Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (16)

Глава 13

Браво! Познахте! С Питър се бяхме оженили.

А може и да не сте се досетили. За мен поне това беше голяма изненада. Така че вината не е у вас.

Отишла бях на пролетна ваканция, а така и не се завърнах у дома.

— Днес нещо не кълве — каза Питър, остави бутилката бира до въдицата си и сграбчи глезена ми. — Чакай! Май току-що хванах нещо!

За миг си помислих, че ще падна върху стената, която ни отделяше от морето, а може и би от нея. Но секунда след това се озовах по гръб в скута на Питър и пищях от екстаз, докато той ме гъделичкаше безмилостно под мишниците. През последните две години в Кий Уест буквално изкарах второ висше по пищене от екстаз.

— Да не си помисли, че ще те оставя да паднеш? — прошепна Питър и ме ръфна по обецата на ухото ми. — След всичко, което преживяхме? Цял живот ми трябваше, за да си хвана жива русалка. И за нищо на света няма да те пусна обратно в океана. Изключено!

— В такъв случай — въздъхнах и се проснах на съседния шезлонг — ще трябва да се примиря да изкарам още един ден с вас, простосмъртните. — И се засмях по посока на безмилостно синьото тропическо небе над Флорида.

А то малко ли преживяхме заедно, рекох си. Затворих очи и си припомних нощта на произшествието.

Оттогава сякаш бяха минали милион години.

След като вкарах колата в гаража на Питър, той ме въведе в дома си, сложи ме да седна на дивана във всекидневната и ми заръча никъде да не мърдам. След десетина минути чух, че включи двигателя на моторницата. Както го чаках да се върне, така съм заспала. Когато се събудих, слънцето се вдигаше, а Питър, върнал се от нощната смяна, приготвяше закуската в кухнята.

Погрижил се беше за всичко, включително и да върне камарото на Алекс и да го убеди да оттегли оплакването, че колата е била открадната. Сякаш цялата нощ изобщо не се беше случила.

Когато следобед се върнах в хотела, очакваше ме единствено оставеният във фоайето мой багаж. Приятелите ми си бяха заминали. Не само Алекс и Морийн, а и Майк, та дори и Кейти. Без да ми оставят дори една бележка.

Спомних си как пеехме заедно „Could You Be Loved?“ и сама си отговорих на въпроса: Категорично няма кой да ме обича. Очевидно животът не се развиваше като епизод на „Приятели“. Нито един от тях не бе „застанал на моя страна“, както се пее в темата на сериала. На нито един не му пукаше жива ли съм, или съм умряла.

На път за автогарата Питър ме погледна за пореден път и се сети, че над гаража му имало стаичка, която понякога давал под наем.

— Остани за някой и друг ден, ако не си готова напълно да се връщаш в университета — предложи той.

Някой и друг ден.

Най-паметните последни слова, казани някога в Кий Уест.

Когато дните станаха цяла седмица, Питър се сети, че негова приятелка на име Елена, също полицай, била съсобственик на най-голямата фирма за кетъринг на острова и там постоянно търсели хора.

Започнах работа още на следващия ден, а на по-следващия се отписах от университета.

Знаех, че постъпката ми е импулсивна и че почти граничи с лудост. Но си давах и сметка, че нещата коренно са се променили. Че самата аз съм станала друга. И то не само заради произшествието. Скъсването с приятелите ми запрати в небитието и последните останки от стария ми живот. Някаква врата се беше захлопнала, а нещо в атмосферата на Кий Уест ми подсказваше никъде да не мърдам, преди да се е отворила следващата.

Точно така и стана.

Питър от самото начало се държеше като безупречен джентълмен. По-скоро дори като баща или изключително грижовен по-голям брат. Имаше грижата да не оставам без плажно масло, да се храня достатъчно, да не отпускам тренираното си тяло и да спя колкото е необходимо. И постоянно оставяше разни неща на паянтовата площадка пред вратата ми — видео ленти, пликове с плодове, книги.

Несъмнено най-любимото ми четиво бе един опърпан, закупен на старо екземпляр със стихове от Херик и Марвъл — английски поети от седемнайсети век. Нощем лежах на кушетката си и четях; и установявах за сетен път защо поначало бях записала да следвам английска филология. Листчета от рози и крилати колесници, вечна младост и красота. Направо невероятно беше колко ясна му бях на Питър.

А той наистина взе да заеква, докато ми отправяше първата си покана да вечеряме заедно. Поднесе вечерята в задния двор върху бяла покривка и в порцеланов сервиз. Даже си беше облякъл сако над бермудите. Агнешките котлети бяха прегорели, картофеното пюре беше полутечно, но още преди края на залеза, преди да се пресегне и да ме хване за ръка през масата, знаех какво ще последва.

И двамата го съзнавахме. Въпреки десетте години разлика помежду ни, усетили го бяхме още от първия поглед, който си разменихме през решетката между предната и задната седалка на полицейския автомобил.

Поиска ръката ми след две седмици. Беше взел да ме учи да ловя риба и ме помоли да навия влакното, та да сменял стръвта. Само че на края на влакното вместо кукичка бе вързан годежният ми пръстен, а като се извърнах, Питър вече бе коленичил пред мен.

Шест месеца по-късно сключихме брак в кметството.

Давах си сметка колко лудо постъпвам. Че съм прекалено млада, че събитията се развиват с прекалено голяма скорост, че се поддавам на импулсите си. Но най-лудо от всичко бе това, че нещата не преставаха да се подреждат идеално.

— Дженийн? — обади се Питър.

Отворих едно око.

— Да, Питър.

— Бях останал с впечатлението, че вие, русалките, не ходите с ризи.

— Само когато сме в морето, глупчо. Но на суша, сред вас, простосмъртните, ни се налага да прикриваме примамливо смайващата сила на циците ни, иначе нищо на тоя свят няма да се оправи.

— Освен теб? — попита Питър.

Затворих окото си.

— Май взе да вдяваш.

— Дженийн? — рече Питър и положи въдицата си.

— Да, Питър?

— Знаеш ли от какво имам нужда в момента?

— От примамливо смайване?

— От къде знаеш?

— Русалките всичко знаят — казах, станах и го повлякох за ръка.