Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (18)

17.

Тътенът разтресе групъра. От склона се засвличаха камъни и наноси, а „Кинджара Мару“ се заплъзга все по-бързо надолу.

Лавината повличаше всичко по пътя си, предизвика силно течение и вдигна наносите. Облак тиня обгърна групъра. Всичко навън се превърна в кафяво-сива мъгла, осветена от силните прожектори на подводницата.

— Измъкни ни оттук! — извика Гамей.

Пол възнамеряваше да направи точно това, но вероятно корабът, от който бяха изстреляни торпедата, още ги чакаше някъде горе. И честно казано, да бъдеш взривен на парченца изглеждаше също толкова гадно, колкото да те погребат жив.

Той натисна ключа за баласта, за да го изхвърли, дръпна лоста назад и насочи носа на групъра нагоре, но групърът имаше прекалено малко мощност, за да преодолее течението, и се удари отново в корпуса на „Кинджара Мару“.

Гамей сложи ръка на рамото на Пол. Започнаха да се издигат, после внезапно спряха.

— Натъкнахме се на нещо — каза тя, като обърна глава в отчаян опит да види какво може да ги спира.

Пол превключи на обратен ход, отдръпнаха се на няколко метра и поеха напред под различен ъгъл. Същият резултат — стабилно ускорение, следвано от внезапно спиране, което изви подводницата като куче, което някой е дръпнал за каишката му.

През праха и наносите Пол видя как някакви предмети се търкалят по палубата и как части от надстройката на „Кинджара“ се откъснаха. Тътенът стана оглушителен.

Вълна от по-плътен слой тиня удари подводницата и всичко притъмня. Нещо метално се откъсна, а после групърът започна да се върти.

Визьорът на Гамей и два други предмета се плъзнаха и се претърколиха по стената и по тавана. Пол се задържа, но видя, че жена му не успява. Удари се в стената, после в тавана и накрая падна надолу.

Той разбра, че са се преобърнали, посегна и дръпна Гамей към себе си.

— Дръж се за мен! — извика й Пол.

Тя го прегърна и двамата продължиха да се удрят и въртят в подводницата, оставена на милостта на течението и срутващата се маса. Нещо се блъсна в илюминатора, появи се за миг от мътната вода, удари ги силно и отплува. Светлините помръкнаха, а звукът от разкъсване навън завърши с изпращяване.

После всичко заглъхна.

Тътенът продължи около минута, разтваряйки се в далечината, като отминаващо стадо бизони.

Пол задържа дъха си. За негово изумление все още бяха живи.

В мрака чу учестеното дишане на жена си. Неговото сърце бумтеше, а тялото му се тресеше от напрежение. И двамата не продумваха, сякаш гласовете им можеха да предизвикат още едно свличане. След една дълга минута тишина, без страховити шумове, Пол усети как Гамей се раздвижва внимателно.

Тя го погледна на мътната светлина на аварийните лампи. Сякаш бе изненадана, че са живи.

— Има ли течове? — попита тя.

Той се огледа.

— Не виждам.

Гамей се облегна на него.

— Когато се приберем, ще разбера кой е направил тази подводница и ще му купя бутилка скоч.

Той се засмя.

— Бутилка скоч? Бих платил колежа на децата му, ако има такива.

Тя също се засмя.

Гамей се отдръпна и Пол се надвеси над контролния панел. Очевидно се бяха извъртели под странен ъгъл, може би на четирийсет и пет градуса с носа надолу, и трийсет градуса настрани.

— Главното захранване е извън строя — каза той. — Но с батериите май всичко е наред.

— Виж дали ще можеш да ги включиш — каза тя, като си сложи слушалките, които бяха паднали при удара.

Пол рестартира компютъра, включи повечето системи, а после пренасочи светлините през резервното захранване. Батериите заработиха.

— Да видим дали можем…

Спря насред изречението. Гамей се взираше покрай него с празен поглед. Той се обърна.

Плътен пясъчен нанос закриваше илюминатора. Приличаше на пясъчна рисунка с криволици и шарки.

— Погребани сме! — прошепна Гамей. — Ето защо изведнъж стана толкова тихо. Погребани сме живи.