Джеймс Патерсън, Майкъл Ледуидж
Игра на криеница (83)

Глава 80

След като намерихме ключовете от взетата под наем кола (оказаха се под една от патрулките), отидохме до паркинга на съседен „Бъргър Кинг“ и там, като някаква маниачка, се забих в разбърканите досиета на Чарли.

Само с гола воля, сама и без цент в джоба си, бях успяла да отгледам дъщеря в Ню Йорк. Вече ми прекипя. И се заклех да оправя делото срещу Джъстин, та ако ще то да ми коства живота.

— Сега пък за какво ровиш? — възкликна Чарли. Извадих лист хартия, на който най-отгоре Чарли бе написал с едър черен шрифт „ИНФО ОТН. АЛИБИТО НА ХАРИС!“

— За това — отвърнах.

А там пишеше, че бившето гадже на Харис се казвало Фабиана Демаре и била имигрантка от Хаити. Живеела в Принстън, във Флорида, само на няколко километра северно от затвора „Хоумстед“.

— Колко път има от тук до Принстън? — заинтересувах се. — Налага се да си поговорим с Фабиана.

— Чакай малко — каза Чарли. — Вече правих такъв опит преди три години, преди да внеса първото си искане за установяване на законността на задържането под стража на Джъстин. Но майката на Фабиана не само отказа да ме пусне да разговарям с нея, ами и насъска срещу мен и кучето си — един полуумрял от глад боксер човекомразец.

— Нищо чудно и на кучетата да действаш по същия начин, по който дразниш и хората, Чарли. Позволи ми и аз да опитам, ако обичаш.

— Добре, добре. Ще се възползваме от тайното ти оръжие — чара. Просто за момент забравих всеобщата хорска любов към нахалните нюйоркски мацки.

Поехме по Флорида Търнпайк, час и половина след това минахме на зигзаг по няколко странични улички и най-сетне спряхме пред табела „МОБИЛНИ ЖИЛИЩА «ХОУМСТЕД».“

— Не може да бъде! — изпъшках, когато стигнахме на адреса на Фабиана. Зад ръждясалата пощенска кутия се виждаше очевидно запусната каравана с двойна ширина, с изпотрошени прозорци.

— Аз съм управителят. С какво мога да съм ви полезен? — попита ни някакъв много тъмен чернокож мъж под брезентовия навес на друг подвижен дом, на отсрещната страна на улицата.

С приближаването си към него забелязахме, че е седнал на избеляла дървена каса от грейпфрут и със сръчните си черни пръсти сгъва някакъв лист хартия.

— Търсим Фабиана Демаре — казах.

— Ченгета ли сте? — запита човекът, без да вдига очи.

— Адвокати сме.

— И ченгета да бяхте, пак същото щях да ви кажа — рече възрастният мъж с пожълтяла усмивка. — Фабиана и превзетата й майка вдигнаха гълъбите от тук посред нощ преди около две години. Без да съобщят къде отиват.

— Случайно да сте запазили в архива си номера на социалната й осигуровка? — попита Чарли, докато оглеждаше ръждясалата каравана.

— Тъй като ми дължаха наем за шест месеца, самият аз се опитах да ги издиря по този начин. Оказа се, че и на двете номерата били фалшиви. Може да са се върнали в Хаити, както дъртата вещица все заплашваше. Америка била некултурна помийна яма, разправяше. Америка! А аз всеки път я питах: „Я ми кажи по най-последни данни колко нелегални американски имигранти се мъчат да се доберат на салове от автомобилни гуми през бъкащите с акули води до Хаити?“.

— Както и да е, благодарим за времето, което ни отделихте — каза Чарли.

— Знаете ли на какво ми напомняше майката на Фабиана? На това — рече старецът и вдигна хартията, която сгъваше. Оригами кобра. Мъжът изсъска и задвижи опашката й между пръстите си.

— Много е готина — похвали го Чарли. — Още веднъж много ви благодарим.

И тръгнахме да си ходим.

— Е, поне не ни ухапа змия — отбеляза Чарли, докато се качвахме в нагорещената кола. — Стига ли ти това, или искаш да те оставя да си погукаш насаме с майстора на оригамито?

Разтрих с пръсти челото си.

— Трябва пак да поговорим с Джъстин.

— Чак в Рейфърд ли? Та ти нали съвсем скоро се върна от там?

— Ако нищо не ни подаде, ще си е за негова сметка — рекох.