Метаданни
Данни
- Серия
- Архивите на НАМПД: Приключенията на Кърт Остин (9)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Devil’s Gate, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Боряна Борисова, 2013 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Клайв Къслър, Греъм Браун. Портата на дявола
Американска. Първо издание
ИК „Pro book“, София, 2013
Редактор: Албена Раленкова
Коректор: Марко Кънчев
ISBN: 978-954-2928-49-2
История
- — Добавяне
54.
Насочил беретата пред себе си, Кърт Остин се промъкваше по тесния коридор, който след дванайсет метра свършваше със стълбища. Едното водеше нагоре, другото — надолу.
Като погледна над перилата, видя докъде се простират и в двете посоки, беше доста път. Вероятно чак до върха на жилищния отсек и може би дори до покрива, където бяха антените и радарите. Цели десет нива нагоре.
А надолу…
Може би до самото дъно на корпуса. Предположи, че Андрас и Катерина са тръгнали нагоре. Въпреки голямото си желание да открие Андрас, той погледна надолу.
Каквото и да представляваше „Оникс“, Кърт нямаше да открие истината в каютите на кораба или на мостика. Тайната на кораба лежеше долу, където бяха резервоарите с гориво, помпите и всички машинарии.
След две нива той откри неизползвано помпено помещение. Промъкна се вътре.
Танкери с размерите на „Оникс“ имаха огромни помпени помещения; кораб, който можеше да превозва милиона барела петрол, трябваше да може да ги натовари и разтовари бързо. Кърт бе прекарал известно време на танкери, чиито помпени помещения бяха големи колкото машинните им отделения. Тук не беше по-различно, само дето…
Той се приближи до главните тръби. По тях имаше слой скреж, който се бе разпрострял и по стената. Кърт почука по едната тръба с пръсти. Беше много студена.
Със сигурност не изпомпваха петрол.
Откри контролни пултове и компютърен екран. На него пишеше:
„Управлявана от мостика система
Прекъсване да/не
Парола:“
Каквото и да ставаше тук, то се контролираше отгоре. Той не смееше да се намеси. Вероятно нямаше и да може, дори да опита, защото на мостика щяха да разберат за присъствието му.
Тръгна обратно към вратата и залепи ухо върху студения метал. Чу само жуженето на двигател и генератори. Отвори я.
Тръгна обратно към стълбището и заслиза още надолу. Реши да прескочи няколко нива и да стигне буквално до дъното на нещата.
Мина още две нива. Внезапно чу някакво подрънкване, което го спря насред крачка.
Погледна бързо над перилата и видя ръка на две нива отдолу, плъзгаше се по тях и се изкачваше. Чу гласове и бавни стъпки.
— … доколкото знам, той иска да развием пълна мощност и да я поддържаме — каза мъжки глас.
— Но дори няма друг кораб наблизо — отвърна втори глас.
— Ако питаш мен — каза първият, — става нещо. Никога не сме били на пълна мощност досега.
Кърт искаше да чуе още, но не можеше да чака тук. Тръгна към най-близката площадка и влезе през вратата, като я затвори бързо и тихо след себе си.
На тази палуба шумът беше по-силен и Кърт установи, че е точно над машинното отделение. Притисна се до стената, като не изпускаше от поглед вратата вдясно от него, както и коридора вляво.
Стъпките продължиха към това ниво. Той чуваше, че мъжете още разговарят, но не можеше да различи думите. Почувства облекчение, когато стъпките завиха и продължиха нагоре.
Тогава внезапно вратата се отвори и остана така.
— Не казвай на никого — каза мъжът. Държеше вратата и явно говореше на другия, който бе продължил нагоре, — но съм готов да се махна от този кораб още на първото пристанище.
Мъжът на стълбите се засмя.
— Поне докато не ти свършат парите, нали?
Кърт се бе втренчил във вратата.
Мъжът стоеше на прага, с ръка на дръжката и с гръб към него, като продължаваше да говори с другия на стълбите. Кърт искаше той да се върне назад или да влезе в коридора. Само да не стои на прага.
Като се смееше на шегата на приятеля си, мъжът се обърна, пристъпи в коридора и се озова точно пред дулото на заглушителя на беретата на Кърт.
— Дори не мигай! — прошепна Кърт и му махна да се приближи.
Мъжът беше бял, слаб, явно от Средиземноморието. Косата му бе къса и къдрава, лицето загоряло и осеяно с бръчки от слънцето, но надали имаше повече от трийсет и пет години.
Мъжът изпълни заповедта и затвори вратата зад гърба си.
— Кой си ти? — попита той.
— Гремлин — отвърна Кърт. — Не си ли виждал гремлини?
— Какъв гремлин?
— Ами такъв, промъкваме се наоколо и прецакваме нещата. Определено създаваме неприятности.
Мъжът преглътна нервно.
— Ще ме убиеш ли?
— Не, стига да не ме принудиш — отвърна Кърт. — Хайде! — Кимна надолу по коридора. — Нека си намерим спокойно местенце.
Мъжът мина пред него и тръгна бавно. Не правеше резки движения, но Кърт знаеше, че това ще се промени скоро. В края на коридора имаше друга врата.
— Отвори я! — нареди Кърт.
Мъжът изпълни нареждането и влезе вътре. Кърт го последва и спря. Стоеше в огромно помещение, таванът бе висок поне дванайсет метра.
От паропроводите се излъчваше жега и Кърт усети как влагата се пропива в тялото му. Странно хармонично жужене се носеше от няколко генератора, които вибрираха в ниска октава. Големи бели тръби минаваха в една посока, пресечени от сини, които съдържаха електрически кабели. Сините тръби продължаваха по едно мостче, което се извиваше нагоре и около бледозелена цилиндрична структура на три нива, издигаща се в центъра на помещението.
Кърт тръгна натам, като буташе мъжа пред себе си. От едната страна на огромния зелен цилиндър имаше надпис — цифра и дума на руски: „Акула“, която потвърди страховете му.
— Това ли е реакторът? — попита той.
Мъжът кимна.
Сякаш за да потвърдят факта, надписи на английски, френски и испански носеха международния триъгълен символ за радиоактивност.
Кърт надзърна покрай огромната структура и видя още една такава, на шейсетина метра от първата.
— Липсващият „Тайфун“ — прошепна той на себе си.
Всички доказателства сочеха, че някой е купил подводницата и я е накарал да изчезне. Сега излизаше, че Кърт е прав в подозренията си, макар да не знаеше каква е целта. Подводницата наистина бе изчезнала и Андрас, или който и да бе неговият съучастник, бяха новите й собственици, но очевидно се интересуваха по-скоро от реакторите, а не от корпуса.
Защо, зачуди се Кърт. Какво, за бога, ще прави един петролен танкер, който развива само седем възела, с два ядрени реактора? Беше усетил дим от дизелово гориво, което означаваше, че не използват реакторите за задвижване, тогава за какво?
— За какво са ви? — попита той.
— Не знам — отвърна мъжът.
Кърт го удари по лицето с цевта и насочи пистолета към окото му.
— Не ме лъжи!
— За ускорителя — призна мъжът.
— За ускорител на частици? Тук на кораба?
Мъжът мълчеше.
— Казвай! — настоя Кърт, като свали предпазителя на беретата. — Чух да говориш с приятеля си, че някой искал пълна мощност. Затова дойде на това ниво. Но като гледам как си облечен, сигурно си инженер, а не матрос. Знаеш какво става тук. Или ще ми кажеш, или ще отнесеш тайната в гроба.
Мъжът се взираше в пистолета. Облиза устните си и заговори:
— Използват реакторите, за да захранват ускорителя. Енергията се провежда до предната част на кораба. Може да порази кораб.
— Може да направи много повече — каза Кърт. — Видях тела на мъже, които са се сварили живи, а мозъците им са се изпържили от вашата малка играчка.
— Аз само поддържам реакторите — оправда се мъжът.
— Голямо извинение. Накъде се беше запътил?
— Към контролната зала.
— Заведи ме там! — нареди Кърт.
Мъжът погледна към пистолета в ръката на Кърт и кимна. Тръгна по мостчето и започна да се изкачва. Кърт го последва.