Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (50)

49.

Някъде в Атлантическия океан, 7 юли

Кърт Остин и Джо Дзавала се намираха в шумната кабина на руски транспортен самолет ИЛ-76, който летеше на десет хиляди и двеста метра височина. Седяха на сгъваеми седалки точно зад пилотите. Носеха шлемове и авиаторски костюми и се взираха през предното стъкло в разкошния залез над Атлантика.

След като напуснаха Сингапур, двамата прекараха няколко дни в събиране на оборудването, от което Кърт смяташе, че ще се нуждаят, за да се качат на борда на „Оникс“. Последното парче от пъзела беше самолет, способен да прелети океана, пилотиран от хора, които няма да задават въпроси.

Наеха самолета в Танжер, чрез неясна верига от брокери, която започваше с един египтянин, приятел на Джо, който познаваше един грък, който пък имал добри контакти с някои хора в Мароко.

И ако тази верига само донякъде тревожеше Кърт, старият самолет, с който летяха, го тревожеше доста повече. Машината се тресеше, тракаше и смърдеше, сякаш поне на десетина места изтича гориво. Пилотите удряха силно по старите аналогови уреди, за да проработят, по едно време бърникаха някакви бушони и говореха на английски с източноевропейски акцент по адрес на „некадърните механици“.

Дотук крилете не бяха паднали. Кърт предполагаше, че това си е малка победа.

Докато се чудеше докъде ще им работи късметът, помощник-пилотът се обърна към него.

— Викат ви по радиото — каза той. — Превключете на втори канал.

Кърт погледна към щифта до жака на шлема. Имаше надпис на кирилица и цифрите 1 и 2. Той превключи на 2.

— Тук е Кърт — каза в микрофона.

— Много си труден за откриване, Кърт — чу се гласът на Дърк Пит. — Ако не беше голямата сметка, която си навъртял в НАМПД за наемането на самолета, нямаше да успея да те проследя.

— О, да — измърмори Кърт. — Мога да го обясня.

Той потупа помощник-пилота по рамото.

— Линията сигурна ли е?

Пилотът кимна.

— Това е частен канал. — Усмихна се и големият му мустак се изви в ъгълчетата на устата. — Част от услугата.

Кърт почти се засмя. Не беше свръхсекретен канал, но пък щеше да свърши работа.

— Мисля, че попаднахме на нещо — каза той, като му се щеше да бе провел този разговор след потвърждаването на точно тази мисъл. — Май открихме нашия човек.

— Къде? — попита Дърк.

— На кораб насред Атлантика.

— Тогава защо летите?

Кърт погледна към прозореца. Слънцето вече се скриваше зад хоризонта. Мигът на истината бе на два часа път.

— Това е единственият начин да се приближим достатъчно — обясни той. — Корабът, на който смятаме, че се намира, е насред океана, не бърза за никъде. Проблемът е, че е на стотици километри от най-близкия търговски маршрут, в нищото, насред океана. Ако го приближим по вода, ще ни очистят — като наблягам върху думата „очистят“. Единствената ни надежда е да скочим от въздуха.

Дърк мълчеше, вероятно оценяваше храбростта на своя подчинен.

— Сигурен съм, че имат радар — каза той накрая. — Надявам се, че няма да прелетите над тях и да скочите.

— Не, сър.

— Добре — отвърна Дърк, очевидно схвана какво е намислил Кърт. — Това обяснява втората покупка по сметката ти.

— Взел съм фактури за всичко — защити се Кърт, сякаш това имаше значение.

— Ще поговорим за това по-късно — каза Дърк. — Работата е там, че няма да се наложи да скачате.

— Защо?

— Да кажем, че се потвърди, че основната цел се намира другаде — каза Дърк. — За нещастие вече премерихме сили и изгубихме рунда. Бринкс беше прав, вашият човек е просто наемник. Той е откарал заложниците и си е тръгнал. Има някакъв смисъл в откриването му, но не искам да рискувате живота си за това.

Кърт обмисли думите му. Военните смятаха, че Андрас е наемник, и защо не? Той си беше такъв. Явно смятаха и че участието му във всичко това е приключило и е тръгнал на ваканция или на друга мисия.

Може би щяха да го хванат по-късно, може би не, но ако Кърт разбираше добре думите на Дърк, явно Сиера Леоне финансира цялата тази лудост.

— Защо просто не го зарежете? — попита Дърк.

— Знаеш, че бих го направил, но нещо все още ме безпокои. Мишената ни не действа като наемник. По-скоро прилича на негов купон. Не знам какво трябва да означава това, но се кълна, че не знаем всичко.

Погледна към Джо.

— Освен това господин Дзавала казва, че много неща около онзи танкер не пасват. Например той е с дванайсет метра по-широк, отколкото повечето танкери с тази дължина, което му придава по-обемен вид, въпреки че е триста и шейсет метра дълъг. Освен това има странни издатини близо до носа, под предните котви, и надстройка в центъра на палубата. Нямаме представа за какво е всичко това, но не ни харесва. Ако и на теб не ти харесва, бих го огледал по-отблизо.

— Спечелихте си правото да го направите — чу се гласът на Пит. — Просто се уверете, че мотивите ви са правилни.

— Не се опитвам да стана герой — каза Кърт. — Ако долу няма нищо интересно, ще скочим от борда, ще се излегнем в спасителната лодка и ще чакаме да ни изпратиш някоя блондинка, брюнетка или червенокоска да ни спаси. Но ако по някакво стечение на обстоятелствата с Джо се окажем прави, по-добре да го разберем сега, отколкото по-късно.

Пит мълчеше.

— Добре — каза накрая той. — Не се оставяйте да ви очистят, преди да съм имал възможност да ви покрещя за огромните сметки, които направихте.

Кърт се засмя.

— Ще се опитаме.

Пит се изключи и Кърт се вгледа в оранжевата топка на слънцето, която потъваше зад хоризонта. Истината се намираше на хиляда и триста километра от тях и се движеше бавно в мрака на нощта.