Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (60)

59.

На борда на „Оникс“ Кърт тичаше и стреляше. Изпразни и втория пълнител, зареди друг, като продължаваше да се движи и да бута Катерина пред себе си.

За секунда се отърваха от преследвачите си и се шмугнаха в ниша между два склада. Ослушаха се.

Зазвуча странна аларма. Почти напомняше на воя, който се чуваше в подводниците преди потапяне.

— Какво е това? — попита.

Катерина.

— Не знам — отвърна той.

По говорителите прозвуча записан глас:

— Опорната точка се разгръща. Изтеглете се от средата на кораба. Повтарям. Изтеглете се от средата на кораба!

— Нямаме време — каза Катерина. — Остават не повече от две минути.

— И се движим в грешна посока — отвърна Кърт.

Не бяха имали избор, преследвачите ги бяха принудили да се отклонят. Откакто напуснаха каютата, всъщност се движеха към носа, а не към кърмата.

За техен късмет на огромния кораб имаше едва стотина души екипаж. Някои от тях сигурно бяха заети с магнитната система на Андрас. И поне шестима бяха мъртви.

Но Кърт и Катерина бяха затруднени от самата конструкция на кораба. Отделението с Опорната точка беше между тях и залата за охлаждане в края на кърмата. Тъй като Опорната точка заемаше горната половина на кораба и се простираше по цялата му дължина, единственият начин да минат покрай нея бе да навлязат по-дълбоко в кораба и да минат по една от най-долните палуби.

Алармата и записът продължаваха, Кърт си представи как огромното ветрило, по-голямо от футболно игрище, се появява от големи отвори в горната част на корпуса на кораба.

— Да вървим — каза той, дръпна Катерина и се затича. Тя се опитваше да не изостава.

Кърт откри стълба, която се спускаше през отвор в палубата. Пое по нея, като се плъзна по перилата.

— Хайде! — викна й той. Докато Катерина се спускаше по стълбата, той забеляза, че парцалът на ръката й е пропит с кръв. Понечи да огледа раната.

— Добре съм, продължавай! — сопна му се тя.

Друга стълба ги спусна на още няколко метра, до друга палуба. Този път Кърт спря. Чуваше странно бучене, което започваше, спираше, после пак започваше.

Това му даде идея.

— Чакай тук!

Запромъква се напред. На една затворена врата пишеше: „Двигателен отсек“.

Зад него Катерина се облегна на стената и се свлече бавно на пода.

— Добре съм — каза тя и той се вгледа в нея. — Просто… малко… ще си почина.

Тя не можеше да продължи. Поне не и с тази скорост. Вече нямаха никакво време.

Алармата спря и дори толкова надълбоко в кораба корпусът се разтресе леко, сякаш нещо голямо бе заело мястото си.

— Колко време имаме? — попита той.

— Минута — отвърна тя изтощена. — Може би по-малко.

Той се наведе към нея, пропитият с кръв парцал на ръката й бе изцапал металната палуба.

Сега не можеше да й помогне. Трябваше да направи нещо с тази Опорна точка, преди да е станало твърде късно. Взе малката брадвичка от противопожарния комплект на стената и счупи ключалката на вратата. Шумът на бумтящите машини отекна в помещението.

Кърт влезе. Далече долу се намираха електрическите двигатели на ускорителите на носа. Явно сега се опитваха да поддържат кораба в прецизна позиция.

Кърт предположи, че пренасочването на енергийния лъч ще изисква точно това. Ако успее да спре двигателите или пък да ги извади от строя, щеше да направи невъзможна срещата на лъча с неговата цел.

 

 

До бреговете на Сиера Леоне Джема Гаранд оглеждаше бойното поле от контролната зала на платформа номер 4. Беше принудил американците да отстъпят. Отблъсна две техни атаки. Сега щеше да удари безпощадно.

— Всички отсеци на пълна мощност!

Кокрейн седеше до него, приличаше на човек, който е проклет за вечността. Гледаше като плъх, сякаш отчаяно иска да се шмугне в някой храст и да се скрие от мъжа, готов да влезе в историята. Но изпълни нареждането, а и беше обучил останалите инженери на Джема достатъчно добре, за да могат да се оправят и сами със системата.

— Всички отсеци са заредени на сто процентна — докладва Кокрейн. — Магнитните тунели са енергизирани и готови за действие. Сместа от тежки частици е стабилна.

Той погледна към още един екран, телеметрично изображение от „Оникс“.

— Опорната точка е на позиция — каза той. — Вече сме готови за стрелба.

Джема се наслаждаваше на момента. Американците го бяха нападнали с ракети и самолети, а сега неговите сонари засичаха и две подводници, навлизащи в плитчините. Те се пречупваха пред силата му и скоро щяха да усетят зъбите му.

В момента, в който даде заповед, системата щеше да се задейства. Зареждането на тунелите на огромния ускорител щеше да трае петнайсет секунди, а част от секундата по-късно енергията щеше да полети напред, да стигне до „Оникс“ и да се пренасочи към Вашингтон.

Тя щеше да се разпростре в продължение на цяла минута над американската столица, щеше да я помита напред-назад и да предизвика хаос и унищожение.

Той погледна към Кокрейн и каза спокойно:

— Задействай системата и стреляй!

 

 

В двигателния отсек на „Оникс“ Кърт откри това, което търсеше — дебелите проводници за високо напрежение, които бе видял в залата с реактора. Сините линии, спомни си той схемата. Те минаваха през ускорителя и се връщаха до Опорната точка.

Щеше да има право само на един опит. Пристъпи към тях, изви брадвичката и я пусна в последния миг, за да не бъде ударен от тока, когато пререже кабелите.

Острието се заби и се посипа дъжд от искри. Изскочи ослепителна мълния и целият кораб потъна в мрак.

Кърт бе запратен на пода от силния токов удар. Лицето му гореше. Няколко секунди в помещението цареше пълен мрак.

Двигателите на ускорителите изтракаха силно и започнаха да спират. Накрая се включиха аварийните светлини, но за голяма радост на Кърт, нищо друго не се задейства.

Той се надяваше това да е достатъчно. И че го е сторил навреме.

 

 

На мостика Андрас видя как корабът му потъва в такава пълна тъмнина, сякаш целият свят бе изчезнал. След секунди се включиха аварийните светлини.

Отначало се уплаши, че е станало претоварване заради магнитната система. Посегна, набра нещо на контролния панел на Опорната точка и натисна един превключвател отстрани на панела. Не получи отговор, дори индикаторът за готовност не светеше.

След секунди се включиха някои от основните системи и Андрас се огледа с надежда.

— Това е само частично захранване — каза един от инженерите. — Нямаме високо напрежение. — Той натисна няколко превключвателя, но без резултат. — Предните двигатели не работят, няма захранване и в магнитната система. Няма захранване за ускорителя.

Андрас се наведе напред да провери визуално магнитната система. Тя си беше там, разперена като горичка гигантски дървета, изникнали от средата на кораба, но беше мъртва. Не светеха дори червените предупредителни светлинки.

Той сграбчи джойстика и го размърда, после го захвърли с горчивина.

— Проклет да си, Остин! — изкрещя Андрас.

След миг осъзна, че захранването може да бъде възстановено.

Трябва само да се увери, че Остин не е наблизо, за да го прекъсне отново. Грабна пушката и провери предпазителя.

— Някой да слезе и да свърже проводниците — каза той. — Ще опитаме отново.

Инженерът кимна.

От ъгъла на мостика се обади друг мъж:

— Какво да кажем на Гаранд, ако се обади?

— Кажи му… че е пропуснал.

След това Андрас изхвърча от мостика с една-едничка мисъл: да убие Остин.