Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (37)

36.

На борда на моторната яхта Катерина политна напред, когато подводницата потъна. Тя се взираше във въртопа, останал след малката „Баракуда“.

— Не! — изхриптя тя. — Не!

Сведе поглед и легна по очи на палубата, раменете й трепереха от плача.

Андрас се вгледа в нея.

— О, жалка гледка!

Отиде при нея и се наведе. Сложи пръсти под брадичката й и вдигна лицето й, за да я погледна в очите.

— Не се тревожи. За теб имам по приятни планове.

Тя се изплю в лицето му, но той успя да се отдръпне.

— Ама защо всички опитвате едни и същи номера? — попита Андрас. Изправи се и я ритна.

Отстъпи назад, като се обърна към кабината.

— Палете двигателите!

Когато дизеловите двигатели избучаха под палубата, Матиас, господарят на ключовете, тръгна към него. Матиас не беше от хората на Андрас. Джема го беше изпратил на борда, вероятно за да го наблюдава.

— Даде им ключа — каза той. — Ами ако се спасят?

Андрас се засмя.

— Почти се надявам на това. Ще направи нещата по-интересни. Но те няма да се спасят, поне не и двамата.

— Защо?

— Защото хората трябва да плащат за престъпленията си, а смъртта не е най-голямото наказание. — Андрас се втренчи гневно в Матиас. Чувстваше особена смесица от уважение и омраза към Кърт Остин. Беше изстрадал своята доза болка в неговите ръце преди време.

Доволен, че е поставил Матиас на място, Андрас се обърна към носа на яхтата.

Матиас го хвана за ръката и го обърна към себе си.

— Ще уведомя Джема. На него няма да му се стори забавно.

Андрас присви очи.

— Не беше за забавление.

— А за какво? Не виждам никакъв смисъл.

— Във всичко, което правя, има смисъл — увери го Андрас. — Например в това.

И за част от секундата той извади малък пистолет и стреля. Звукът беше като от пистолет с капси. Не се чу нито изстрел, нито вик, нито пък имаше някаква реакция от страна на Матиас. Само лицето му внезапно стана безизразно и в средата на челото му се появи малка дупчица. Той се запрепъва назад, събрал очи и разтреперан, но не мъртъв, не още.

Когато Матиас стигна заднешком до перилата, Андрас натисна отново спусъка. Матиас се преметна назад, падна зад борда и се стовари във водата със силен плясък.

За секунда изчезна от поглед, а после се появи отново на повърхността заради сивата спасителна жилетка, която носеше. От малките дупчици в челото му се стичаше алена кръв, но той не помръдваше.

Андрас остави пистолета, вдигна пушката така, че да я видят всички, и изкрещя с пълна сила:

— Някой друг да има да ми казва нещо? — и огледа всички един по един.

Никой не продума, а Андрас се обърна към кормчията.

— Да тръгваме! — нареди той.

Двигателите зареваха и яхтата потегли. Двете моторници бързо се присъединиха към нея и заедно поеха на север, като оставяха дълги пенести следи във водата.

На осемнайсет метра под повърхността Кърт задържаше дъха си, докато се носеше надолу заедно с Джо и подводницата. Докато налягането се покачваше в ушите му, а светлината отгоре започваше да чезне, Кърт се опита да се успокои. В ума му се оформяше план, но първо трябваше да се справи с естествената реакция на страх и паника, знаеше, че те ще го убият по-бързо от всичко друго.

Без водолазни очила всичко пред него изглеждаше мъгливо и размазано, но пък беше жълто-зелено, което означаваше, че светлините на подводницата още са включени. И означаваше, че сачмите не са повредили електрическата система. Подводницата беше пълна с вода, но Джо се беше погрижил всички уреди да са непромокаеми на голяма дълбочина.

Ако беше прав за местоположението им, морското дъно бе на дълбочина от трийсет и шест метра, а тогава Кърт щеше да пробва да превърне това дъно в нещо различно от очакващ ги гроб.

Нямаше да е лесно, но пък и нямаха друг избор. Всъщност шансовете им бяха петдесет на петдесет. Наистина всичко зависеше от начина, по който подводницата щеше да падне на дъното.

Той отвори очи въпреки че солената вода ги дразнеше и изгаряше. Носът на подводницата бе насочен надолу, а предните светлини започнаха да озаряват дъното десет секунди преди да се ударят в него. Кърт видя светла на цвят тиня с няколко тъмни издатини, за които предположи, че са вулканични скали.

Дъното се приближаваше по-бързо от очакваното. Кърт се стегна и беше отхвърлен напред, когато носът на малката подводница се заби в дъното като в огромна мишена за дартс.

Ударът го разтърси, но той не изгуби самообладание и веднага се задейства.

Все още окован за дръжката на „Баракуда“, Кърт изви тялото си извън подводницата, като риташе и се издърпваше. След секунди видя Джо да прави същото, следваше го, както се бяха разбрали.

Единствената им надежда беше да създадат въздушен мехур, в който да дишат, докато осъществят останалата част от плана. И единственият начин да направят това, бе да преобърнат подводницата и да оставят кислородът да изтече от бутилките с компресиран въздух в нея.

Тогава вътрешната секция на кокпита щеше да послужи като преобърнато ведро, пълно с въздух за него и за Джо.

Но единственият проблем беше, че макар подводницата да бе паднала с носа надолу, тежестта й бе концентрирана в предната половина, където бяха всички основни системи — двигателят, батериите и витлото. А въпреки че тя бе ударила океанското дъно почти вертикално, на нос, вече започваше да пада назад.

Единствената сила, която я задържаше, бяха усилията на Кърт и Джо, но те щяха да отслабнат за по-малко от минута.

Кърт риташе усилено и дърпаше. Усещаше как дробовете му започват да горят. Ако можеха да изтеглят поне на няколко сантиметра подводницата от вертикалата, тежестта й щеше да им помогне.

Като впрегна всичките си сили, той заби крака в тинята и ги вкопа в нея. Левият се плъзна по дъното и се удари в един камък, който му даде известна опора.

Този път, когато дръпна, опашката на подводницата помръдна и започна да пада към него. Дръпна отново, опря и двата си крака на камъка и натисна с цялата си тежест.

Най-сетне носът се плъзна назад и опашката падна към тях, а Кърт трябваше да се гмурне вътре, за да не бъде ударен от крилото. Подводницата падна накриво и се подпря под ъгъл от трийсет градуса на съсипания капак на кокпита.

Не беше идеално, но пък щеше да свърши работа и можеше да смятат, че първата част от плана е успешна. Но дробовете им вече пищяха за въздух, а главите им бумтяха. Нуждаеха се от въздух незабавно, иначе всичко беше загубено.

Нито Кърт, нито Джо можеха да достигнат ключа за бутилките с оковани ръце, но пък можеха да опитат с крака. Кърт се протегна към панела, насочи върха на пръстите си и натисна ключа за кислорода веднъж, после отново.

Нищо не се случи и той усети как движенията му стават все по-слаби и некоординирани. Едва се удържаше да не отвори уста, за да поеме дъх. Опита отново, сигурно бе уцелил ключа за светлините, защото всичко внезапно потъна в мрак, после светна отново.

Сега краката и ръцете му тежаха като олово и той не можеше да ги накара да сторят каквото искаше. Умът му започна да играе номера, защото подсъзнанието шепнеше: „Откажи се“.

Тази мисъл го вбеси и той се насили да направи още един опит, като напрегна с последни сили мускулите си. Преди да е помръднал обаче в кабината се появи внезапна струя мехурчета.

В началото Кърт видя само турбуленцията, но когато мехурчетата започнаха да изпълват обърнатата кабина, над него се оформи въздушен джоб, точно където беше мястото за краката, ако подводницата бе в нормално положение. Той извъртя тялото си, протегна врат и пъхна лице в бързо оформящото се убежище.

Издиша огромен облак въглероден двуокис, закашля се и започна да плюе, защото вдиша малко вода, но не му пукаше, продължи да диша. Въздухът беше живот, още един шанс да завъртиш зара, вместо да ритнеш камбаната на дъното на океана.

Докато мехурът се изпълваше с въздух, Кърт примигна, за да прочисти очите си от водата, и се огледа. Видя ухиленото лице на Джо Дзавала точно до него.

— Какво стана? — попита Кърт, защото осъзна, че всъщност не бе успял да натисне ключа за бутилките.

Джо се усмихна, изкриви тяло и вдигна единия си крак от водата. Беше бос. Нямаше обувка, нямаше чорап. Размърда пръсти.

— Също като да извадиш запушалката на ваната — каза той. Кърт го напуши смях, но все още нямаше достатъчно въздух за това. Все пак усещането беше страхотно.

— Не можах да ударя ключа — каза той. — Причерня ми.

— Сигурно ти е свършил въздухът — каза Джо. — Дългите разговори с лунатици на повърхността водят до това.

Кърт кимна. Следващия път щеше да държи устата си затворена и да диша през носа. Докато въздухът нахлуваше в тялото му, силите му се възвръщаха.

— Никога не съм предполагал, че ще дължа живота си на твоя маймунски крак — каза той. — Браво на теб!

Джо се засмя, но бързо стана сериозен.

— Вентилите са отворени изцяло и системата се опитва да компенсира изтичането. Това ще ни поддържа известно време в този малък оазис, но запасите няма да стигнат. Вероятно ще се изчерпат след около двайсет минути.

Кърт се огледа. „Баракуда“ бе изкривена под странен ъгъл и макар че той и Джо държаха главите и раменете си във въздушния мехур без проблеми, ръцете им все още бяха закопчани отвън, а мехурчетата изтичаха през обърнатия нагоре край на кабината.

Кърт си пое дъх, гмурна се надолу и изви глава навън. Огледа се на приглушената зелена светлина. Наблизо, точно извън обхвата му, се поклащаше ключа, а ножът на Андрас беше забит в корпуса на „Баракуда“.

Нямаше представа защо Андрас им даде този шанс — може би просто за да ги подразни, може би по някакви извратени съображения, но в момента не му пукаше защо. Извъртя се, изрита обувките и чорапите си, както бе направил Джо, и изпъна крак към връвта.

Докосна я, но не можа да я захване при първия опит.

Пъхна глава обратно в кабината, за да поеме още въздух, и опита отново. Този път успя да захване връвта с пръстите на краката си и я уви около крака си. Измъкна и другия си крак и изрита ножа силно, но все пак контролирано.

Той се размърда, но не се освободи. Вторият ритник вече постигна това и Кърт започна да навива връвта на крака си с всичката сила на пръстите си.

Пъхна отново глава в кабината, пое си дълбоко дъх и вмъкна вътре и крака си.

Джо се засмя.

— Обявявам те за почетен Кинг Конг.

— Много благодаря, но няма да успеем да отключим белезниците с крак.

Пое си отново дъх, пак измъкна глава навън и се огледа. С огромно усилие сви коляно и извъртя хълбок. Беше неудобно, но за миг успя да вдигне стъпалото си до нивото на ръцете и дръжката за изтегляне.

Усети първо края на ножа, после и връвта. Грабна я и я стисна здраво.

Пъхна пак главата си в кабината, за да си поеме дъх. Ключът беше вече в ръката му. Още една стъпка до успеха.

— Освободи ли се вече? — попита Джо.

— Не още. Не съм много бърз в имитациите на Худини, но с времето ще задобрея.

Не можеше да вижда ръцете си от кабината, щеше да разчита на усещанията. Напомни си да бъде внимателен; за нищо на света не биваше да изпуска ключа като някакъв идиот от тъп филм.

Забави леко дишането си и затърси ключалката на белезниците. Въпреки че студената вода бързо вкочаняваше пръстите му, успя да напипа ключалката. Насочи ключа, намести го в пръстите си и го плъзна в дупката. Той се завъртя и белезницата на лявата му ръка изщрака.

Лявата му ръка беше свободна. Той я измъкна и вече можеше да прекара отключените белезници през дръжката и да издърпа ръцете си в кабината.

— Най-после! — обяви той, като вдигна ръце, подобно на любител фокусник.

— Красота! — възхити се Джо. — Какъв ще е следващият номер?

— Ще освободя шампиона от великата южноазорска боксова лига.

Джо се засмя.

— По-бързо, че ръцете ми се вкочаниха.

Кърт кимна. Температурата на водата беше не повече от петнайсет градуса. Хипотермията щеше да ги сполети доста скоро.

Той пак се измъкна навън, за да отключи белезниците на Джо, но се натъкна на проблем. Вкара ключа в ключалката, но той не се завърташе. Опита отново, но пак без успех. Извади го и се върна във въздушния мехур.

— Още съм окован — отбеляза Джо.

— Знам — отвърна Кърт, като оглеждаше ключа. — Задръж!

Пое си дълбоко дъх, върна се пак във водата и опита отново. Този път пробва и двете белезници, но напразно. Ключът влизаше в ключалките, но не се плъзгаше леко и не искаше да се завърти и на милиметър.

Внезапно той си спомни как Андрас му бе казал, че отговорите му били „достатъчни за половината“.

Тогава не бе придал значение на тези думи, но сега вече разбираше. Бяха им дали само един ключ. Той отключваше неговите белезници, но не и тези на Джо. Това беше съвсем в стила на човека, когото Кърт си спомняше от миналото — той никога не се задоволяваше с победата над враговете си, винаги искаше да измъчва победените, да причини болка, преди да нанесе смъртоносния удар.

Каквито и да бяха причините на Андрас да даде шанс на Кърт да се освободи, те сигурно бяха част от извратената му игра. В момента сигурно Андрас си представяше случващото се под водата и злорадстваше.

Подобно на някакво зло божество от древна митология, той бе дал на Кърт шанс да живее, но Кърт не можеше да приеме този дар и да остави най-добрия си приятел да умре.

Нямаше начин да позволи това. Той отново се върна в кабината.

— Струва ми се, че не схващаш логиката. Когато се появиш тук, аз трябва вече да съм свободен — каза Джо.

— Имаме проблем. Ключът не пасва.

Джо се втренчи в ключа, после в Кърт.

— Онзи тип заключи моите с друг ключ. Видях го. Белезниците са различни.

Кърт напъха ключа в джоба си и започна да оглежда кабината за нещо, с което да освободи Джо. Откри две отвертки, комплект шестограмни ключове и някакви други инструменти — всички миниатюрни, за да паснат на малката кабина на подводницата.

— Нещо, което бих могъл да използвам като лост? — попита той.

Джо беше създал подводницата, той щеше да знае по-добре.

— Не мисля — отвърна Джо.

— Ами дръжката за изтегляне? — попита Кърт. — Можем ли някак да я отместим или откачим?

Джо поклати глава.

— Не и без да свалим половината от металните плоскости.

— А можем ли да я счупим? — попита Кърт, въпреки че вече знаеше отговора.

— Тя е най-здравата точка на подводницата — каза Джо, вече трепереше от студената вода. — Заварена е за рамката. Предназначена е да издържи цялата тежест на подводницата, когато я вдигат от водата.

Двамата се взираха един в друг.

— Не можеш да ме освободиш — изрече Джо ужасния факт.

— Трябва да има начин — измърмори Кърт, мислеше, опитваше се да се бори със сковаващия ума студ.

— На борда няма нищо подходящо — каза Джо. — Трябва да тръгваш. Не оставай тук, ще се удавиш с мен.

— Защо? За да се връщаш като призрак и да ме измъчваш? — попита Кърт, опитваше се да повдигне духа му. — Не, благодаря.

— Може би на повърхността има лодка или хеликоптер — каза Джо. — Може някой да е получил съобщението ни.

Кърт се замисли за това. Изглеждаше доста невероятно. А и ако Джо беше прав за въздуха, с който разполагаха, се съмняваше, че им остават повече от петнайсет минути. Това време не беше достатъчно някой да стигне до тях, дори да бяха получили сигнала за помощ.

Трябваше му друго решение, нещо различно от това да изостави Джо или да остане с него и да загинат заедно. Трябваше му ножовка или горелка, за да пререже дръжката, или по-скоро веригата на белезниците на Джо.

И тогава му просветна. Не му трябваше истинска горелка, а нещо, което може да нажежава и разрязва. Спомни си за зелената бутилка, която беше видял в кабината на Констелейшъна, когато спаси Катерина. Зелена бутилка означаваше чист кислород. А чистият кислород можеше да разрязва. Ако боравеше с него правилно, той можеше да се превърне в горелка.

Отвори малко отделение в кокпита и вътре откри аварийните запаси на „Баракуда“. Две водолазни маски, чифт плавници и две малки кислородни бутилки; щеше му се да съдържат сто процента чист кислород, но бяха пълни с обикновен въздух.

Двайсет процента кислород и седемдесет и осем процента азот — това не можеше да прогаря, но поне можеше да се диша.

Извади ги.

Зад тях откри пакет със сигнални ракети и авариен локаторен трансмитер, АЛТ. Имаше и сгънат надуваем сал за двама.

Достатъчно, за да се спасят, ако успееха да се освободят.

Кърт взе едната бутилка с въздух и я прикачи към ръката на Джо като маншон на апарат за измерване на кръвно налягане. Отвори клапана и вдигна регулатора до устата на Джо.

— Дишай през носа, докато въздухът в подводницата свърши, после дишай от бутилката — каза той.

Джо кимна.

— Къде отиваш? Към повърхността ли?

Кърт си слагаше малките плавници.

— Не, за бога. Отивам до железарията да взема горелка.

Джо присви очи.

— Да не си си загубил ума?

— Още преди години — отвърна Кърт и си сложи маската. Прикрепи другата бутилка с въздух към ръката си и отвори клапана. — Но това не означава, че съм луд.

Пое пробно въздух от жълтия регулатор на бутилката. Джо вдигна вежди.

— Ама ти сериозно ли?

Кърт кимна.

— Надявам се да не е много далече — добави Джо.

Кърт също се надяваше. Знаеше приблизително къде се намираха, когато ги заловиха. Мислеше, че може да успее.

Сложи регулатора на устата си и пъхна глава във водата, за да потърси още нещо, от което се нуждае. Намери го и се потопи.

— Не се бави — извика Джо след него, но Кърт вече се бе скрил.