Клайв Къслър, Греъм Браун
Портата на дявола (43)

42.

Сингапур, Малайзия, 30 юни

Трийсет и осем часа след като се освободиха от клещите на АНС, Кърт и Джо кацнаха в Сингапур. Летяха с полет от „Дълес“, като любезно бяха настанени в първа класа, и буквално стигнаха до другия край на света.

След като се настаниха в хотела, разопаковаха багажа и след обаждането до стар приятел, който му беше помогнал преди години, Кърт нямаше какво друго да прави, освен да поспи. Оказа се, че е твърде уморен, за да стане от дивана, и заспа на него.

Двучасовата му дрямка бе прекъсната от телефонен звън в тъмнината.

Той се стресна така, сякаш го бяха смушили с остен, и се хвърли към телефона. Грабна апарата и вдигна слушалката точно преди да се включи телефонният секретар.

— Белият раджа — каза глас, който той не можа да разпознае.

— Какво? — попита Кърт.

— Ти ли си Кърт Остин?

— Да!

— Казаха ми да ти се обадя — обясни гласът. — И да ти обясня къде ще намериш онова, което търсиш. Белия раджа.

— Чакай — отвърна Кърт. — Какво е.

Линията прекъсна и се чу сигнал свободно. Кърт остави слушалката и се облегна на дивана.

— Къде съм? — промърмори той. Помнеше, че беше в самолет, че се прехвърлиха на летище „Лос Анджелис“, и после летяха пак. Спомни си как се регистрира в хотела. — О, да, в Сингапур съм.

Огледа се. Стаята беше съвсем тъмна, ако не се брои радиочасовникът между леглата срещу него. Той показваше 7:17 вечерта, а Кърт имаше чувството, че е три сутринта.

Стана тромаво и тръгна тежко към съседната стая.

— Ставай — измърмори той на Джо. — Време е да поработим.

Вратата се отвори след секунди. Джо стоеше на прага, избръснат, с гел на косата, издокаран с риза „Армани“ и бели ленени панталони.

Кърт го изгледа с недоумение.

— Не си ли спал?

— Нощта ме зове — ухили се Джо. — Кой съм аз, че да й отказвам?

— Да, но мен ме призова друг — каза Кърт. — Докато си взема душ, ти трябва да разбереш какво означава „Белия раджа“. Предполагам, че е някакъв хотел, бар или улица.

— Там ли ще ходим?

— Ще се срещнем с някого — кимна Кърт.

— С кого?

— Там е работата, че нямам никаква представа.

След четирийсет минути, освежен и с малко по-консервативен вид от този на Джо, Кърт Остин влезе в гостоприемната обител на „Белия раджа“ — ресторант и бар, които през викторианската епоха са били английски клуб за джентълмени.

Кърт прекоси няколко големи зали с фино гравирана махагонова ламперия и капандури от ръчно изработени стъклени панели, меки кожени кресла и канапета, които изглеждаха така, сякаш самият Чърчил някога е седял на тях.

Но вместо играещи бридж пенсионирани членове на Източноиндийската компания или пушещи лули и дебели пури индустриалци той видя млади и богати сингапурци, които вечеряха със стриди и обръщаха скъпи питиета.

По груба оценка тълпата беше смесена — петдесет на петдесет. Половината бяха западни изгнаници, а останалите — местни граждани или гостуващи азиатски бизнесмени.

Кърт се върна в предната част на заведението и се настани на главния бар, който сякаш бе изработен от тънък слой алабастър, осветен отдолу. Приличаше на сияеща жарава.

— Мога ли да ви предложа нещо? — попита барманът.

Джо се усмихна. Кърт знаеше, че е бил в Сингапур и преди.

— Аз искам „Тигър“ — каза Джо.

Кърт още се оглеждаше, търсеше позната физиономия, включително свръзката, на когото бе телефонирал, след като кацнаха. Но не видя никого.

— Сър?

— Кафе — каза Кърт. — Черно.

Мъжът кимна и се зае да изпълни поръчката.

— Кафе значи — обади се Джо, явно изненадан от избора му. — Имаш ли представа колко е часът?

Над тях, през стъклените капандури, примигна синя светлина — или някъде в далечината просветна мълния от жегата или наближаваше гръмотевична буря.

— Дори не знам кой ден сме — каза Кърт. — Едва се ориентирам на коя планета сме.

Джо се засмя.

— Е, тогава няма да се сърдиш, ако не мигнеш тази нощ.

— Предчувствам, че ще ми се наложи.

Кърт огледа стената зад бара. На огромно платно бе изобразен едър англичанин с колониални одежди.

— Сър Джеймс Брук — каза Кърт, като прочете надписа на месинговата табелка в долния край на картината.

Барманът се върна с напитките и забеляза какво е привлякло вниманието му.

— Белият раджа — обясни той.

— Така ли?

— Потушил е бунт срещу султана на Бруней през 1841 г. и това му донесло титлата Ражда на Саравак. Той и семейството му управлявали малка империя в днешния Кучинг в продължение на стотина години, докато японците не ги нападнали през четирийсет и първа.

— Но Саравак е отвъд пролива — каза Кърт, знаеше, че Саравак и Кучинг са на съседния остров Борнео.

— Да — отвърна барманът. — Но когато войната свършила, семейството му върнало земите на Британската империя. Този клуб е наречен в негова чест.

Щом барманът се оттегли, Кърт отпи от гъстото силно кафе, то щеше да му помогне да влезе в обичайната си форма.

Джо го погледна и попита:

— Е, какво правим в Сингапур? Като изключим уроците по история?

Кърт започна да обяснява:

— Преди дванайсет години бях на мисия тук. Една от последните ми задачи в компанията, преди да се присъединя към НАМПД.

Джо наклони глава.

— Не съм чувал тази история.

— Вероятно още е секретна — каза Кърт, — но тъй като сега има значение, ще те осветля.

Джо придърпа по-близо стола си и се огледа за шпиони. Кърт се засмя.

— Един „Праулер“ Е-6В беше паднал в Южнокитайско море — каза той. — Беше прототип. В него имаше всякакво оборудване, което не биваше да попада в чужди ръце, а тези чужди ръце включваха Китай, Русия и Северна Корея.

— И все още ги включват — додаде Джо.

Кърт кимна.

— Пилотът бе използвал нов радар за странично сканиране и бе минал по края на китайското въздушно пространство. Имахме причини да смятаме, че се е отклонил от курса и е пресякъл границата.

— О, разбирам защо е загазил!

— Нали знаеш правилата при спасителните операции — каза Кърт. — В открито море всичко намерено е находка, която остава за теб, но ако този самолет бе и на метър в китайски териториални води, щяха да сложат ръка на него и да застрелят всеки, който навлезе навътре. Знаехме, че го търсят.

— Да, било е златна мина.

— Точно така — каза Кърт. — Затова изфабрикувахме история, че сме спасили пилота и сме извадили останките. Дори направихме фалшиво видео как го вадим от морето и товарим крилата на самолета на един тендер. Междувременно с екипа ми организирахме група местни, които да търсят останките и да ги извадят, без да събудят подозрението на китайците. И този, който уреди това, беше свръзка на ЦРУ, казва се господин Йон. Той е наполовина американец, наполовина малайзиец. Познава всички и се разбира с почти всички. Все още е така, доколкото чух. Но той работи за своя сметка. Можеш да му се довериш, че ще направи каквото е казал и ще си трае, но не можеш да разчиташ, че няма да работи и за други, когато си заминеш. Както и да е, той ни помогна да съберем екип. В него беше и копелето, което е с нас още от самото начало — Андрас.

— Създаваше ли проблеми? — попита Джо, като надигна бутилката с бира.

— Чак накрая — отвърна Кърт. — Преди това дори надуши предател, който беше свързан с китайските тайни служби. Но след като инсталирахме подемната платформа и бяхме готови, времето се влоши. Последваха три дни бездействие, които ме изнервиха. Твърде близо бяхме до финала, за да спираме. Реших да извадим самолета въпреки времето. Събрах екипа, но Андрас не се появи.

— Какво се случи?

Кърт отпи от кафето.

— Слязохме долу и видяхме, че самолетът го няма. Твърдеше се, че Андрас е бил купен от руснаците. Те тъкмо бяха започнали да се влюбват в капитализма и едно от нещата, които продаваха като топъл хляб, бяха техните МИГ-ове. С оборудването и технологията на праулера, можеха да скочат с цяло поколение напред само за една нощ.

— Значи тоя тип си е бил змия още тогава — отбеляза Джо.

Кърт кимна.

— Какво направи ти?

— При първото гмуркане до потъналия самолет бях заложил петдесет фунта експлозиви. Бях решил да взривя самолета, ако не успеем да го извадим или ако го вдигнем от дъното, а китайците ни сгащят. Експлозивите още бяха в самолета, чакаха само сигнал. Свързах се със сателита и ги активирах. Някъде над Камчатка един руски самолет експлодира. Горките нещастници в него вероятно са нямали представа какво превозват.

Джо поклати глава.

— Лоша работа!

— Да — съгласи се Кърт, все още изпитваше угризения за екипажа, след всичките тези години. — Е, това е. И този път, ако някой ще пострада, ще се погрижа това да е Андрас.

Джо се огледа.

— С теб съм. Мислиш ли, че ще дойде тук?

— Не той, а човекът, който знае къде ще го намерим.

Кърт надигна чашата и отпи глътка кафе.

Изглеждаше, че Андрас го бе измамил два пъти. Без съмнение си беше взел парите, когато бе предал самолета на руснаците.

Експлозията си беше техен проблем. А ако историята наистина имаше навика да се повтаря, вероятно Андрас и сега броеше парите, платени му за отвличането на учените. А после…

Кърт погледна към масления портрет на Белия раджа. Спомни си, че Андрас настояваше, че щял да стане крал, когато всичко това свърши. Зачуди се какво ли е намислил.

Изпи кафето и поръча второ. Докато барманът пълнеше чашата му, Кърт се обърна да огледа залата.

Предполагаше, че който и да му се бе обадил, ще може да го открие и ще поиска нещо в замяна на информацията. Но засега никой не се приближаваше към тях, нито пък бяха получили бележка, сервитьорът и барманът не бяха им казали, че някой иска да ги види.

Наоколо богаташите вечеряха, чукаха се чаши, през прозорците на тавана присветваше по някоя синя мълния, но нищо необичайно не се случваше.

Това беше странно. Понякога шестото чувство бе подсказвало на Кърт, че е под наблюдение. Сега дори това го нямаше. По-скоро като че ли го бяха захвърлили настрани и го бяха оставили да гние, като железопътен вагон, който ръждясва сред високите бурени.

Започна да се чуди дали не са му дали лъжлива информация. И тогава двойните врати срещу него се отвориха и влязоха трима мъже. Двама едри бодигарда със загорели лица и квадратни челюсти — приличаха повече на самоанци, отколкото на малайзийци.

Пред тях вървеше по-дребен мъж, който приличаше по-скоро като американец, отколкото на местен. Имаше мек поглед и относително гладка кожа. Късата му тъмна коса стърчеше обилно намазана с гел над едрата му кръгла глава, която сякаш бе твърде голям товар за слабичкото тяло. Само над слепоочията му косата леко сивееше.

Ако се съдеше по дрехите и небрежното поведение, човек би предположил, че е в края на трийсетте, но Кърт знаеше, че е много по-възрастен и наближава петдесетте.

— Йон! — каза Кърт и стана.

Мъжът се обърна, щом чу гласа му. Разпозна го след секунди и разцъфна в усмивка.

Усмивката беше фалшива и насилена и изчезна така бързо, както се бе появила. А това можеше да означава само едно — неприятности.