Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (25)

24.

Прахът и мракът бяха добро прикритие за Кърт и Катерина, докато прекосяваха тревата от едната страна на пропастта. Приближаващите коли се движеха бавно и внимателно по чакъла. И двете бяха повредени отпред, а едната беше само с един фар. Малката игра на нерви беше завършила в полза на Остин — беше забавила и повредила колите.

Когато колите приближиха, Кърт си представи как шофьорите се чудят къде ли са изчезнали техните хора.

И къде са се дянали жертвите им и как са успели да избягат с малката кола.

Той лежеше по корем на тревата и чакаше колите да отминат. Веднага след като видяха задните им светлини, той дръпна Катерина за ръката да стане и продължиха да вървят през тревата, докато не стигнаха до някаква телена ограда.

Кърт надникна през нея — от другата страна се виждаше малка, подобна на хангар сграда. Имаше и табела: „Ултралеки самолети под наем — 50 долара за един час.“

— Прехвърли се от другата страна — каза той на Катерина.

— Тихо!

Тя се хвана за горния край на оградата, пъхна пръсти в една от ромбовидните дупки, изкачи се и бързо се прехвърли. Кърт беше много доволен, че му се налага да бяга със спортистка.

Последва я и се спусна тихо до нея.

— Къде са ти обувките? — попита я той.

— Имаш предвид скъпите ми италиански официални обувки?

— Да. Обувките ти.

— Ами май паднаха, когато ме измъкна от движещата се кола.

Кърт забеляза, че роклята й е разкъсана, а на лакътя и предмишницата има кървящи охлузвания. И той не беше по-добре, коляното и рамото му кървяха, а по дланите му се бяха забили малки камъчета. Все пак бе за предпочитане пред смъртта.

— Ще ти купя нови, ако се измъкнем живи — обеща той. — Продължавай!

Двамата хукнаха по тревата и се скриха зад голяма цистерна, подобна на тези на бензиностанциите. По миризмата Кърт предположи, че вътре има високооктаново гориво за самолетите.

Скрит зад цистерната, Кърт гледаше как двете аудита пълзят към пропастта. Спряха близо до мястото, където бяха паднали колите, и оставиха фаровете включени. От всяка кола слязоха по двама мъже. Единият носеше фенерче, другите трима държаха автомати с къса цев.

— Да се махаме от тук! — прошепна Катерина.

— Не мърдай! — отвърна той. — Не могат да ни видят тук. Не искам и да ни чуят.

Мъжете с оръжията тръгнаха към ръба на пропастта и се загледаха надолу. На дъното сигурно още имаше огън, защото димът и прахът бяха съпроводени от сияние, на фона на което се очертаваха силуетите на мъжете.

— Явно са паднали — отбеляза единият.

Кърт не можа да чуе отговора, но после мъжът с фенерчето се приближи до ръба.

— Дай ми уреда за нощно виждане — каза той. Когато заповедта не бе изпълнена достатъчно бързо, той изкрещя по-силно: — Хайде де, нямаме цяла нощ!

Кърт разпозна гласа, това беше един от пиратите на „Кинджара Мару“.

— О, значи не си мъртъв! — измърмори той. Беше решил, че има нещо много подозрително в експлозията на лодката на пиратите. Нещо твърде удобно. Твърде прост край за такава сложна операция.

— Знаеш ли кои са? — попита Катерина.

— Познавам гласа на този мъж — отвърна Кърт. — Той участваше в нападението над един кораб преди седмица. Смятахме, че е загинал при инцидент, но очевидно е било просто номер, за да ни заблудят.

— Значи тези мъже търсят теб? — попита тя.

Той се обърна към нея.

— Нали не си решила, че търсят теб?

Тя изглеждаше засегната.

— Ами възможно е. Аз съм много важен член на руската научна общност. Сигурна съм, че за мен ще вземат повече пари за откуп, отколкото за теб.

Той се усмихна и едва потисна смеха си. Вероятно беше права за това.

— Не исках да те обиждам.

Тя изглежда прие извинението и Кърт се обърна отново към мъжете до пропастта. Фигурите им се очертаваха идеално на фона на дима. Ако имаше пушка, щеше да ги отстреля веднага, един по един, като патици на стрелбище. Но разполагаше единствено с метална тръба и ножа, който идиотът, преследващ ги сега, бе оставил на „Кинджара Мару“.

Кърт гледаше как той пристъпва към ръба на пропастта с уред за нощно виждане в ръка. Вгледа се през него за миг и после смени леко ъгъла. Кърт предположи, че сега търси другата кола.

— Мъртви са — заяви един от другите мъже. — Всички.

— Не бъди толкова сигурен — каза водачът.

— Пропастта е много дълбока — отвърна другият. — Никой не може да оцелее при такова падане.

Водачът се обърна и блъсна грубо подчинения си към колата. Доста дръзко от негова страна, като се имаше предвид, че само той не носеше оръжие. Очевидно обаче тези мъже му се подчиняваха.

— Прав си — каза водачът. — Никой не може да оцелее при такова падане. Ако изобщо са паднали.

Той бутна уреда за нощно виждане в ръката на другия мъж.

— Не се виждат никакви тела около онази кола — каза след малко.

 

 

— По дяволите! — прошепна Кърт. За известно време като че ли единственият им проблем беше дългият път към цивилизацията, но ето че сега се сблъскваха с доста по-сериозен: тези идиоти нямаше да си тръгнат, преди да ги открият или преди полицията да се появи — вероятно след половин или един час, най-малко.

Кърт се съмняваше, че могат да се крият толкова дълго.

Когато водачът се обърна и започна да осветява с фенерчето полето, Кърт се шмугна обратно зад цистерната. Щом лъчът се изви в друга посока, той хвана Катерина за ръката и каза:

— Надявам се, че не те е страх от височини.

Хукнаха приведени през откритото пространство и успяха да стигнат до тъмния хангар. Разбиха тихо катинара с тръбата и се вмъкнаха вътре.

— Какво ще правим? — попита Катерина.

— Имаш ли петдесет долара? — каза той, докато се промъкваше към единия от самолетите, а после започна да развива капачката на резервоара.

— Нямам. Защо?

— Ами ще им ги дължим тогава — каза той, взе един шлем и го подаде на Катерина.

Тя кимна и се усмихна така широко, че озари целия хангар.

— Винаги съм искала да летя на такова нещо.

Кърт провери дали в резервоара има гориво. Беше наполовина пълен, затвори капачката, отиде до вратата на хангара и я забута, за да я отвори напълно.

 

 

Отвън, близо до пропастта, Андрас и хората му започваха търсене. Андрас стискаше деветмилиметров глок в лявата си ръка, а в дясната държеше фенерче. Един от хората му вървеше по ръба на пропастта, а другият — в противоположната посока.

Андрас предположи, че бегълците са поели към вътрешността на острова. Това означаваше, че той и хората му ще трябва да претърсят не малко възможни скривалища. Определено това беше по-добрата тактика. А и той вече се беше сблъсквал с мъжа от НАМПД и знаеше, че е умен.

Това щеше да направи убийството му много по-сладко.

Лъчът на фенерчето играеше по земята. Ако Андрас се притесняваше, че бегълците са въоръжени, щеше да върви на тъмно и да използва уреда за нощно виждане. Но те не бяха извадили никакви оръжия по време на преследването, ако не се брои оловната тръба и съобразителността им, затова бе наясно, че спокойно може да използва фенерче.

И беше възнаграден — в лъча светлина се мярна женска обувка, прашна на места, но червената лачена кожа определено не можеше да се сбърка. На три метра от нея беше другата. Той свирна на хората си и когато те се събраха, завъртя фенерчето, за да им покаже телената мрежа и сградата отвъд нея.

— Обиколете сградата — каза той. — Те са вътре.

Хората му хукнаха към оградата и започнаха да се катерят по нея. В този миг звук като от градинска косачка разкъса тишината на нощта.

Андрас прескочи оградата и освети хангара точно навреме, за да види как един ултралек самолет излиза с бучене от нея и набира скорост по тревата.

— Стреляйте! — нареди той.

Двамата мъже залегнаха и откриха огън по засилващия се самолет. След миг той експлодира и пламъците обгърнаха найлоновите криле.

Твърде лесно беше, помисли си Андрас. И беше прав.

Когато първият ултралек самолет започна да набира скорост по тревата, Кърт и Катерина се качиха във втория и запалиха двигателя. Кърт се надяваше шумът и движението на първия да прикрият поемането им в обратната посока.

Изпрати примамката надясно и след секунди обърна своя самолет наляво. Още докато натискаше дросела, чу стрелбата. След миг видя и светлина да минава по тревата на ливадата, която служеше за писта. Беше съвсем достатъчна, за да види каквото му трябва.

Той натисна дросела, като знаеше, че криеницата е свършила. Малкият двигател с петдесет конски сили зажужа като рояк пчели, а дървеното витло за секунда достигна пълни обороти.

Тромавият самолет пое напред, ускори по тревистата ивица и се издигна на около трийсетина метра. Кърт го насочи към пропастта, като се опитваше хангарът да остане между него и мъжете с оръжията. Чу няколко откъслечни изстрела и после — тишина. Но той и Катерина вече бяха отвъд ръба на пропастта и се насочваха към светлините на Вила ду Порту.

На затревената писта Андрес осъзна грешката си. Бяха ги заблудили. Обърна се точно навреме, за да види как другият самолет се издига. Стреля по него и после се затича към хангара заедно с хората си.

Вътре имаше цяла флотилия от машини. Четири от тях изглеждаха в работно състояние.

— Качвайте се! — извика той на хората си. — Ще ги отстреляме във въздуха.

Докато двама от хората му се качваха във втория самолет, Андрас скочи към седалката на първия, но спря. Там, забит в тапицираната седалка, стърчеше познат предмет.

Веднага различи матираната черна дръжка над титаниевото острие и дупките по нея. Това беше неговият нож, който остави забит в седалката на крана на „Кинджара Мару“, след като преряза маркучите на хидравликата.

Значи човекът от НАМПД го беше взел и задържал. И сега му го връщаше. Сигурно имаше причина за това. Явно бе, че показва на Андрас, че знае кой го преследва, но Андрас подозираше и нещо повече.

Той излезе от самолета, оглеждайки се за опасност.

— Не ги палете — нареди той, когато един от хората му посегна към стартера.

Андрас тръгна към двигателя на машината, която възнамеряваше да използва. Провери маркучите на хидравликата и на горивото, смяташе, че това ще е най-вероятното отмъщение на противника му — което щеше да е смъртоносно, ако той и хората му запалеха машините в подобния на хамбар хангар. По откритите секции не се виждаше нищо нередно с маркучите и нямаше никакви течове по пода.

Погледна нагоре.

По крилете имаше огромни прорези, така чисти, че почти не се виждаха. Бяха направени съвсем внимателно, за да не увисне найлонът на ленти. Повредата вероятно нямаше да попречи на самолета да се издигне от земята, но озовяха ли се във въздуха, крилете щяха да се накъсат за минути. Полетяха ли, щяха да разберат за повредата едва след като се озоват над пропастта.

— Ще проверим останалите — предложи един от хората му.

Андрас им позволи да го направят, но знаеше, че няма смисъл. И там щеше да е същото.

Сви устни от яд, но усети нещо ново в сърцето си — възхищение. Тръпката, която ловецът усеща, когато осъзнае, че жертвата му може да се окаже по-голяма, по-силна, по-яростна и по-интелигентна, отколкото е очаквал. Такава мисъл никога не поражда гняв, само по-голямо въодушевление. До тук той бе мислил за човека от НАМПД с неохотно уважение, но все пак го беше подценил. Грешка, която нямаше да направи отново.

— Мина доста време, откакто не съм се изправял пред такова предизвикателство — прошепна той на себе си. — Ще се насладя на убийството му!