Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (96)

Глава 93

— Рум сървис ли е? — попита Чарли по телефона в хотел „Мариот“ десет минути по-късно. — Бихте ли донесли два клуб сандвича с пуешко и кана…

Ритнах Чарли отзад по коляното с острия връх на обувката си.

— … ъъъ… лимонада, ако обичате — допълни той, преди да окачи слушалката.

Тръшнах лаптопа и чантата с документите до дивана. Прекосих стаята и разтворих завесите. И останала без сили от отчаяние и тичане, едва успях да възприема прекалено светлото небе над Флорида и прекалено бляскавия океан.

Завръщането ми във Флорида изобщо не се движеше според плановете ми. Възнамерявах например да не се срещам с Питър, но се бях провалила. И продължавах да лъжа един друг човек, към когото вече започвах да изпитвам определени чувства. А сега, след като с толкова труд бяхме открили Фабиана, тя отказваше да помогне на Джъстин. На това ако не му викат „жестоко и необичайно наказание“! Какво, по дяволите, да предприемем?

Зад гърба ми Чарли изхлузи обувките си и се просна на дивана.

— Мислиш ли, че Фабиана ще клъвне? — попитах.

— От къде да я знам? — притвори очи Чарли. — Зависи до каква степен мрази Джъстин, предполагам. И адът няма злобата на пренебрегната жена, както се казва. А Джъстин, изглежда, яко е пренебрегнал госпожица Демаре. Възможно ли е наистина една жена да мрази някого до смърт?

— Бедна ти е фантазията — рекох мрачно. — И докога смяташ да чакаме?

— Не повече от два-три часа — изпъшка Чарли. — Ако дотогава не се появи, не ни остава нищо друго, освен да прибегнем до резервния ни план.

— А той е?

— Пак ще се обърнем към комисията по помилванията в Талахаси, но вместо Фабиана да се отметне от показанията си, ти ще запознаеш комисията с невероятната си биография. Най-вероятно ще ти се изсмеят, но както самата ти отбеляза, нямаме друг избор, по дяволите.

Представих си как ще се развият подобни събития. Дори само на Чарли да призная не беше никак леко. А сега ми предстоеше да разправя всичко наново, и то — пред губернатора на щата Флорида.

След един проточил се до безкрайност час и след трети пасианс се отправих към балкона да се обадя на Ема, но в този миг някой почука на вратата.

— Най-после пристига обядът — измърмори в полудрямка Чарли от дивана.

— Не ставай. Аз ще отворя — рекох и се запътих към вратата.

А като видях кой стои на прага, настроението ми категорично се подобри.

Отстъпих назад и пуснах покрай себе си Фабиана.