Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (17)

16.

Източния Атлантически океан, 22 юни

Ден след като „Матадор“, корабът на НАМПД, акостира, започна „косенето на ливадата“, или иначе казано сканиране на океанското дъно на участъци, един на петнайсет километра на североизток и друг на петнайсет километра на югоизток, а после обратно. С относително прецизна информация относно местоположението на „Кинджара Мару“ и добри данни за теченията в региона, щяха да открият кораба за по-малко от дванайсет часа.

Щом го откриеха, щяха да направят карта на кораба и на околността с две безпилотни подводници. С информацията и фотографиите в компютъра и триизмерния модел на кораба, екипажът на „Матадор“ бе в състояние да го огледа и да състави предварителен план за същинското му изследване.

Това беше перфектна мисия за Рапунцел, с един-единствен проблем.

— Никой ли не се сети да вземе по-дълъг кабел? — изсумтя Пол Траут.

— Не очаквахме, че ще слиза толкова надълбоко — каза Гамей с най-успокояващия си глас. Тя познаваше съпруга си добре и бе наясно, че бавно се ядосва, но ядоса ли се, трудно се укротява.

— Дълбоководният комплект е на път — добави тя. — Ще е тук вдругиден, но междувременно…

— Дърк иска да огледаме — каза Пол.

Гамей кимна.

— Корабът е потънал по средата на доста стръмен склон. Дърк иска да извадим проби, преди да потъне по-дълбоко.

И двамата знаеха какво означава това. Въпреки опасността трябваше да слязат с дълбоководната подводница.

— Можем да свържем „Рапунцел“ с подводния апарат и да я освободим, щом се спуснем долу.

— Идвам с теб! — заяви Пол.

— Не си подходящ — отвърна Гамей.

— Ще е доста тясно — каза той. — А аз искам да съм с теб в тясно помещение.

Три часа по-късно Пол и Гамей се носеха над останките в подводница тип батискаф, на име „Групър“. Рапунцел беше прикрепена към външния корпус и батериите й се зареждаха. Пол и Гамей лежаха по корем един до друг, като деца, които се пързалят с шейна. Пол управляваше групъра, а Гамей подготвяше Рапунцел за отделянето й.

Температурата в групъра беше същата като тази на подводните течения около тях, малко над точката на замръзване. В тясното пространство и при този студ Пол усещаше болки в цялото тяло.

— Чувствам се като в Мейн през ноември — промърмори той по интеркома.

— Поне не вали — отвърна Гамей. — Ако започне да вали, ще имаме голям проблем.

Пол се огледа. Групърът беше най-здравата от всички подводници на НАМПД. Той беше слизал до седем хиляди и двеста метра, четири хиляди и осемстотин си бяха просто разходка в парка.

— Всичко ще е наред — успокои я той.

— Знам — отвърна Гамей. — Но все пак се чудя дали ще имаме късмет.

Наближаваха корпуса на потъналия кораб и Пол забави хода на подводницата.

— Как е?

— А Кърт и Джо си седят на някоя пейка, припичат се на слънце, радват се на новопридобитата си слава и хвърлят влюбени погледи на хубавиците около себе си.

— Сега аз ти хвърлям един — каза Пол. — И когато приключим тук, наистина ще взема да те целуна.

— Обещаваш ли? — попита тя весело. — Ще се постарая да не съжаляваш.

Покашляне по интеркома му напомни, че другите слушат и наблюдават всичко в подводницата.

Внезапно Пол не знаеше как да отговори. Почувства как по лицето му плъзва червенина, ефект, който Гамей винаги успяваше да предизвика.

— Пол, пулсът ти се ускорява — чу се глас по интеркома.

— Хм, вече сме на мястото на катастрофата — отвърна той с официален тон. — Движим се покрай левия борд.

— По-добре да превключим на моя апарат — каза Гамей.

Пол изведе групъра над палубата на „Кинджара Мару“. Големият кораб беше наклонен силно на едната си страна, към склона. Огромните му люкове зееха отворени, риби плуваха навън-навътре, но корабът още не бе съвсем погълнат от морето.

Някак си това се стори странно на Пол. Повечето корабни останки, които бяха изследвали, бяха стари, покрити с наноси, ракообразни и водорасли. „Кинджара Мару“ изглеждаше различно — боята му бе свежа и увредена единствено от огъня.

— Всички товарни люкове са отворени — каза Пол.

— Кърт каза, че пиратите са взривили трюмовете — отвърна Гамей.

— Няма нужда да ги отваряме всичките — каза Пол.

— Дали са търсили нещо?

Това се струваше логично на Пол, макар че какво биха търсили пирати с катери в трюмовете на един товарен кораб.

— Може да са искали просто да го потопят по-бързо — предположи той. — Щом предният люк е започнал да поема вода, с кораба е било свършено.

— Искали са да скрият нещо — каза Гамей.

Собствениците на кораба и застрахователите не бяха оказали съдействие. Те като че ли не искаха да разкрият корабния манифест или да потвърдят вида на товара. Странна ситуация, меко казано.

— Научихме ли нещо от компанията — собственик? — попита Пол.

— Нищо — отвърна диспечерът. — Мълчат.

— Всъщност, технически този кораб е развалина — каза той.

— Ние го вадим и товарът ни принадлежи.

— Не мисля, че Дърк би одобрил бюджет за това — охлади ентусиазма му Гамей. — Но нищо не ни пречи да огледаме. Нека открием пробойна и да видим ще мога ли да вкарам Рапунцел вътре.

Пол насочи подводницата към кърмата на големия кораб. Там бяха каютите на екипажа и мостикът, които отчасти зееха разкрити, сякаш при удара в дъното се беше отпрала една трета от структурата.

— Прилича на напречно сечение — каза Пол.

— Това може да е добре за нас — отвърна Гамей. — По-лесен достъп.

Пол отново се изчерви, не беше сигурен дали тя осъзнава колко двусмислени са думите й. Той остави групъра да кръжи на шест метра от онова, което бе останало от мостика. След няколко мига Рапунцел беше вече във водата и се движеше към отвора в една от стените.

Автопилотът поддържаше групъра на позиция, а Пол се обърна към жена си. Тя лежеше в задната част на подводницата. Бе сложила визьора на очите си, ръкавиците и ботушите с жици. Беше облечена с неопренов костюм.

— Как е? — попита той.

— Странно е да го правя легнала. Свикнала съм изправена.

Интеркомът изжужа.

— Пол, пулсът ти отново скочи. Добре ли си?

— Добре съм! — отвърна той напрегнато, после покри интеркома.

— Скъпа, моля те, внимавай какво говориш, докато не излезем на повърхността.

Тя се засмя и Пол разбра, че го дразни. Най-много от всичко Гамей обичаше да пробива дупчици в неговата резервираност. Това бе една от причините, поради които я обичаше толкова много.

— Съжалявам! — каза му тя с лукава усмивка.

Пол погледна навън към дребната механична фигура, която се движеше към разбития мостик и след малко се скри в него. На монитор с размерите на телефон той виждаше онова, което Гамей виждаше във визьора: гледката от сензорите на Рапунцел, докато тя навлизаше все по-дълбоко в кораба. В ъгъла на мостика откриха нещо.

— Това тяло ли е? — попита Пол.

— На такова прилича — отвърна тя.

— Какво се е случило с него?

Рапунцел се приближи.

— Прилича на обгоряло — отвърна Гамей. — Освен ако…

Камерите на Рапунцел огледаха помещението. Стените бяха чисти и гладки, сивата боя беше непокътната. Дори креслото до мъжа изглеждаше здраво.

— Няма и следа от пожар — каза Пол.

— Гадна работа! — промърмори Гамей. — Ще се опитам да взема проба.

Рапунцел приближи, протегна малка дрелка с вакуумна тръбичка. Дрелката се заби в бедрото на мъжа и започна да се върти, като пое двуинчова проба. Вакуумната система я засмука в запечатан контейнер.

— Ще я вкарам по-дълбоко в кораба.

Докато Гамей управляваше Рапунцел, а автопилотът държеше групъра на позиция, Пол нямаше какво да прави.

Налегна го скука на четири хиляди и осемстотин метра под водата. Беше по-лошо, отколкото да си затворен в самолет.

Интеркомът изжужа.

— Пол, засичаме нещо на сонара.

Сърцето му отново ускори ритъма си, но този път по друга причина.

— Какво е?

— Неизвестно — отвърна диспечерът. — На запад от вас е и е много слабо. Но се движи бързо.

— Механично или естествено? — попита Пол.

— Не е ясно… — започна диспечерът. — Малко е.

Пол и Гамей зачакаха в мълчание. Пол си представи как операторът на сонара се взира в екрана, вслушва се в слушалките и се опитва да установи естеството на обекта.

— По дяволите! — каза диспечерът. — Това е торпедо. Две са, насочват се към вас.

Пол сграбчи лоста за ускорението на подводницата и изключи автопилота.

— Върни Рапунцел! — заповяда той.

Гамей започна да се движи, жестикулираше бързо, докато обръщаше малкия дистанционен изследовател.

— Движи се, Пол! — обади се диспечерът. — Приближават бързо!

Забравил за Рапунцел, Пол обърна групъра, за да се отдалечи от кораба, и после завъртя малката подводница.

— Не мога да я измъкна оттам — каза Гамей.

— Нямаме време!

Пол натисна лоста докрай и отдели част от баласта. Групърът започна да се издига и да ускорява, но той не беше като баракудата. Седем възела беше максималната му скорост.

Внезапно се чу паникьосаният глас на диспечера.

— Торпедата са над вас, Пол! Издигате се точно към тях!

Пол върна лоста, за да снижи подводницата, като си мислеше, че щеше да е добре, ако му бяха казали това преди няколко минути.

— Откъде идват?

— Не знам — беше отговорът. — Насочват се на юг. Към носа. Това ще ви отдалечи от траекторията им.

Пол обърна отново подводницата. Неспособен да види или да проследи мишените, той трябваше да разчита на диспечера.

— Продължавайте да се движите — каза гласът по интеркома. — Имате десет секунди.

Нямаше начин групърът да избегне торпедо, което се е насочило към него; единствената им надежда бе да го отклонят с някаква примамка. Пол реши да се издигне, да прекара подводницата над палубата и да се придържа възможно най-близо до „Кинджара Мару“.

Отекващо дрънчене му показа, че са се ударили в нещо. Екотът беше много силен, но не последва друг, затова Пол реши да не се отделя от кораба.

— Три секунди, две… една…

— Пол? — обади се Гамей. Беше изплашена, личеше по гласа й. Но нямаше как да й помогне.

Силен виещ звук се разнесе над тях, когато премина първото торпедо. След миг се чу още един, който заглъхна в далечината. Торпедото беше пропуснало. И доколкото Пол чуваше, не се връщаше обратно.

Пол въздъхна с облекчение, но трябваше да е сигурен.

— Обръщат ли?

— Не — отвърна диспечерът. — Продължават. Право напред.

Пол въздъхна и раменете му се отпуснаха. А после от океанските дълбини отекнаха две експлозии.

Подводницата се разклати от ударната вълна. Пол удари главата си и усети как апаратът се накланя.

Гамей се плъзна към него, а подводницата се блъсна в една от крановите кули на „Кинджара Мару“.

Последва още една експлозия, по-далечна, но все така силна. Групърът потрепери и после се стабилизира.

— Добре ли сме? — попита Гамей, като свали визьора от очите си.

Пол се огледа, не видя пробойни. Време беше да се издигат към повърхността.

— Откъде се появи това, за бога? — извика той.

— Съжалявам! — каза диспечерът. — Първите две го маскираха. Нашият сонар не е точно клас „Морски вълк“, да ти кажа.

Пол разбираше, че сонарът е предназначен за откриване на малки обекти и за правене на карти на морското дъно, а не да проследява бързо движещи се торпеда на големи дълбочини. Време беше за смяна на техниката, помисли си той.

— Има ли още торпеда? — попита по интеркома.

Диспечерът мълчеше, сякаш проверяваше.

— Не — каза накрая. — Но улавяме вибрация. Звучи като…

Думите на диспечера заглъхнаха, а това притесни Пол.

Вибрация. Какво ли означава това?

Докато чакаше обяснение, усети нещо. С ръката си, опряна на контролния панел, усещаше някакво трептене. Първо съвсем слабо, после подводницата започна да се тресе и да се плъзга на една страна, сякаш някаква сила или течение ги изблъскваше от позицията им. След секунди трептенето се превърна в дълбок тътен, подобен на приближаващ влак.

— Какво е това? — попита той.

— Получихме силен сигнал. Никога не съм виждал такова нещо. Всякакви движения.

— Къде?

— Навсякъде! — каза гласът, звучеше паникьосано.

Настъпи пауза, в която ясно се чу как тътенът се засилва.

— Господи! — възкликна ужасено диспечерът. — Към вас приближава лавина!