Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (51)

50.

Два часа по-късно, все още в стария самолет, Кърт и Джо се отправиха от кабината към главната секция на фюзелажа. Застанаха в една метална ниша, заобиколени от оборудване, малки контейнери и завързани каиши.

Въпреки противопретоварващия костюм, ръкавиците, ботушите и шлемовете с шумозаглушители и кислородно подаване, Кърт мръзнеше от студа на десет хиляди и петстотин метра височина. Усещаше всяко потрепване на самолета и чуваше единствено оглушителния вой на двигателите от седемдесетте.

Такива бяха удобствата в товарния отсек на руския самолет. До него стоеше Дзавала с ватенка, обшита с кожа, шлем и кислородна маска. Като че ли казваше нещо, но Кърт не разбираше думите.

— Не приемам! — изкрещя той.

Джо притисна кислородната си маска и микрофона към лицето си и повтори мисълта си:

— Казах, че сигурно си луд.

Кърт не отговори. Вече започваше да мисли, че Джо е прав. Като се държеше за един каиш, който висеше от рамката на самолета, като пътник в метрото. Обърна се към опашката. В задната част започна да се появява процеп. Товарната рампа се отваряше.

Когато рампата се смъкна напълно, старият самолет се разтресе по-силно от всякога и вятърът нахлу в товарния отсек, замлати ги и заплаши да ги събори.

Самолетът беше разхерметизиран преди трийсетина минути, затова нямаше вихър от излитащ въздух, но температурата постоянно падаше от малко над нулата, до доста под нея, а воят на двигателите скочи поне с четири октави.

Кърт се вгледа през зеещия отвор, към очакващия го мрак на нощното небе. Той дишаше от кислородна бутилка и носеше специално проектиран парашут. Имаше поне двеста парашутни скока зад гърба си, включително и двайсет от големи височини, но сега щеше да направи нещо, което никога не бе опитвал и за което Джо непрестанно го съветваше да размисли.

Беше се смял на неговия песимизъм, наричаше го „майка орлица“, но сега, докато се взираше в нощта от задната част на самолета, вече не беше толкова сигурен.

Пусна се от каиша и пристъпи предпазливо напред, към един предмет близо до отворената рампа. Приличаше на кръстоска между бобслей и фотонно торпедо от „Стар Трек“. Дизайнерите го наричаха Еднопилотен тактически апарат за нахлуване. А хората, които бяха провели изпитанията, го наричаха ЕЛ — Експрес за лунатици.

Това беше едноместен глайдър. Спуснат от височина единайсет километра, Експресът за лунатици можеше да отведе своя пътник на еднопосочно пътуване с дължина двеста и двайсет километра, и то без да произведе шум, да остави следа или радарна сигнатура, тъй като всъщност бе направен от специална пластмаса, покрита с абсорбиращ радарните лъчи слой, който приличаше на мека гума.

За да лети на него, пътникът трябваше първо да легне по корем, после да се хване за две дръжки, които приличаха на дръжките на велосипедно кормило. После навираше крака в нещо като ски апарати.

Най-предната секция на устройството беше от прозрачен плексиглас с базисен дисплей, който стърчеше от него. Той даваше информация за скорост, височина, направление и скорост на спускане. Освен това предлагаше визуален индикатор на спускането, предназначен да помогне на пилота в коригирането на ъгъла и достигането на желаната дестинация. В този случай това означаваше танкера „Оникс“, на сто и двайсет километра от тук.

Заради странната му позиция в океана, „Оникс“ се бе оказал труден за достигане. Не само че беше далеч от най-близкия търговски маршрут, но и нямаше никакви въздушни коридори близо до него.

Щеше да е подозрително да се прелети над кораба, дори на голяма височина, но пък имаше доста оживен въздушен маршрут на сто и деветдесет километра на юг, а на радара ИЛ-76 щеше да се появи само като още един пътнически самолет по магистралата в небесата. Кърт не можеше да си представи, че някой ще го сметне за подозрителен.

Дори ако ги наблюдаваха, никаква система не бе в състояние да долови глайдъра и неговия единствен пътник.

Постановката бе съвсем проста на теория. На симулатора Кърт се бе чувствал като във видеоигра. Реалното изживяване обаче му се струваше малко по-страховито.

— Хайде — каза той на Джо. — Вкарай ме в това нещо, преди да съм се отказал.

Джо тръгна към глайдъра.

— Имаш ли представа колко неща могат да се объркат в твоя план?

— Не! — отвърна Кърт. — И не искам да ми казваш.

— Самото излитане може да тръгне на зле, може да те подхване турбуленцията зад самолета, кислородът ти може да откаже, което означава, че ще припаднеш, преди дори да си стигнал до по-безопасна височина…

Кърт вдигна очи.

— Какво ти казах току-що?

— … можеш да замръзнеш до смърт — продължи Джо, без да му обръща внимание. — Може да не успееше да освободиш капака и да отвориш парашута. Краката ти може да се заклещят. Крилете може да не се отворят правилно.

Кърт се качи на релсата и от там на подобния на торпедо глайдър.

— Какво ти става? — попита той. — Ти трябва да останеш тук. Не видя ли ръждата в основата на крилата? Не видя ли дима, който блъвна от третия двигател, когато потеглихме? Не мога да повярвам, че тази птичка дори полетя.

— Всичко това е част от екстрите на „Аерофлот“ — каза Джо. — Не че не предпочитам американски самолет, но мисля, че този е по-безопасен от това, което смяташ да направиш.

Кърт искаше да възрази, но не можа. Всъщност бе сигурен в безопасността на самолета, нищо че се тресеше, тракаше и виеше като банши. Но щом Джо държеше да го накара да се изпоти, щеше да му върне услугата.

— Не забравяй пилотите — каза той. — Видях ги да обръщат няколко чашки саке камикадзе точно преди да полетим.

Джо се засмя.

— Да, в твоя чест, амиго.

Светна жълта лампичка. Една минута до мястото на скока. Кърт погледна краката си, лежаха плътно към глайдъра, и включи видеодисплея. Когато се инициализира, той вдигна палец към Джо, който затвори тънкия капак над него и парашута.

След секунда светна жълта лампичка, после — червена. Трийсет секунди.

Джо се отдръпна от Кърт, към пулта за изстрелване. След секунди Кърт чу как Джо отброява:

— Трес, дос, уно! — И после с огромен ентусиазъм: — Вамонос, ми амиго!

Кърт усети тласък назад, когато конвейерната лента засили глайдъра към задната част на товарния отсек. После бе запратен назад още по-силно и се озова във въздушната струя на самолета.

След секунди зад глайдъра се отвори малък парашут и убиването на скоростта удари Кърт също толкова здраво, както и политането от товарния отсек, но в обратната посока.

Обезопасителните колани се врязаха в раменете му, когато той се плъзна напред. Ръцете му се огънаха и дланите му поеха остатъка от тежестта, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите си.

Това продължи цели десет секунди. Щом тялото му се стабилизира, Кърт погледна дисплея.

— Четиристотин — извика той на себе си. А след секунди: — Триста и петдесет.

Глайдърът забави и започна да пада, устремен към водите на Централния Атлантически океан като огромен артилерийски снаряд или бомба. Накрая, когато скоростта падна под 210 възела, Кърт освободи парашута.

Парашутът се отдели с отекващ звук, а снижаването премина от разтърсващо към плавно. Шлемът блокираше почти напълно воя на вятъра и клатенето спря.

След миг, когато скоростта му достигна 190 възела, две здрави крила започнаха да се изпъват благодарение на задвижван от двигател винт.

Това беше най-опасният момент от полета. Прототипите бяха изгубени точно защото крилата не се разпъваха равно и това караше глайдъра да излезе от контрол и да се разпадне.

Кърт имаше парашут, но не знаеше какво точно ще се случи с тялото му, ако глайдърът излезе от контрол и се разпадне във въздуха при скорост от 200 възела.

Крилете се закрепиха на мястото си, като това оказа огромен натиск върху гърдите и стомаха на Кърт, защото глайдърът започна да се издига и се превърна от снаряд, летящ по низходяща траектория, в летателен апарат, който набра височина и после се изравни.

Щом отново имаше контрол, Кърт реши да изпробва крилете, за да е сигурен, че работят добре. Изви надясно, после наляво. После снижи глайдъра и го изравни, като използва инерцията, за да се издигне.

Всички системи работеха и въпреки опасността пред него и песимизма на Джо, Кърт не помнеше да се е чувствал така въодушевен. Това бе най-близкото до свободен птичи полет, което бе изпитвал през живота си.

Малкият глайдър откликваше мигновено на докосването му и той установи, че може да го извива с тежестта на тялото си и да се накланя наляво или надясно, подобно на мотоциклетист.

Около него цареше мрак, ако не се броеше смътната светлинка от дисплея и точиците на звездите.

Докато маневрираше, на Кърт му се прииска да бе ден, за да се подсили усещането, но не можеше да достигне до „Оникс“ по светло. Развлечението щеше да остане за друг път.

Устреми се по курса, като нагласи наклона на глайдъра. Беше на осем хиляди метра височина и се снижаваше с по сто и петдесет на минута, при скорост от 120 възела. Според информацията на дисплея до „Ониск“ оставаха сто и дванайсет километра.