Кристин Кашор
Даровита (17)

Шестнайсета глава

Тръгнаха преди зазоряване. Рафин и Бан ги изпратиха. Двамата знахари бяха със сънени очи, Бан току се прозяваше. Утрото беше студено, а Катса — свежа като кукуряк и мълчалива. Чувстваше се неловко до спътника си, чувстваше се странно до Рафин, толкова странно, че й се прииска да не е тук. Ако Рафин не бе дошъл да я изпрати, щеше да се престори, че не се разделят. Ала Рафин се появи и нямаше място за преструвки. Оказа се безсилна пред чудноватата болезнена вода, пълнеща очите и гърлото й всеки път, щом го погледне.

Невъзможни бяха тези двамата; ако единият не я разплакваше, другият го заместваше. Какво ли щеше да си каже Хелда? Сбогуването с Хелда и Ол също не мина приятно. Не, тази сутрин нямаше поводи за щастие, освен че не напуска По. Той стоеше до коня си и вероятно попиваше всичките й чувства. Изгледа го гневно за всеки случай, а той повдигна вежди, усмихна се и се прозя. Хмм… Ако язди като насън, щеше да диша прахоляка от копитата на коня й. Не беше в настроение да се размотава.

Рафин сновеше между конете им, проверяваше седлата, опипваше ремъците на стремената.

— Щом ще яздите заедно, няма от какво да се боя, предполагам — рече той.

— Няма страшно. — Катса дръпна канапа на кожената торба, завързана за седлото й. Подхвърли друга торба на По през гърба на коня.

— Прибра ли списъка със сподвижниците на Съвета в Съндър? — попита Рафин. А картите? Храната за днес? Парите?

Катса му се усмихна, защото й заприлича на майка, която се разделя завинаги с детето си.

— По е принц на Лиенид — напомни му тя. — Защо, мислиш, язди такъв едър кон? За да носи торбите си със злато, разбира се!

Очите на Рафин й се усмихнаха.

— Вземи това — подаде и малка кесийка. — Вътре има лекарства, в случай че ви потрябват. Надписал съм ги, за да знаете как се използват.

По дойде при тях и протегна ръка на Бан.

— Благодаря за всичко, което направихте. — Пое ръката на Рафин. — Ще се грижите за дядо, докато ме няма, нали?

— При нас е на сигурно място — увери го Рафин.

По се метна върху седлото, а Катса улови ръцете на Бан и ги стисна. После застана пред Рафин и го погледна в очите.

— Е… — рече той. — При сгоден случай ще ни пращате вест как сте, нали?

— Разбира се — обеща Катса.

Младежът сведе очи и прочисти гърло. Потърка врат и въздъхна. Отново й се прииска да не беше идвал. Защото сълзите потекоха по страните й и тя не успяваше да ги спре.

— Е… — повтори Рафин. — Някой ден ще те видя пак, обична моя.

Катса протегна ръце и го прегърна, а той я отлепи от земята и я притисна силно. Тя опря лице в яката му и застина. После краката й отново стъпиха на земята. Обърна се и възседна коня.

— Тръгваме! — подвикна тя на По.

Конете им препуснаха и тя не се обърна назад.

Яздеха по неравни, криволичещи пътеки. Преследваха една-единствена цел: да следват посоката, която ще ги отведе до истината за отвличането. Първо се отправиха към гостилница на юг от града на Мургон и на три дни езда от града на Ранда — гостилница на пътя, по който предполагаха, че са минали похитителите. Шпионите на Мургон я посещаваха често, както и търговци и пътници от пристанищните градове на Съндър и дори чак от Монсий. Според По гостилницата представляваше добра отправна точка, а и не ги отдалечаваше от крайната им цел — Монсий.

Нямаше начин да останат незабелязани. Всички в седемте кралства, чували историите за нея, щяха да разпознаят очите на Катса. Лиенидското потекло на По личеше отдалеч; сребристо златистият му поглед се набиваше в очи, както и спътницата му. Мълвата колко бързо са напуснали двореца на Ранда щеше да се разнесе мълниеносно. Беше глупаво да се опитват да се предрешат; Катса дори не си направи труда да смени синята туника и панталоните, разкривали принадлежността и към семейството на Ранда. Преследваха цел, по-ясна от бял ден. Всички знаеха, че лиенидът търси дядо си, а сега щяха да предположат, че дамата с воинска Дарба му помага. Слуховете бяха неизбежни. Хората щяха да обсъждат какви въпроси задават, кой маршрут следват, дори ястията, които си поръчват за вечеря.

И въпреки това никой нямаше да разкрие заблудата. Никой нямаше да се досети, че Катса и По не търсят дядото, а повода за похищението му. На никого не би хрумнало, че Катса и По знаят за съучастието на Мургон и подозират Лек, краля на Монсий. И никой нямаше представа колко много е способен да научи По, задавайки най-невинни въпроси.

 

 

Той яздеше добре и задоволително бързо. Дърветата на южната гора профучаваха край тях. Тропотът на копитата я успокои и притъпи усещането й за разстоянието, ширнало между нея и хората, с които се раздели.

Радваше се, че е с По. Лиенидът беше добър спътник. Но когато спряха да се разтъпчат и да хапнат, тя отново се почувства неловко. Не знаеше какво да прави, какво да му каже.

— Ела до мен, Катса.

Той седна върху дебелия ствол на паднало дърво, а тя го изгледа мрачно иззад хълбока на коня.

— Катса… Скъпа Катса, аз не хапя. В момента не долавям мислите ти. Усещам само, че те смущавам. Ела и говори с мен.

Тя дойде и седна до него, но не продума. Не го и погледна, Защото се страхуваше да не падне в капана на очите му.

— Катса — обади се той, след като няколко минути дъвкаха мълчаливо, — с времето ще свикнеш с мен. Ще намерим начин да общуваме. Как да ти помогна? Да ти казвам ли, когато усетя нещо с Дарбата си? За да знаеш?

Идеята не й допадна особено. Предпочиташе да се преструва, че той не усеща нищо. Но По беше прав. Бяха заедно и колкото по-скоро приемеше истината, толкова по-добре.

— Да — отговори тя.

— Искаш ли да ме питаш нещо друго? Каквото и да е.

— Щом винаги долавяш какво чувствам към теб, най-добре винаги да ми казваш ти какво чувстваш към мен. Винаги.

— Хмм… — той я стрелна с очи. — Не съм очарован от това предложение.

— И аз не съм очарована, че разбираш какво мисля, но съм принудена да се примиря.

— Хмм… — Той се почеса по главата. — На теория звучи справедливо.

— Справедливо е.

— Добре… Да видим… Съчувствам ти, че се раздели с Рафин. Намирам, че прояви смелост, опълчвайки се на Ранда. На твое място не знам дали щях да събера сили. Не познавам по-енергичен човек от теб, но смятам, че изтощаваш коня си. Питам се защо не пожела да се ожениш за Гидън. Дали защото искаш да се ожениш за Рафин и ако е така, дали раздялата ви не те прави още по-нещастна, отколкото предполагам? Много се радвам, че дойде с мен. Жадувам да те видя как се защитаваш истински, как побеждаваш някого, защото очаквам да бъде вълнуваща гледка. Мама, мисля, ще те хареса. Братята ми, разбира се, ще те издигнат на пиедестал. Не съм срещал по-свадлив човек от теб. И наистина се тревожа за коня ти.

Той млъкна, отчупи парче хляб, задъвка и преглътна. Тя го наблюдаваше с ококорени очи.

— Засега това е всичко — заключи По.

— Едва ли си мислил толкова неща едновременно — усъмни се тя.

Той се засмя и смехът му я успокои. Опита се да се пребори със златните и сребърни искри в очите му, но изгуби битката. Той подхвана с тих глас:

— Питам се как не разбираш, че твоите очи ме пленяват също както моите — теб. Не мога да го обясня, Катса, но не бива да се чувстваш неловко. Защото и двамата сме еднакво… заслепени.

Лицето й поруменя. Стана й двойно по-неловко — и от очите, и от думите му. Изпита обаче и облекчение. Защото ако и той бе заслепен, нейното заслепение я смущаваше по-малко.

— Мислех, че го правиш нарочно — призна тя. — С очите си. Смятах го за част от Дарбата ти да ме омагьосваш с поглед и да шариш из ума ми.

— Не е. Нищо подобно!

— Повечето отбягват очите ми — сподели тя. — Страхуват се от тях.

— Да. Повечето хора отместват бързо поглед и от моите очи. Прекалено странни са.

Тя се взря в очите му, наведе се и наистина ги разгледа, за пръв път събрала смелост да го направи.

— Като светлини са. Не изглеждат много естествени.

Той се усмихна широко.

— Мама ми е разказвала как в деня, когато се обагрили, толкова се слисала, че едва не ме изпуснала.

— Какви са били преди това?

— Сиви като на повечето лиениди. А твоите?

— Не знам. Никой не ми е казвал, а и няма кого да попитам.

— Очите ти са красиви. — На нея изведнъж й стана горещо, много горещо под слънчевите лъчи, процеждащи се през короните на дърветата като игриви светли петна.

Възседнаха отново конете и се върнаха на горската просека. Тя не се чувстваше съвсем спокойна с него, но поне не се страхуваше, че ако го погледне в лицето, ще разкрие душата си като на длан.

 

 

Пътят заобиколи покрайнините на града на Мургон; стана по-широк и по-многолюден. Забележеха ли ги, всички впиваха очи в тях. В къщите и гостилниците край града скоро щеше да плъзне мълвата, че двамата Даровити бойци пътуват заедно на юг по шосето на Мургон.

— Сигурен ли си, че не искаш да се отбием при крал Мургон? — попита Катса. — Да го разпиташ. Така ще е по-бързо, нали?

— След кражбата той ми показа ясно, че не съм добре дошъл в двореца му. Подозира, че знам какво са му откраднали.

— Страхува се от теб.

— Да. И е склонен да постъпва глупаво. Ако пристигнем в замъка му, нищо чудно да организира нападение и ще се наложи да нараняваме хора. Предпочитам да го избегнем. Ако ще става напечено, по-добре да е в двореца на виновния крал, а не на съучастника.

— Тогава ще отседнем в гостилницата.

— Да. Ще отседнем в гостилницата.

Градът на Мургон остана зад гърбовете им, а пътят отесня отново и стихна. Спряха преди залез-слънце. Решиха да лагеруват на известно разстояние от пътя. Избраха покрита с мъх полянка, закътана под надвиснали дебели клони и огласяна от ручейче, което очевидно допадна на конете.

— Не се нуждая от нищо друго! — възкликна По. — Бих живял охолно тук! На теб как ти се струва, Катса?

— Яде ли ти се месо? Ще уловя нещо.

— Превъзходно! — отбеляза доволно той. — Но след няколко минути ще се стъмни. Не искам да се изгубиш в непрогледния мрак.

Катса се усмихна и прекрачи ручейчето.

— Няколко минути ще ми стигнат. И никога не се губя. Дори да е тъмно като в рог.

— Няма ли да вземеш лъка? Възнамеряваш да удушиш лос с голи ръце ли?

— В ботуша ми има нож — обясни тя и за миг се почуди дали наистина би успяла да удуши лос с голи ръце.

Не изглеждаше невъзможно. Но сега търсеше само заек или птица и ножът бе подходящо оръжие. Шмугна се между чепатите дървета и се гмурна във влажната тишина на гората. Достатъчно беше да наостри слух, да стъпва безшумно и да остане невидима.

След няколко минути се върна с едър, тлъст и одран заек. По вече бе запалил огъня. Пламъците хвърляха оранжеви отблясъци по конете и по него.

— Постарах се да помогна с нещичко — отбеляза суховато той. — О, виждам — заека си одрала! Започвам да мисля, че ще стоя със скръстени ръце, докато пътуваме заедно през гората.

— Притесняваш ли се? Ако искаш, нямам нищо против да ловуваш. Аз ще стоя край огъня, ще ти кърпя чорапите и ще пищя, когато чуя странен звук.

Той се усмихна.

— Така ли се отнасяш и с Гидън, когато пътувате заедно? Сигурно го намира за извънредно унизително.

— Клетият По! Ще се наложи да се задоволиш с разчитането на мислите ми! Как другояче ще докажеш превъзходството си?

Той се засмя.

— Е, добре, вземаш ме на подбив. Но аз не се обиждам лесно. Свободна си да ми ловиш вечерята, да ме побеждаваш всеки път, когато се бием, и ако пожелаеш да ме защитаваш, когато ни нападат. Аз ще ти благодаря.

— Не е необходимо да те защитавам, ако ни нападнат. И не ми се виждаш неспособен да си уловиш вечеря.

— Имаш право. Но ти си по-добра от мен, Катса. — Той хвърли съчки в огъня. — Това обаче не ме унижава. Смирява ме, но не се срамувам.

Тя седна. В спускащата се нощ наблюдаваше мълчаливо как кръвта капе от парчето месо, което държеше, набодено на пръчка, над огъня. Слушаше как съска, докато пламъците я поглъщат. Опита се да направи разлика между срама и смирението и разбра какво иска да каже По. Сама не би се сетила. Неговите мисли бяха толкова ясни, а нейните — непрекъсната буря, непонятна и необуздана. Почувства, внезапно и остро, че По е по-умен от нея, безкрайно по-умен, а тя е недодялана варварка в сравнение с него. Невежа и безчувствена варварка.

— Катса…

Тя го погледна. Пламъците танцуваха в златото и среброто на очите му и разискряха халките в ушите му. Цялото му лице бе обляно в светлина.

— Чия идея бе Съветът? — попита той.

— Моя.

— Кой решаваше какви мисии да изпълнява?

— Аз.

— Кой обмисляше мисиите?

— Аз. Заедно с Рафин, Ол и другите.

Той се вгледа в къса месо, който се печеше над огъня. Обърна го и го тръсна разсеяно. Сокът се стече, съскайки, в жаравата. Погледна я отново.

— Не разбирам как е възможно да ни сравняваш? И защо се смяташ за глупава, невежа и безчувствена? Откакто се помня, разгадавам чувствата на другите и своите чувства. Понякога разсъждавам по-ясно от теб просто защото съм се упражнявал по-дълго. Това е единствената разлика помежду ни.

Той се съсредоточи пак върху месото. Тя го наблюдаваше мълчаливо.

— Спомни си Съвета… — продължи той. — Спомни си, че когато се срещнахме, ти спасяваше дядо ми само защото бе решила, че не заслужава да гние в тъмница.

Той се пресегна и добави още дърва в огъня. Замълчаха, обгърнати от светлината на пламъците, заобиколени от тъмнината.