Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (82)

Глава 79

— Харис е грешката — прекъсна го Коугъл. — И тази грешка ще бъде изправена още този петък. Престанете да ни занимавате с глупости. Вече изчерпахте всичките си възможности да обжалвате. Всичко си е наред.

— Надявам се да не приказвате така само поради това, че ако открием нещо, вие лично ще си изгубите работата, нали? — каза Чарли и извади мобифона. — Сериозно ли държите да се обадя наново на окръжния прокурор?

— Е добре де — рече Коугъл и излезе.

— Вие просто карате наслуки, нали? — подхвана Кантийл и забарабани с пръсти по евтината служебна маса. — Щото никак не е приятно да знаеш, че твоят човек си отива, а ти не си имал сили да го предотвратиш, нали, Бейлър?

Млъквай ма, кучко, идеше ми да й кресна, но в този момент Коугъл се върна, понесъл голяма кутия с уликите по делото.

Чарли я отвори и набързо прехвърли папките. После извади торбичка с избелели дамски гащички и веднага я върна в кутията.

— А къде са космите? — викна към Коугъл.

— Кои косми? — взе да се чеше по килнатата си глава полицаят. — За какво става дума?

При което Чарли му посочи описа на уликите.

— Ето за това. Улика номер D-2. Косми, намерени под въжето.

Коугъл си затананика тихичко, докато прехвърляше папките една по една. Накрая спря и вдигна артистично рамене.

— Ха! Изглежда, са се изгубили. Я плъх ги е изял, я са се изпарили. Все пак оттогава са минали цели седемнайсет години, нали? Това ли ще е всичко, или ще посетите и тоалетната, преди да си тръгнете?

Навън, на напечения от слънцето паркинг, Чарли като че се затрудни при отключването на взетата под наем кола, с която дойдохме. Изведнъж запокити с все сила ключовете по паркинга и приседна на бетонния бордюр до автомобила.

Седнах до него и аз, потресена от обзелите ме мисли.

Следователно Питър знаеше, че съм жива.

Лошо. Възможно най-лошото може би. И дали бе все още в Ню Йорк? Мина ми през ум да се обадя на Ема и да й кажа да се махне от апартамента, но после се сетих, че тя всъщност гостува у приятелката си в Бруклин.

Зачудих се дали няма да е най-добре да си вдигна шапката, да се прибера и да забягна нанякъде заедно с дъщеря си. Вече го бях правила веднъж. Нищо не ме спираше да повторя. Хвърлям една стреличка по картата и отивам там, където се е забила. А Питър, дори и да ме е разкрил, изобщо не подозира за съществуването на Ема.

Това, че Питър е станал шеф на полицията, не следваше ни най-малко да ме изненадва. Той открай време си беше амбициозен. Но пък да представлява групата роднини на жертвите на Десантчика? Ама че опортюнист. Кой знае колко се бе зарадвал навремето, че са ме очукали, без да му се наложи той лично да ме убие.

— Полицаите са унищожили тази улика, Нина — проговори по някое време Чарли. — И сега ни се присмиват. Не им пука, че ще загине невинен човек. Никой не го е грижа. Това е положението, Нина. Няма какво повече да говорим. До тук бяхме с теб. До тук е и Джъстин. Край на играта. Ще трябва да преглътнем неизбежното.

Седях потънала в размисъл. Може пък Чарли да беше прав. Може би беше най-добре да ги оставя с Джъстин сами да се оправят. Всяка коза за свой крак.

Но точно на това място, сред полицейските патрулки, с полепнал асфалт по десетсантиметровите ми токчета, гневът наклони везната против страха ми. Беше ми писнало да бягам. Беше ми писнало от Питър. А също и от това в какво се бях превърнала.

Никакво бягане повече. Никакво криене. Отсега нататък щях да постъпвам както е редно.

— Няма неизбежни работи — рекох и станах на крака. Подадох длан на Чарли да му помогна да се изправи. — Те спечелиха само тази битка. Давай да вървим сега и да спечелим войната.