Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (65)

Епилог

В деня след инцидента светът като че ли се въртеше малко по-бавно. Ситуацията в Сиера Леоне бе стабилизирана с помощта на мироопазващи сили от ООН и войници от Африканския съюз. Много политически затворници бяха освободени, включително и братът на Джема Гаранд, който сега бе помолен да състави коалиционно правителство.

Отвлечените учени бяха открити и върнати в родните си страни.

Неколцина от тях бяха ранени, но само един бе мъртъв. Най-много жертви бяха дадени от американските сили, атакували региона. Трийсет и един човека — мъже и жени от „Мемфис“ бяха мъртви или безследно изчезнали. Единайсет авиатори от флота — пилоти и радисти — бяха убити. Но тяхната саможертва и усилията на цивилните от НАМПД бяха предотвратили огромно бедствие.

Във Вашингтон не бе загинал никой. Имаше десетина автомобилни катастрофи, няколкостотин ранени, но хората бяха останали относително спокойни в усилията си да се доберат до безопасно прикритие.

 

 

Кърт се беше върнал в Щатите и се възстановяваше. Гледаше новините по телевизията и с нетърпение чакаше посещенията на Джо Дзавала, семейство Траут и Дърк Пит. Джо часове наред му разказваше за приключенията си с екипажа на ИЛ-76 в Танжер. Пол и Гамей имаха свои истории за разказване, но не така забавни, а от онези, с които хората се гордеят. Кърт забеляза, че постоянно се държат за ръце.

Дърк Пит поздрави всички за добре свършената работа и започна да изрежда щетите — „Баракуда“, ултралеките самолети, пораженията по футболния стадион, юридическите проблеми с клуб „Белия раджа“ в Сингапур, и нещо за някакъв липсващ леопард.

— Дори не искам да знам защо плащаме за залавянето на някакъв леопард — каза Дърк.

Кърт отвори уста, за да обясни, но замълча. Имаше ли смисъл?

Полетът с ИЛ-76 бе следващият в списъка, после изгубеният „Експрес за лунатици“, както и международното почистване на петролния разлив от „Ониск“ след атаката с торпедата.

Когато приключи, Дърк се усмихна:

— С годините научих няколко неща — каза той. — Едното от тях е, че вие си струвате парите. Ти и Джо сте като някоя от моите коли. Скъпи, вредни за околната среда и често причиняващи болки в гърба, но пък си струвате всяка стотинка.

Веднага щом се пооправи малко, Кърт се свърза с Катерина и уреди да се срещнат на Санта Мария.

След всичко случило се американското и руското правителство се бяха споразумели, че откритото на борда на самолета „Констелейшън“ принадлежи по право на руския народ. И двете страни се съгласиха, че ще е най-подходящо Кърт и Катерина да свършат работата по изваждането му.

Катерина засия, когато го видя и го целуна силно и дълго, въпреки присъствието на малобройна публика.

След няколко дни вече бяха в морето, на борда на лодка, заедно с представители на руското и американското правителство, които надзираваха изваждането.

След едно подготвително гмуркане двамата слязоха долу, за да извадят стоманените сандъци. Използваха горелки, за да ги освободят от пода на самолета, и това напомни на Кърт за рискованото им бягство с Джо.

Той осъзна, че не биха оцелели, ако в останките на стария самолет нямаше бутилка с чист кислород. След като извадиха сандъците от самолета и ги прикрепиха към шамандури, които напълниха с кислород от бутилките си, Кърт се върна вътре и влезе в кабината.

Посегна към металните плочици, които още висяха от скелета на пилота. Дръпна ги леко и изплува от самолета.

Щом се озова на повърхността, той се качи на лодката. Катерина вече се опитваше да пререже ключалката на единия от сандъците.

Ключалката се отчупи и падна на палубата, а Катерина отвори сандъка.

Въпреки че бе добре запечатан, през годините в него се бяха просмукали наноси и вода. Първо видяха само тинеста вода, но Катерина потопи ръка и извади една огърлица от огромни бели перли.

Остави я на палубата и пак бръкна внимателно. Този път извади обсипана с диаманти диадема.

Представителят на руската историческа общност се изправи и пристъпи напред. Взе внимателно диадемата и се усмихна.

— Прелестно! — каза впечатлен той. — Почти невероятно, но вече е безспорно.

Вдигна диадемата и добави:

— Тя е носена от Анастасия, дъщерята на цар Николай Втори. Снимана е с нея през 1915 година. Изчезнала е заедно с други бижута след революцията.

Кърт погледна към него.

— Мислех, че съкровищата на царя са намерени.

— И да, и не — отвърна историкът. — Съкровищата, за които знаехме, че са притежавали, бяха открити отдавна. Всъщност много скъпоценности са били пришити към дрехите им, за да ги скрият от пазачите. Анастасия и сестрите й са били застреляни и намушкани, но не са умрели, защото под дрехите им е имало скъпоценни камъни, които са спрели куршумите.

— Предполагам, че въпросните скъпоценности са у вас, тогава откъде са се взели тези?

— Съкровището на царя е било така голямо, че всъщност никога не е описвано цялото — обясни мъжът. — По политически причини СССР е настоявал, че съкровището е събрано и съхранявано в полза на народа. Руското правителство, което наследи съветското, продължи да поддържа тази заблуда, но много фотографии от онова време показват ценности, които така и не бяха открити. Смятаха се за изгубени. Кой би предположил, че и вашето, и моето правителство са били наясно, че те са тук?

Кърт обмисли думите му. Не го притесняваше, че скъпоценностите се връщат в Русия, само се чудеше защо изобщо са напуснали Москва.

— И как са се озовали тук? — попита той.

— Аз мога да ви кажа това — чу се един несигурен глас.

Кърт се обърна. Докато се бе гмуркал с Катерина, на борда бе дошъл още един човек. Кърт знаеше кой е и дори бе настоял да го открият и да му предложат да присъства.

Сега пристъпи напред и стисна ръката му.

— Представям ви Хъдсън Уолъс — каза той.

Уолъс излезе бавно напред. Сигурно наближаваше деветдесет години, въпреки че все още приличаше на човек, който лесно може да те сложи на място. Носеше ярка червена хавайска риза, къси панталони, обувки с гумени подметки и чорапи до глезените.

Той се вгледа в Катерина и се усмихна до уши.

— С моя помощник-пилот взехме един тип от Сараево — каза той. — Политически беглец на име Тарасов.

— Той е бил престъпник — обади се руснакът, — който е откраднал скъпоценностите и ги е заровил, заедно с още трима войници.

— Точно така — съгласи се Уолъс. — Престъпник за едни, борец за свобода за други. Както и да е, ние го измъкнахме от там и го доведохме на Санта Мария, където трябваше да заредим и да прескочим локвата. Но започна буря и вашите агенти ни откриха.

Той поклати тъжно глава.

— Тарасов беше прострелян в гърба. Моят помощник-пилот, Чарли Симпкинс, също беше убит. Аз бях ранен, но успях да излетя. Имаше буря, два двигателя отказаха, а аз бях загубил много кръв. Изгубих контрол над самолета и паднах в морето. И до днес не знам как съм излязъл.

— Знаеш ли — каза Кърт, — отчасти заради тази история повярвах в цялата тази измама.

Уолъс се засмя и лицето му се сбръчка.

— Онези дни подобни неща се случваха постоянно. Приборите замръзваха, датчиците също, не можеше да разбереш дали падаш, или се издигаш.

— А защо са отказали двигателите? — попита Катерина.

— Аз самият не можех да разбера това. Поддържахме тези бебчета в идеално състояние. Но после се сетих. Цели три дни бе валял проливен дъжд. Заредихме самолета от техните приземни резервоари. Мисля, че сме засмукали доста вода, когато заредихме две хиляди и двеста литра гориво в деня, преди да полетим. Лош късмет, ако питате мен.

Кърт кимна, а Хъдсън погледна към диадемата и огърлицата.

— От шейсет години се чудя какво има в тези сандъци — каза той. — Предполагам, че са пълни догоре.

Катерина му се усмихна мило.

— Ще можете да ги видите в музея.

— Не, благодаря — отвърна старецът. — Дойдох за нещо много по-ценно. — Обърна се към Кърт. — Успяхте ли да ги вземете?

Кърт бръкна в джоба си и извади металните плочки, които бе взел от мъртвия пилот. Уолъс ги погледна с благоговение, сякаш бяха от чисто злато.

— Един флотски екип ще дойде утре — каза Кърт. — Чарли ще бъде погребан в Арлингтън следващата седмица. И аз ще бъда там.

— Вие?

— Вие сте изгубили приятел тук, но в известен смисъл спасихте моя живот и живота на приятеля ми. И двамата ще дойдем на погребението. Дължим ви много повече.

— Много дълъг се оказа пътят му до дома — каза Уолъс.

Кърт кимна, така беше.

— Ще се видим там — каза старецът. Усмихна се на Катерина, вирна нос пред руския експерт и се върна в лодката, с която беше дошъл. Отне му само миг да се качи на борда. Взе един венец и го пусна леко по водата.

 

 

Три дни по-късно, когато приключиха с изваждането на сандъците и след като прекара четирийсет и осем часа с Катерина, Кърт се върна в Щатите.

Катерина не искаше да го признае, но той имаше странното усещане, че се бе наслаждавала на ролята си на шпионин. Обещаха си да се видят отново някой ден и Кърт се зачуди дали срещата ще е внимателно планирана или просто случайно ще се озоват в епицентъра на нов международен скандал. Така или иначе очакваше я с нетърпение.

Сега вървеше из офисите на НАМПД, които бяха празни през уикенда. Джо му бе оставил съобщение да си върви у дома.

Той последва съвета му и тръгна към своята лодка на река Потомак.

Усети миризма на мариновани пържоли, които се печаха на скарата на палубата на собствената му яхта. Заобиколи към кърмата.

Джо и Пол стояха на палубата над реката, а Гамей се бе излегнала в един шезлонг до тях. Пол като че ли бе поел управлението на барбекюто, на което съскаха четири пържоли.

Джо драскаше нещо на изтриващата се дъска. До него, в ъгъла на масата, имаше бутилка мерло, охладител за бира и някакви туристически брошури.

Гамей прегърна Кърт и каза:

— Добре дошъл у дома!

— Вие нали знаете, че това е моят дом, а не общежитие — отбеляза той.

Те се засмяха и Кърт прелисти брошурите, като отбеляза основната тема.

Джо му подаде леденостудена „Бохемия“, както му бе подал бирата от капитанските запаси на борда на „Арго“.

Двамата Траут пиеха вино.

— Какво става тук? — попита Кърт, имаше чувството, че се е озовал на тайно събиране.

— Планираме пътешествие — обяви Джо.

— Не прекарахме ли достатъчно време заедно? — пошегува се Кърт. Имаше чувството, че е със семейството си.

— Това ще е ваканция — каза Гамей. — Няма да има гонитби, стрелби, нито експлозии.

— Нима? — Кърт отпи от бирата. — И къде ще ходим?

— Радвам се, че попита — каза Джо и тръгна към бялата дъска, на която бе написал три имена. Пред всяко имаше отметка.

— Вече гласувахме — каза Пол, — но не сме взели решение.

— Значи аз съм решаващият глас — предположи Кърт.

— Точно така — обади се Джо. — И не позволявай на факта, че нееднократно съм ти спасявал живота, да повлияе на избора ти.

Кърт се приближи към дъската, като го изгледа накриво.

— Или пък факта, че неведнъж си ми създавал проблеми.

Огледа предложенията.

— Осемдневно сафари с камили в Мароко — прочете той първото. До него бе изписано името на Пол. — Яздил ли си камила, Пол?

— Не съм, но…

— Осем минути може и да е забавно, но осем дни. — Кърт поклати глава.

Пол изглеждаше засегнат. Гамей и Джо се усмихваха.

— Поход в Долината на смъртта — прочете Кърт следващия ред. Изборът на Гамей. Погледна я и попита: — Долината на смъртта? Там не е ли малко неприветливо?

— Стига де, красиво е! — не се съгласи Гамей.

— Да! — каза Джо и вдигна ръце, като победител.

— Не бързай, партньоре — изгледа го косо Кърт. — Не съм сигурен, че пустинята Гоби е туристическа дестинация.

— Напротив, видях реклама. Дори имат слоган — „Да отидем в Гоби“!

Кърт се засмя.

— Трябва още малко да поработят върху слогана.

— Там е сухо — отбеляза Джо. — Няма никакъв начин да се удавим, да замръзнем или да си съсипя най-хубавата риза „Армани“.

Кърт се засмя отново, защото си представи Джо с риза „Армани“ насред пустинята. Въздъхна, предполагаше, че не са напълно сериозни, но пък имаше едно слънчево и сухо място, където винаги бе искал да иде.

— Аз гласувам за Австралийската пустош — каза той. — Улуру, ръждясващи кокошарници и австралийска бира.

Тримата го погледнаха смаяни.

— Ръждясващи кокошарници ли? — попита Гамей и настана пълна какофония от протести и обяснения защо Австралия няма да свърши работа.

Когато приключиха, Пол обърна пържолите, а Кърт допи бирата си.

— Добре — каза Пол. — Да опитаме отново.

Джо изтри дъската и написа най-отгоре: „Рунд 2“. Междувременно Кърт седна на другия шезлонг, взе си втора бира и се загледа в спокойните води на реката. Започнаха номинациите.

Бяха излъчвани още „топли и сухи“ кандидати, а Кърт не можа да сдържи усмивката си. Имаше чувството, че няма да приключат скоро. И докато седеше там в компанията на приятелите си и попиваше слънчевите лъчи, той се надяваше нещата наистина да се проточат. Всъщност в момента не можеше да си представи къде другаде би искал да бъде.