът. Тормозеше я следващата част. Дори да го събореше на колене и да го уловеше за ръцете, не съумяваше да го обездвижи. Беше въпрос на сила. Опиташе ли се По да се изправи на крака, тя нямаше достатъчно мощ да го спре. Оставаше й само да го удари така, че да го просне в безсъзнание, или да го нарани сериозно, но това не беше целта на упражнението. Трябваше да намери хватка, която да му причинява достатъчно болка, ако реши да се съпротивлява.

Започнаха отначало. Тя коленичи и По сключи ръце около китките й. Гласът на Ранда се извиси и замлъкна. Отговори му един от лакеите — раболепно, угоднически. Всички ласкаеха Ранда.

Този път Катса бе подготвена за По. Извъртя се, отскубна се от него и го нападна като дива котка. Наложи с юмруци корема му, заби коляно между краката му и го събори. Вкопчи се в ръцете му. Изви дясната му ръка към дясното рамо — онова, което непрекъснато цереше с лед — и натисна с цялата си тежест, та ако понечи да се освободи, рамото да го заболи още повече.

— Предавам се — рече задъхано той.

Тя го пусна и По с мъка се изправи на крака. Започна да разтрива рамото си.

— Браво, Катса.

— Пак!

Повториха упражнението. После го направиха още веднъж. И двата пъти тя го впримчи с лекота.

— Усвои го! — похвали я По. — Какво следва? Да опитам отново аз ли?

В този момент името й прокънтя в залата и кожата й настръхна. Беше права. Ранда не бе дошъл само да гледа. Сега, пред погледите на всички, бе длъжна да любезничи и да се държи възпитано. С усилие на волята възпря веждите си да не се намръщят и се обърна към краля.

— Интересно е — даде оценката си Ранда — да те наблюдавам как се биеш с достоен противник, Катса.

— Радвам се, че се забавлявате, кралю.

— Принц Грийнинг, как намирате нашата убийца?

— Засега тя е по-добрият боец, кралю — отвърна По. — Ако не се владее, ще ми причини сериозни неприятности.

Ранда се засмя.

— Наистина! Забелязах, че на вечеря ти идваш насинен, а не тя.

Беше горд от трофея си. Катса се насили да отпусне юмруци. Насили се да диша и да гледа спокойно чичо си в очите, макар да й се искаше да издраска с нокти самодоволната му усмивка.

— Катса, ела при мен днес. Ще ти възложа задача.

Вирнал глава, кралят обходи с поглед залата. После лакеите му се втурнаха да заемат местата си зад него и той излезе, размахал величествено диплите на синята мантия.

Катса се взираше в шествието, докато и последният прислужник не прекрачи прага. После продължи да се взира в затворената врата.

В залата лордовете и войниците насядаха бавно. Катса долавяше движението им. Усещаше смътно, че По я наблюдава мълчаливо.

— Какво ще правим сега, Катса?

Знаеше какво иска. Почувства го да руква по ръцете и пръстите й, да потича по краката и стъпалата й.

— Ръкопашен бой — определи тя. — С честни средства. Докато единият се предаде.

По присви очи. Огледа стиснатите й юмруци и прехапаните й устни.

— Ще се бием, но не днес. Ще се бием утре.

— Не. Ще се бием сега.

— Катса, стига толкова за днес.

Тя пристъпи към него, за не я чуе никой друг.

— Какво има, По? Достраша ли те от мен?

— Да, страх ме е от теб, защото си ядосана. Няма да се бия с теб, когато си ядосана. И ти не бива да се биеш с мен, когато съм ядосан. Не това е целта на тренировките.

Тя разбра колко верни са думите му, че е ядосана. И гневът й мигом се превърна в отчаяние. Ранда щеше да я изпрати на поредната мисия. Щеше да й нареди да нарани някой жалък дребен престъпник, някой глупак, който заслужава да задържи пръстите си, макар да е постъпил непочтено. Щеше да я изпрати и тя беше длъжна да му се подчини, защото той дърпаше юздите на властта.

Обядваха в нейната трапезария. Той говореше за братята си; колко биха се радвали да видят схватките им. Как някой ден трябва да дойде в Лиенид и да се бие с него пред семейството му. Щели да се удивят от уменията й, да я отрупат с почести. А той щял да й покаже най-красивите места в града на баща му.

Не го слушаше. Представяше си ръцете, които бе счупила заради вуйчо си. Ръцете, провиснали под странен ъгъл от лакътя, костиците, стърчащи от плътта. Той спомена нещо за рамото си и тя се отърси от спомените и го погледна.

— Какво каза? За рамото? Извинявай, но не те чух.

Той сведе поглед и завъртя вилицата.

— Въздейства ти странно, твоят вуйчо — рече. — Не си на себе си, откакто влезе в залата за тренировки.

— Или съм дошла на себе си.

— Какво имаш предвид?

— Вуйчо ме смята за свирепа. Мисли ме за убийца. Не е ли прав? Не освирепях ли наистина, когато влезе в залата? И какво тренираме всеки ден?

Тя откъсна парче хляб и го хвърли в чинията си. Изгледа яростно храната.

— Аз не мисля, че си жестока — каза По.

Катса въздъхна шумно.

— Не си ме виждал как се отнасям с враговете на Ранда.

Той отпи от чашата си и я остави върху масата, без да откъсва поглед от нея.

— Какво ще поиска да направиш този път?

Преглътна горчилката, надигнала се в гърлото й. Запита се какво ще стане, ако хвърли чинията на пода. На колко ли парчета ще се раздроби?

— Сигурно ще ме прати при някой лорд, който му дължи пари. Или е отказал да сключи някаква сделка, или го е погледнал накриво. Ще ми нареди да го нараня, за да не дръзва да позори отново вуйчо ми.

— И ти ще изпълниш заповедта?

— Кои са тези глупаци? Защо продължават да се опълчват на Ранда? Не са ли чували историите? Не знаят ли, че ще ме изпрати при тях?

— Нямаш ли право да откажеш? — попита По. — Как ще те заставят да направиш нещо насила?

Огънят се надигна в гърлото и я задави.

— Той е крал. И ти си глупак, щом мислиш, че имам избор.

— Но ти имаш избор! Той не те принуждава да вършиш жестокости. Ти сама се принуждаваш, като се пречупваш пред волята му.

Тя скочи на крака и го удари с юмрук по брадичката. Намали силата на удара едва в последния момент, когато осъзна, че той не вдига ръка да се предпази. Кокалчетата й се забиха в лицето му с противен пукот. Тя изгледа ужасено как столът му се прекатурва назад и главата му се блъска в пода. Беше го ударила силно. Усети, че го удря силно. А той не се защити.

Спусна се към него. По лежеше на една страна и стискаше брадичката си с длани. От окото му се процеди сълза, стече се по пръстите и падна върху пода. Той простена. Или изхлипа? Тя коленичи до него и го докосна по рамото.

— Счупих ли ти челюстта? Можеш ли да говориш?

Той се надигна и седна. Опипа лицето си, отвори и затвори уста. Раздвижи челюстта си наляво и надясно.

— Не мисля, че е счупена — прошепна той.

Катса протегна ръка към лицето му и опипа костите под кожата. Опипа и двете страни, за да ги сравни. Не усети разлика и си пое облекчено дъх.

— Не е счупена. А би трябвало…

— Опомних се — прекъсна го тя. — В последния момент. Когато разбрах, че няма да се защитиш.

Пресегна се към масата и натопи ръце в каната с вода. Извади шепа ледени кубчета и ги уви в кърпа. Притисна кърпата към челюстта му.

— Защо не се предпази?

Той простена.

— Дни наред ще ме боли.

— По…

Той я погледна и въздъхна.

— Колко пъти да ти повтарям, Катса? Не искам да се бия с теб, когато си ядосана. Не искам да разрешавам споровете ни с удари. — Той свали леда и опипа с пръсти брадичката си. Изстена и пак притисна кърпата към лицето си. — В залата тренираме, за да си помагаме, а не за да използваме наученото един срещу друг. Ние сме приятели, Катса.

Сълзи от срам набъбнаха в очите й. Беше толкова просто, толкова очевидно. Приятелите не постъпват така, но тя го направи.

— Прекалено опасни сме един за друг, Катса. А дори да не бяхме, не е правилно.

— Никога повече няма да го направя — зарече се тя. — Кълна се.

Той я погледна в очите.

— Знам, Катса. Не се тревожи. Очакваше да отвърна на удара. Иначе нямаше да ме нападнеш.

Въпреки това не биваше да му се нахвърля.

— Дори не бях ядосана на теб. Ядосах се на него!

По размисли и попита:

— Какво ще стане според теб, ако откажеш да изпълниш нареждането на Ранда?

Не знаеше. Наистина. Представяше си само как я хока, а в думите му кънти презрение.

— Ако не му се подчиня, ще се разгневи. Разгневи ли се той, и аз ще се ядосам. И ще поискам да го убия.

— Хмм… — Той раздвижи устни наляво и надясно. — Страхуваш се от собствения си гняв.

Тя го погледна втренчено. Наистина се страхуваше от гнева си.

— Но Ранда не заслужава дори гнева ти — продължи По. — Той е жалък грубиян.

Катса изсумтя.

— Грубиян, който реже пръстите на хората и им чупи ръцете.

— Не и ако спреш да изпълняваш заповедите му — възрази По. — До голяма степен той дължи могъществото си на теб.

Страхува се от собствения си гняв. Повтори си го наум. Страхува се от това, което би могла да причини на краля; и не без основание. Доказваше го зачервеното лице на По, което бе започнало да се подува. Беше се научила да владее силата си, но не и гнева си. А това означаваше, че все още не умее да контролира Дарбата си.

— Да се върнем ли на масата? — попита той, защото още седяха на пода.

— Раф трябва да те прегледа — настоя тя. — За да сме сигурни, че нищо не е счупено. — Тя сведе очи. — Прости ми, По.

По се изправи. Протегна й ръка и я издърпа да стане.

— Прощавам ти, милейди.

Тя поклати глава, смаяна от добротата му.

— Вие, лиенидите, сте толкова странни. Никога не бих постъпвала като вас. Прие толкова спокойно удара, който ти нанесох. Сестрата на баща ти скърби толкова необичайно.

По присви очи.

— Какво имаш предвид?

— Нали кралицата на Монсий е сестра на баща ти?

— Какво е направила?

— Спряла да се храни, когато дядо ти изчезнал. Не знаеше ли? После се заключила с детето си в покоите си. И не пускала никого, дори краля.

— Не пускала дори краля — повтори объркано той.

— Само една прислужница, която им носела храна.

— Защо никой не ми е казал досега?

— Предполагах, че знаеш, По. Нямах представа колко е важно за теб. Близки ли сте?

По се втренчи в масата, в топящия се лед и недоядения им обяд. Умът му беше другаде; веждите му се смръщиха.

— Какво има, По?

Той поклати глава.

— Ашен не се държи така… Но няма значение. Трябва да видя Рафин или Бан.

Тя го изгледа изпитателно.

— Криеш нещо.

Той сведе поглед.

— Кога ще се върнеш?

— След ден-два. Ранда не ме изпраща надалеч.

— Когато се върнеш, искам да говоря с теб.

— А защо не сега?

Той поклати глава:

— Трябва ми време да си събера мислите.

Защо изглеждаха толкова неспокойни очите му? Защо се взираше в масата и в пода и не я поглеждаше?

Безпокоеше се за сестрата на баща си. Тревожеше се за хората, които са му скъпи. Такъв беше този лиенид. Верен приятел.

Той я погледна. Бледа усмивка пробяга по лицето му, но не достигна очите му.

— Не ме превъзнасяй, Катса. Никой не е съвършен приятел.

При тези думи По тръгна да търси Рафин. Тя стана и се втренчи в мястото, където допреди миг беше седнал. И се опита да се отърси от зловещото усещане, че е отговорил на нещо, което си е помислила, а не на нещо, което е казала.