Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (24)

23.

Подводницата продължи да се издига още десет минути, но все по-бавно и по-бавно.

— Минахме тристате метра — каза Пол.

Триста метра, помисли си тя. Това звучеше много по-добре от четири хиляди и осемстотин, или три хиляди или дори хиляда и петстотин, но все още бяха на доста по-дълбоко, отколкото много от подводниците със стоманен корпус можеха да се спуснат. Тя си спомни едно пътуване преди години с подводница клас „Лос Анджелис“, която предстоеше да бъде извадена от експлоатация. След като минаха двеста метра подводницата получи вдлъбнатина отстрани, придружена от внезапен трясък. Гамей подскочи от уплаха, но капитанът се засмя от сърце.

— Това е нашият дълбочинен тест, мадам — каза той. — Тази вдлъбнатина се получава всеки път.

Очевидно това беше тяхна си шега, която разиграваха пред всички гости, но тя си изкара ума от страх, и фактът, че сега бяха все още на такава дълбочина, означаваше, че триста метра могат да бъдат също толкова смъртоносни, както четири хиляди и осемстотин.

— Двеста и седемдесет — обяви Пол.

— Каква е скоростта ни? — попита тя.

— Две-петдесет — каза той. — Плюс-минус.

Оставаха им по-малко от четири минути до повърхността, по-малко от четири минути до живота.

Нещо се отчупи от външната страна на корпуса и групърът започна да се тресе.

— Мисля, че изгубихме кормилна перка — каза Пол.

— Можеш ли да управляваш без нея?

— Ще се опитам да насоча тягата — каза той, като трескаво боравеше с лостовете по панела.

Гамей се озърна назад. В подводницата имаше поне триста литра вода. Беше ледена и вече достигаше до краката й, като я караше да ги присвива към тялото си.

Измина минута. Вече приближаваха сто и петдесетият метър. Из подводницата отекна странно скърцане. Появяваше се и спираше, после се появяваше отново.

— Какво е това? — попита Гамей.

Идваше някъде отгоре.

Вдигна глава и видя, че една скоба в горната част на шева се тресе, а скърцането идваше от корпуса над нея.

Гамей се обърна към задната част на подводницата, тя беше пълна с вода. Стотици литри, може и повече. Много повече, отколкото в предната част. Тази допълнителна тежест извиваше и теглеше и без това отслабения шев, опитваше се да го сцепи, сякаш някой бе пъхнал пръчка по средата.

Трябваше да изравнят подводницата, преди да се е разпаднала. Трябваше да разпределят тежестта равномерно, дори това да означава, че ще изгубят способността за изкачване.

— Пол? — каза Гамей.

— Шейсет — отзова се той.

— Трябва да изравним подводницата.

— Какво?

Корпусът изстена още по-силно. Тя видя как най-горната скоба се изплъзва.

— Пол! — Хвърли се напред, когато скобата се изстреля от жлебовете си. Удари я отзад по крака и тя извика.

Гласът й бе удавен от трясъка, с който втората скоба излетя от мястото си, и от бученето на водата, която нахлуваше в подводницата, сякаш бе изстреляна от пожарникарски маркуч под високо налягане.

 

 

На половината път надолу по планинското шосе към Вила ду Порту, играта на нерви продължаваше. Катерина не сваляше крак от педала на газта. Колите се носеха към тях със същата скорост. Дори като че ли ускоряваха и продължаваха да се движат една до друга с включени светлини.

Кърт вдигна ръка, за да предпази очите си от блясъка, опитваше се да запази способността си да вижда на тъмно. Погледна към огледалото — колата зад тях приближаваше. Той се зачуди дали всички не са откачили.

Отново обърна очи напред и мерна един пътен знак със стрелка. На него пишеше „Ултралеки самолети“. Сграбчи кормилото и изви колата надясно.

— Какво правиш? — извика Катерина.

Завиха по чакълест път, поднесоха встрани за момент, а после Катерина започна да върти бясно кормилото в двете посоки и изправи колата.

Зад тях в нощта се разнесе скърцане на гуми. Последва леко хрущене, но не и мощният удар, който Кърт се надяваше да чуе.

— Продължавай! — извика той.

— Не знаем къде води този път.

— Има ли значение?

Разбира се, че нямаше. След няколко мига зад тях по черния път завиха светлини, така че нямаше връщане.

— Давай напред! — нареди Кърт. — Право към пропастта!

— Ти луд ли си? — извика тя. — Едва управлявам колата.

— Точно така!

Носеха се с хрущене по чакъла. Зад тях се вдигаше огромен облак прах, не достатъчно плътен, че да скрие светлините на аудито, но пък пречеше на видимостта на шофьора му. Кърт си представяше как се чувства той — заслепен, обсипван с камъчета, колата поднася насам-натам, а той се опитва да я овладее.

Понякога многото конски сили и по-големите гуми не са предимство. Особено когато има вода и чакъл — а случаят беше точно такъв. При достатъчно висока скорост аудито щеше да стане неконтролируемо — то буквално щеше да започне да плава по търкалящите се камъчета. А малкият форд, с неговите кльощави гуми, изриваше чакъла и достигаше до твърда земя.

— Остави го да се приближи! — нареди Кърт, като оглеждаше терена пред тях.

Тя кимна, като че ли се досещаше какво е намислил.

— Сега давай напред и завий!

Тя натисна до дупка педала на газта, вдигна още прах и камъчета и се откъсна от аудито. Но шофьорът зад тях сигурно също беше натиснал педала, защото колата се устреми след тях.

— Казах завий! — изкрещя Кърт.

Тя завъртя кормилото, но фордът поднесе, а Кърт осъзна, че са проиграли коза си. Стисна Катерина за рамото, издърпа я към своята седалка и скочи от отвора на липсващата врата, като я изтегли след себе си.

Двамата се затъркаляха по тревата до пътя, а аудито профуча край тях, само на петдесетина сантиметра. Фордът изчезна в пропастта, а аудито наби спирачки.

— Твърде късно — отбеляза Кърт.

Аудито се плъзна през облака прах и изчезна зад ръба с трийсетина километра в час.

За секунди настъпи зловеща тишина, а после в нощта прогърмяха две експлозии — една след друга.

Около тях се вихреше пушилка, за миг изглеждаше, че са съвсем сами.

— Свършено е с тях — каза Катерина.

Кърт кимна и се вгледа надолу по черния път. През слягащия се прах мъждукаше бяла светлина, приближаваше се към тях. Оставаха още две коли.

— Тръгнали са насам — каза той.

Хвана Катерина за ръката и я поведе встрани от пътя.

— Хайде! Не можем да бягаме, но пък можем да се скрием.

 

 

Пол дръпна Гамей към кокпита на подводницата. Тя стискаше крака си, сякаш имаше рана.

— Добре съм — каза след малко.

Зад нея подводницата се пълнеше с вода.

Той се обърна да погледне дълбокомера — 45, 42…

Стрелката продължаваше да се върти, но движението им се забавяше все повече. Въпреки че перките се въртяха на максимални обороти, въпреки че се бяха освободили от всичкия баласт, групърът едва се издигаше. 41.

Бълбукащата вода продължаваше да изпълва подводницата. Достигна до средата и бързо се покачваше. Пол се обърна към уредите. Извъртя подводницата право нагоре, като се опитваше да увеличи вертикалния компонент на тягата на перките. Това предизвика леко ускорение, но щом водата започна да се вихри около краката им, усетиха, че губят инерция.

Стрелката стигна на 39, точно под цифрата, и спря.

Групърът сега беше в напълно вертикална позиция, перката се въртеше в усилие да продължи изкачването. Но това не беше достатъчно.

Водата кипеше около кръста на Пол, Гамей се притисна плътно до него.

— Време е да тръгваме — каза той.

Гамей се опитваше да задържи глава над водата, докато океанът нахлуваше в малката подводница като в бутилка.

— Поеми си дъх — каза той и я придърпа към себе си, усети я как трепери от ледената вода. — Поеми си три пъти дълбоко дъх — поправи се той. — Задръж последния. Не забравяй да издишаш, докато се издигаш.

Видя как тя изпълнява инструкциите, като килна глава назад, за да си поеме за последно дъх, когато водата покри лицето й. Той успя да вдиша още веднъж, а после и двамата се озоваха под водата. След секунди щяха да достигнат люка. Сега налягането отвътре и отвън се беше изравнило и люкът се отвори лесно.

Пол го дръпна назад и помогна на Гамей да излезе. Щом тя се озова навън, той я избута напред и тя заплува нагоре.

Групърът потъваше. Пол трябваше да излезе. Отблъсна се от него, когато корпусът се плъзна под краката му. Зарита към повърхността, като се опитваше да се движи с плавни и мощни движения.

Неопреновият костюм определено помагаше, увеличаваше плаваемостта. Без коланите с тежести плаваемостта им беше много голяма. А и желанието за живот помагаше. Фактът, че са били на голяма дълбочина и са дишали компресиран въздух, също бе от полза. Той издиша леко, когато се устреми нагоре, с надеждата, че Гамей не забравя да прави същото. Иначе компресираният въздух щеше да разшири дробовете им и да ги взриви като балони.

След минута издигане Пол усети как дробовете му горят. Продължи да рита усилено. Около него не се виждаше нищо, само водно пространство. Далеч долу изтляваща точица светлинка маркираше мястото, където групърът се бе понесъл към дълбините.

След трийсет секунди Пол издиша още малко, налягането в гърдите му се увеличаваше. Виждаше светлината над себе си, но не и Гамей. На втората минута мускулите му вече жадуваха за кислород, главата му бумтеше, а силите му изчезваха.

Той продължи да рита, но много по-бавно. Започна да получава спазми, тялото му трепереше в конвулсии.

Спазмите отминаха. Повърхността мъждукаше над него, но той вече не можеше да прецени колко е далеч. Светлината изтляваше.

Потрепващото синьо започна да се стеснява до малко петънце, когато ръцете и краката му натежаха толкова много, че вече не можеше да ги движи.

Той замря. Главата му се килна настрани, светлината изчезна. Последната мисъл на Пол Траут беше: „Къде… е… жена ми?“